Categories
Развлечение Размисли

Махмурлукът е само за силни мъже

От години искам да защитя една теза. А именно, че махмурлукът е само за силните мъже. Такива, като мене, дето са толкова силни и корави, че могат с часове да стискат здраво зъби. Какво имам предвид? Малко ми е трудно, та ще е по-добре да дам пример… наскоро се случи:

Когато се събудих една сутрин…

Да, всички истории за махмурлук, които сте чували и ще чуете, започват по този начин…

… та, когато се събудих онази сутрин, открих, че нищо не беше както трябва: цветовете на предметите наоколо липсваха, главата, която се намираше по случайност на моите рамене, съвсем не беше моята и, когато се обърнах към жена ми, тя всъщност беше с лице към мен – нещо, което никога не се случва. Обикновено спи с гръб към мен и лице към телевизора, а аз – с гръб към нея и зъби, опрени в стената. Милата ми жена. А навън слънцето така красиво пробиваше облаците с първите лъчи на изгрева.

„Еееххх, красота”, помислих си и тежко поех въздух. Това тежко поемане на въздух докара и тежък приток на тежка кръв в доста тежката ми глава. И от това не ми стана никак леко. Развих се внимателно и се изхлузих от леглото, внимавайки да не събудя милата ми жена. Не за друго. Разбирате ли… тя е мила, но когато я събудя по невнимание, става леко раздразнителна. А когато е раздразнена, не е много безопасна.

Престанах да я ядосвам след като на един 1 април ей така – на шега – ми сипа отрова за мишки в кафето и аз ей така на шега прекарах десет дена в токсикологията. Толкова се смяхме след това на остроумното й чувство за хумор – тя се смя, майка й се смя, сестра й се смя… и аз се смях. Смеех ли да не се смея…?

И затова вече съм благ и тих и не я дразня.

Отидох в банята и докато се бръснех, започнах да разплитам лентата на спомените от предната вечер. Как се докарах до това състояние? Аз по принцип не пия. Много. Средно пия. Пия по малко. Направо не си струва да се замислям като ме питат пия ли.

Та, понеже не пия… за какво говорех…?

А, да – че по принцип не пия. Но предишната вечер не издържах. Един приятел… „приятел” ми бил тоя! Това ако е приятел! Та тоя мой БИВШ приятел реши, че ще сваля жена ми. Май не предполагаше в какво може да се забърка, ако и тя го беше харесала, но не е това важното! Обичам си я тая моя жена. Обичам си я. Не е грозна, даже никак не е. Направо си е симпатична… за 140-килограмово джудже с лилава коса и мустаци… си е симпатична. Веднъж благодарение на нейната хубост се спасих от глоба от КАТ. Да. Нямам къси светлини на колата и карам я на габарити, я на дълги. И една вечер се прибираме с нея… с жената… и с колата, де. И ме спират. А тя – жена ми спи до мене на седалката. Идва катаджията и аз свалям прозореца внимателно и тихо – да не я събудя. Той се представя и ми взема документите. Обяснява какво ми е нарушението и колко ще ми струва, а аз през цялото време се опитвам да го накарам по-тихо да говори, ако може. Че така и така ще ме глобява, та поне да не ядоса и жена ми.

– Малко по-тихичко, господин полицай, ако може да говорите, че жена ми спи и като се събуди е малко нервна и може и двамата да ни нашамари.

Тя нежно изсумтя и примлясна насън.

Полицаят малко се стресна от нежното млясване, отстъпи крачка назад и се хвана за кобура с пистолета, едно улично куче до нас се изпусна на тротоара, а три аларми се включиха. Даже ми се стори, че видях в огледалото и патрул на СОТ да се задава далече-далече. Леко учуден и посъбрал кураж, полицаят се наведе да види това ангелче до мене.

– Това ли е жена ти?

– Да – казвам аз с гордост.

Тогава човекът пак отстъпи и нищо не каза. Подаде ми документите обратно и ми направи знак да продължавам.

– Няма ли да ме глобявате…?

– Ти си достатъчно глобен. Аз повече от това не мога те глобя. Лека вечер и успех.

„Какъв мил човек”, си помислих аз, а защо все разправят, че полицаите били сурови хора, подкупни и неразбрани? А когато потеглих, погледнах в огледалото за задно виждане и го видях да се кръсти – явно и религиозен. А после да говорят лошо за такива мили хора.

Така хубостта на жена ми ме спаси. И разбирате, че не мога да си я дам ей така просто. Да оставя някакъв си там мухъл да се опитва да я сваля. Той настоятелен обаче. И не се отказва. Аз не смея да се намеся, защото жена ми може да се обиди. Да каже: „Ти мене за к’ва ме имаше, бе, кретен?!?!” Тя много сладко го казва… После започват и шамарите. Затова си трая – оставям я тя да си владее положението. А аз си седя и съм си силен – силно стискам зъби. Тя лесно се засяга от всичко. И затова не смея нищо да казвам по принцип. И тогава не посмях. Само си седях кротко на масата и гледах как тя танцува с него. Пък и по принцип не съм агресивен и към приятелите си, нали разбирате… поне към онези по-високи от 155 см и по-тежки от 47 кг. И така – седя и гледам, и пия, и гледам, и пак пия, пия, пия… да удавя мъката. И си стискам силно зъбите. Като най-силните мъже.

Към края на бръсненето вече размотах лентата до момента, в който тя ме носеше към вкъщи. Тя много мило ме носи – не като другите жени да ме подпира, а си ме вдига на рамо и си ме носи.

Само един силен мъж би се оставил жена му да го носи. Или да го удря с чехъл от време на време. Защо мислите махмурлията има такъв вглъбен вид? Мисли. Той е и духовно силен. Комуникира с вътрешното си аз. Лошото е, че колкото повече се разсейва махмурлукът, толкова повече се вкисва човек, като си спомня защо се е напил предната вечер.

Не мога само да си спомня охлузванията, насиненото око и навехнатият глезен откъде са. Просто не помня, то и мойта сила си има край. Явно жена ми, милата, ме е сложила да си легна… отвисоко.

Между другото, оставил съм телефона си на добрите хора от този сайт. Ако някой от вас реши, че може да ме приюти за малко, да пише. Много моля. Аз съм тих, скромен, почти не ям, звуци не издавам. А ако ме сложите в ъгъла, съм като фикус – много разнообразявам интериора. Благодаря предварително. Силните трябва да се подкрепяме, нали?!

Categories
Свободно време

Посетете Котка и Мишка – Малката столица на бирата

Котка и мишка Пловдив Капана
Котка и мишка Пловдив Капана

Не случайно изминалата 2019 година Пловдив беше европейска столица на културата. Голям принос за това имат и многото културни и вдъхновяващи локации в града под тепетата. В следния материал ще ви запознаем с едно любимо заведение на пловдивчани, намиращо се в така наречения „творчески“ квартал – Капана.

За какво първо се сещате, когато чуете думата „капан“?

Клетка със сиренце? Мишки? За истински гризачи не знаем, но в това капанче, разположено в града на тепетата, са уловени доброто настроение и качествени напитки – двете основни причини „Котка и мишка“ да стане топ дестинация сред местни и туристи.

Бара на Котка и Мишка
Бара на Котка и Мишка

Всички знаят за сухия, горещ въздух в Пловдив и безкрайните, вити улици. След дългата разходка имате възможност да се насладите на над 100 вида вносна и родна бира. Сред фаворитите са чешката, сръбската, белгийската и немската – разнообразие, каквото рядко се среща дори в големия град. В случай, че не сте сред ценителите на пенливата бира, „Котка и Мишка“ има предложения, които ще задоволят всеки вкус – от класическата домашна лимонада до отлежалия малцов скоч.

Котка и мишка Пловдив Капана
Котка и мишка Пловдив Капана

Ще намерите бирарията на ул. Христо Дюкмеджиев 14. Ще се ориентирате по голямата витрина, от която лъха на комфорт и уют. За приятната атмосфера са отговорни Студио 8 ½, които са открили идеалния баланс между класическите дървени мебели, антикварни предмети и модерна визия. На горните два етажа са разположени офисите на онлайн медии – още едно интересно съчетание – стари журналистически практики в съвременна атмосфера.

Въпреки че в „Котка и Мишка“ пространството е ограничено, това прави всяко кътче специално, включително и стълбището. То е покрито с малки възглавнички и често се ползва като сепаре, откъдето можете да гледате едновременно бара и оживената улица. Наскоро заведението увеличи площта си с още едно помещение, ала нищо не Ви пречи да седнете на топлия бордюр отвън и да се насладите на чистия въздух лятно време.

„Котка и Мишка“ всъщност се намира на много специално място в Пловдив – творческия квартал. А за да може заведението да се впише, интериорът трябва също да е творчески ориентиран. Студио 8 ½ са се спрели на британско-сакндинавски стил. Ще го познаете по голямото дървено колело над тоалетната, висящите капани за гризачи над бара и черната дъска до входа. Всеки от Вас може да напише посланието си върху нея (ако намерите място) и всеки следващ посетител ще го вижда в продължение на месец.

Веднъж влезете ли в бирарията, няма да скучаете нито за миг, защото любезните бармани знаят много за историята на пивото и са готови да Ви споделят по един любопитен факт с всяка следваща чаша. Неусетно ще се озовете в приятелски кръг, където винаги ще сте добре дошли. Ако търсите Малката столица на бирата, тя е в „Котка и Мишка“.

А и от скоро можете да проверите за така наречения – бирен паспорт на Котка и Мишка  в заведението.

СНИМКИ : Заведението

Categories
Интелектуално

Защо лъжем за книги, които не четем?

От пустата боязън да не изглежда прост, човек може да излъже, че е прочел „Името на розата”. Например. Може и други заглавия, нашумели за кратко или за дълго, да се намерят в родната и световната литератури, заради които се вкарва в грях.
Книжарницата на Батън Руж, столицата на щата Луизиана в САЩ, е място привлекателно за стари и млади.

Книжарницата на Батън Руж, столицата на щата Луизиана в САЩ, е място привлекателно за стари и млади.

Четох, че по повод Международния ден на книгата била правена анкета сред британците. Питали жителите на Албион коя е книгата, за която най-често лъжем, че сме я чели. Оказало се, че най-много са посочили „1984” на Джордж Оруел. След нея е „Война и мир” на Лев Николаевич Толстой, на трето място е „Одисей” на Джеймс Джойс. И Библията е не кой знае колко назад. Светата книга отива веднага на четвърто място.

Та Международният ден на книгата и авторското право е на 23 април. Идеята да бъде обявен тръгва от Каталуния. В тази испанска провинция тогава честват свети Георги и всяка продадена книга върви с цвете. Книжарниците изнасят стоката си за един ден на тротоара. Заради оживлението и непосредствената среща между човека и книгата, вероятно. Не защото, като у нас, са превърнати в кинкалерии, пасмантерии и прочее битови тържища.

Датата не е избрана случайно. На нея са се споминали Шекспир, Сервантес и Инка Гарсиласо де ла Вега. Родени в различни години, и тримата умират в този ден през 1616 г. А на Шекспир 23 април е и рождената му дата. Така на този ден в много книжарници по света звучат произведения от великите писатели. Към тези имена в различни точки по света прибавят значими автори на художественото слово, което е и причина за узаконяване на авторското право. Четох, че Пушкин бил първият издател, който плащал хонорар в редактираното от него списание „Современник” (Ей, днешните издатели да имаха срама барем от гения на Александър Сергеевич!).

Лъжата най-често е от мерак да се изфукаш. Тегли те да впечатлиш събеседника си, да се изтъпанчиш, че не си по-назад от нечий божем интелектуален кръг…

От много ъгли може да се погледне и осмисли този ден. И сума ти въпроси откънтяват по всички посоки на четящата планета.

Казват, че американците пробутват добрите книги с рекламни постери на звезди – актьори, спортисти, музиканти. Което не е осъдително. Важното е читателят да бъде примамен да си купи книгата, пък тя, всеки знае от свой опит, е нещо търпеливо. Седи на нощното ти шкафче или на някоя лавица и си чака. Понякога с години. Атанас Далчев писал на едно място, че читателите на Шекспир са се родили два века след него. Аз пък го научих от „Седем ключа на вода” от Никола Радев. Неговата книга бая ме почака. Тия седем ключа не ги схващах. То какво да ги схващаш, понятие морско. Или го знаеш, или не го знаеш. И една вечер в пълна самота книгата ме споходи и не ме остави. С чувствителна душа, остър ум, многознайна, щедра. Четеш и все повече ти се услажда.

„Мълча. Мълчанието най-добре прикрива невежеството. Дъвча.” – пише на едно място Никола Радев, изправен пред безкрая на познанието на стар морски вълк.

Та не за мълчание иде реч, а за откровена лъжа, че си чел тази или онази книга. Лъжата най-често е от мерак да се изфукаш. Тегли те да впечатлиш събеседника си, да се изтъпанчиш, че не си по-назад от нечий божем интелектуален кръг или да се присламчиш към него. Пък то ти скучно! Пък то не се чете!

Има едни такива, световни инерции. Боже пази!

Як напън беше по време на Голямото четене Гого Лозанов да внуши, че „Малкият принц” е в първата десетка измежду стоте книги на българина. За тази цел потроши сума ти пари на БНТ. Ходи в Сахара и всички помним как драпаше с марковите си чепици по дюните на пустинята и все не сколасваше да преодолее съпротивата на пясъка. Казват, че Екзюпери имал къде-къде по-хубави книги, но кой знае защо мнозина се чувстват длъжни да посочват именно „Малкият принц” като книгата на живота им.

Що не вярвам, че се харесва и „Името на розата”. Но как да подминеш Умберто Еко? Ако че не са преодолели и първите десет страници от розата му, захващат да се перчат за престиж. А може би от недостиг на самочувствие? Знам ли?! Бях на представянето на тази книга в Университета и слушах преводачката. Тя говореше за своята работа над превода в абсолютно непонятен захлас. Между нея и аудиторията нямаше никаква връзка. Погледите се рееха по всички ъгли на залата, защото а се кръстосаха, а се чу въздишка на колективното отегчение.

Казват, че Екзюпери имал къде-къде по-хубави книги, но кой знае защо мнозина се чувстват длъжни да посочват именно „Малкият принц” като книгата на живота им.

Навярно различните народи лъжат за различни книги. Както и читатели от различни културни сегменти в невинния си стремеж за измама посягат към различни автори и заглавия. И за „Майстора и Маргарита” се съмнявам, че освен мъка, друго не носи на зареклия се да преброди Новия завет, масонски ложи, фантазии, да гази в мрака… Не че по-лесно му става на читателя, ако види творбата на Михаил Булгаков на сцена. Та ако ще да е и на Теди Москов. Анджек ако е негова постановка – пу-пу! – да не ни чуе именитият режисьор как си бъбрим, че ни отхвърля на бунището на невежите днес и завинаги.

Послъгването, ако и да не е похвално, не е болка за умиране. По-страшни са други тенденции. Все по-малко книги се купуват, четат и намират място в човешките жилища. Един наблюдателен обърна внимание, че в списанията за проектиране на жилища – дали е идеален дом, дали е дървена къща по финландски терк или с покрив от палмови листа около тропиците, дали само тиклите са запазени от родопската къща, а вътре е супермода и лукс, не се предвижда място за книги. Най-много до люлеещия се стол или около лампиона да е хвърлено небрежно някое INTRO, AMICA или HABITANIA. Проблемът, разбира се, не е нов. Още Мишел дьо Монтен си признава: „На мен ми е досадно, че моите „Опити” служат на дамите само за общо обзавеждане, както и за обзавеждане на гостната.”

Но ние, любознателни и искрени читателю, не искаме да си имаме работа с такива дами. На нас ни се ще да срещнем някой, който за хубава книга и вран кон ще даде, както биха казали в Кавказ.

СНИМКА: АВТОРКАТА

Categories
Европа

Европейски ден без автомобили

Европейската комисия, кметицата, РИОКОЗ – всички дружно ни призовават да слезем от автомобилите, да се движим пеша или с велосипеди и да бъдем истински, цивилизовани европейци. Правят го внимателно – с нежен, менторски тон, сякаш обясняват на мърляво малко момченце колко послушни са другите деца, докато галят рошавата му сплъстена косица.

А титлата „европеец” звучи толкова примамливо, толкова изкушаващо – като златен медал, който гордо носиш на врата си. Тя ти дава ангелски криле, с които можеш да се възвисиш над гетото и високомерно да изгледаш от покрова на висините неговите дребни души, стари очукани автомобили, пърдящи вредни газове и разлагащите се пластове боклук в сенчестите подножия на грозните унили панелки.

Но за да се сдобиеш с европейските маниери на онези безгрижни холандци и датчани, които с грижа за природата неуморно въртят педалите, първо доста трябва да се поизкаляш. Тръгвам пеша по софийските улици, защото с колело може да се окаже опасно са живота. Времето не е много приятно. Допреди няколко минути е валял обилен дъжд.

Едва сега осъзнавам, че тротоарите са добили способността от време на време да изчезват в нищото. Колебливо опипвам въздуха пред себе си, за да проверя дали случайно не съм застанал пред портал към друго измерение, където тротоарът щастливо продължава в един по-добър свят. Уви, надеждите са напразни. Но докато напрягам отчаяно взор, виждам, че 300 метра напред, успоредно на шосето, мързеливо се изтяга ново парче тротоар. Тичам натам. Край мен хвърчат засилени автомобили. Застрашително си отправят закани с клаксоните като стадо разгонени мъжки носорози. Свистящите гуми порят плискащите се кални локви и издигат към мен неумолими вълни от мътна кафява вода. Прилича на рядка боза и мирише по същия начин.

Сред завихрената пелена от едри студени капки стигам тротоара, стъпвам на предателски разхлабена плоча и отдолу изригва нов гейзер, който залива старателно изгладения ми панталон. С майсторски финт заобикалям напречно паркираната върху тротоара кола и се промушвам през тесния процеп между нея и отсрещната стена. Единият ми крак се оказва заклещен. Извивам го с неистово усилие, вкопчвам пръсти в напуканата ронеща се фасада и се изтласквам напред. „Свобода” – ликувам възторжено, но инерцията ми е неудържима.

Като в клиширан анимационен филм се подхлъзвам на обелка от банан, задържам се някак си, разперил крака и ръце върху влажните плочи и с отчаяние виждам какво ме чака отпред. Подлезът е отворил черната си паст пред мен. Стълбите потъват в непрогледния мрак долу. Може би е въображението ми или виещият между подземните стени вятър, но до ушите ми сякаш достига заглъхващ, тъжен стон – сигурно бедна самотна душа някога е имала неблагоразумието да влезе в подлеза и никога не е открила пътя навън. „Трябва да има друг начин…” – оглеждам се трескаво. Искам да се шмугна в някоя странична кротка уличка.

Не мога! Навсякъде около мен има непреодолими прегради – провиснали дървени греди и безбройни криви парчета желязо, „майсторски” усукани с тел, от които капе ръждива вода. Докато внимателно оглеждам и най-дребната гънка на пейзажа, се стряскам от внезапен гърлен лай. Към мен се засилва огромно тежко чудовище и увисва от другата страна на оградата. Блестят зъби, зверско ръмжене стърже в ушите ми, а огънатите ламарини заплашително се накланят към мен с протяжно скърцане. Вече усещам зловонния дъх на създанието. Повече прилича на окаян продукт на генно инженерство, отколкото на куче, но в едно съм сигурен – това невъобразимо създание е опитвало човешко месо. И пак го иска в менюто си.

Време е за отстъпление. Нерешително заставам срещу входа на подлеза. От свода бавно падат едри капки. Ако не беше кръстовището отсреща, драскането с лапи и злобното ръмжене отстрани, щях да чувам плясъка им в локвичките долу. Сърцето ми се свива, притиснато в гръдния кош като в менгеме. Спомням си болката в очите на Гандалф, когато трябваше да преведе Задругата на пръстена през дълбоките, злокобни мини на Мория. Бедни Гандалф, защо нямам поне твоя светещ жезъл, за да прогоня мрака напред като с една от новите енергоспестяващи 40 ватови крушки?

Пристъпвам напред. Слизам стъпало по стъпало. Хладна тишина и мрак ме обгръщат с лепкавите си пръсти. Вятърът съска с раздвоен език в ушите ми. Тръпки пробягват по гърба ми като краченца на забързана стоножка. Цари пълно безмълвие. Стъпвам на зацапаните плочи долу. Някъде много далеч напред проблясва светлината на изхода. Ще ми се да се втурна нататък. Да притичам с всичка сила до другата страна, но това не винаги е най-доброто решение. Вървя колебливо. Оглеждам се внимателно. Не очаквам джебчии или мародери да дебнат тук, въпреки че ако ме нападнат с нож опрян в гърлото, никой не би чул сподавения ми вопъл. Под всяка плоча, обаче, може да се спотайва нещо много по-ужасяващо. Чувам шум и стреснато се обръщам. Отдъхвам с облекчение. Нищо особено – просто прибягващ плъх, който се шмугва в невидима затънтена ниша. И той гледа да изчезне час по-скоро оттук. Душичка малка.

Стигнал съм средата на тази забравена гробница на социалистическото величие. Очаквам някоя от разхлабените плочи пред мен да се надигне и отдолу да изпълзи кръвожадно зомби с протегната полуразложена ръка, за да впие кривите си ноктести пръсти в туптящото ми сърце. Вече ясно виждам жълтите проядени зъби, усещам древния дъх на развала – смесица от мухлясало сирене, домашна лютеница и изгнил обикновен локум. Едното зловещо немигащо око е изпаднало от кухината си и се клати на тънко разтегнато сухожилие като махалото на Фуко.

Разтърсвам глава, изтръгвам се от видението и с изненада установявам, че съм застанал пред най-долното стъпало на изхода. Зашляпвам щастливо през застоялата вода в подножието на стълбището – отводнителната система от години е запушена с опаковки от вафли и кроасани, пластмасови бутилки, топчета сплъстена хартия, някакви косми, умрял гълъб, от когото се разпознава само човката и незнайно защо – едри и много издръжливи кори от диня. Качвам се гордо и лъчите на внезапно надникналото иззад облаците слънце озаряват лицето ми. Лице на един истински европеец.

Categories
Развлечение Размисли

Мръсните тайни на Пепеляшка

За принцовете, пепеляшка и престолонаследницитеЗа принцовете, пепеляшка и престолонаследниците

Напоследък се позаседявам в нета и чета доста сипматични есета  на млади, зрели и презрели дами на теми, вариращи от “Как да намерим принца” до “Как да си забием гадже”.

Изводите ми са няколко. Явно принцовете са кът, щом се налага ползването на наръчник за намирането му. Това е извод №1. Извод №2 е, че пепеляшките у нас са безчет и дори наръчниците не оправят работата. И извод №3 е, че днешните пепеляшки са се уеднаквили до клонинги на Кари Брадшоу от “Сексът и градът”. Смятат, че няколко чифта стъклени пантофки от “Маноло Бланик” и два-три подходящи на цвят коктейла, изпити на Тайното Място, В Което Се Събират Малкото Останали Принцове, са разковничето на загадката, наречена щастлив семеен живот. Както в приказката и тв сериала, разказаните истории свършват с откриването на принц Чарминг. Някои се престрашават да демонстрират и няколко хватки за задържането му (в смисъл на лакирай си ноктите винаги вечер, след като си приключила с прането и гладенето).

А мен точно тази част ме интересува. И ако може с малко повече подробности извън лакирането на ноктите. Защото аз от 7 години живея в антиприказката, започваща на другия ден. Когато се оказва, че принцът има около 4 вида редки алергии, трябва да си пази кръста и краката,  страх го е от майка му, от шефа му, от кучета и от деня, в който ще ни нападнат извънземните. Но и с това се свиква, още повече ако продължавате от време на време да поглъщате двойна от обичайната доза коктейли с другите Карита.

Горчивата истина лъсва, когато се появи Престолонаследникът. Е, тогава нито “Маноло Бланик”, нито коктейлите на цяло Царево могат да ви спасят! То и без това за тях финанси не остават,  всичко отива в памперси, пюрета, и играчки, врещящи и пищящи с децибелите на “Враждебна”.

Това на мен ми се случи преди 4 години. Ефектът бе същият, какъвто би бил при Пепеляшка, ако не пропусне биенето на часовника в полунощ. Красивите рокли изчезват, каляската се оказва тиква, а вместо бал пред краката ти се опъва един континент домашна работа. Стъклените обувки си ги държа в гардероба и вместо тях прибегнах до бързоходките на Малкия Мук. Друг вариант да догониш детето няма.

Първата година се преобличах по-често и от бебето, но въпреки това непрекъснато ходех с лекета от кърма или мляко от шишето. През втората година лекетата преминаха от жълто-бяло към отровно оранжево – така изглеждат повърнатите моркови. Третата година е годината на малките сладки шоколадови/сладоледени/или просто кални пръстчета по ризата ви.

Сега Престолонаследникът е достатъчно голям, за да му обличам суичъри и  да го държа на безопасно разстояние за качулката, докато той поглъща изпросения си с индиански рев четвърти сладолед. Да, да, знам, че четири сладоледа са вредни. Само не знам как да го прилагам на практика, особено когато малкото изчадие е легнало насред тротоара и крещи така, че околните викат линейка, полиция, пожарна и социалните.  Всъщност последният път наистина искаха да ги извикат, защото аз отказвах да си призная, че това на тротоара е моето дете.

Тази уютна атмосфера отнася идилията на семейния живот като куцо пиле домат, ако трябва да прибегна до лафовете от младостта ми (тая работа с Престолонаследника е и толкова изолираща, че това е последният модерен лаф, който чух, преди да ида на заточението, наречено майчинство). Отнася всичко. Даже и принца. Той в тоя период е всичко друго, но не и Чарминг.

Няма да ви занимавам с това, че да имаш дете е най-хубавото на света. Това си го прочетете в бг мама. Ще ви споделя само онези неща, които ние – прекрачилите прага на приказката за Пепеляшка, сме научили, но коварно пазим в тайна, за да ви извозим и да ви прикоткаме и вас от тая страна на бариерата. Буахахахаха!

Неизвестните истини около съвместния живот с принца “на другия ден”

1. За хроничните бележки вече споменах. Те се появяват, когато има да се пазарува, сменят гумите на колата, майка ви е на гости, искате най-сетне да си отспите поне до 7 в неделя, след като през последната година сте спали общо 50 часа.

2. За вас може и приказката да е свършила, но той продължава да вярва в магии. Убеден е, че имате вълшебна мивка. Трябва само да сложи мръсните чинии в нея и най-късно след три дни те са измити и прибрани.

3. Забелязва новата ви прическа, само ако комплимент ви е направил първо съседа или колегата му. Иначе, ако го питате, най-добре е или да се обръснете, или изобщо да не се подстригвате. Що да давате пари излишно?

4. За него времето е спряло, за вас не. Подмята от време на време кога най-сетне ще си върнете формата отпреди бременността. Това, че той все още е с вида на бременен в 7-ия месец, не се забелязва. Редовните срещи с приятели, играта/гледането на футбол, турнирите по карти, табла или каквото там играят, кисненето пред компютъра заради поредната версия на някоя игра си продължават по същия начин, както и преди появата на Престолонаследника. Чак се чудите кога ще възкликне при вида на детето: “Бе я колко е пораснало! Браво!”

5. Майка му го е научила, че трябва поне веднъж на ден да се яде топло. За беда е забравила да го научи и как точно да си го направи. Очаква от вас това.

6. Но той е еманципиран и не слуша винаги майка си. Смята, че съвременните жени трябва сами да си изкарвата парите. И очаква това и от вас.

7. Не е обаче достатъчно еманципиран, за да извършва ТИПИЧНО ЖЕНСКИ РАБОТИ като пране, простиране, гладене, миене на прозорци, баня и тоалетна, прахосмучене, бършене на праха, поливане на цветята и, и, и… Може обаче да прави спагети, обикновено при пълнолуние в пролетно-летния сезон, и очаква благодарността за това му умение да се произнася веднъж дневно и през есенно-зимния сезон.

8. Води ви на ресторант само на 8-и март или рожден ден. Цветята са твърде скъпи, за да ви ги подарява ей така, без повод.

9. Има нежна душа, крехка психика и ранимо его. За да не го карате да страда, трябва всеки ден да му гладите косъма, да го храните добре и да го гледате с възхищение. Вече знаете, защо на сватбата всички викат “Горчиво!”

Неизвестни истини около страданието “майчинство”

1. За петната, морковите и социалната изолация вече споменахме. Има обаче един още по-страшен проблем. Приятелките без деца! Тази дружба е обречена. Те просто никога няма да повярват, че понякога, докато излезете извън дома ви, са нужни 7 опита. При всеки един детето или се напикава, или повръща, или писва, че си иска слончето, или решава, че трябва да яде точно сега… Така или иначе да бъдете точна за среща, ако детето е с вас, е кауза пердута!

2. Ходенето на ресторант, кръчма, кафе, или в тенекиеното барче отсреща може да се сравни само с 2-годишен престой в Гуантанамо. Налага се да пълзите след малкия под масите на съседите, за да изтръгнете чуждата пилешка кълка от ръцете му. Вие и всичките ви приятели държите бялата покривка от едната страна, докато малкото изчадие дърпа от другата. Върху масата весело подрънкват дузина чаши и пълни чинии. Атмосферата е като на “Титаник”. Събрали сте се всъщност на закуска, но вие настоявате да ви донесат пържени картофи. Това е единственото, което може да отвлече вниманието на малкия. След като са ви донесли картофите, с извинение ги връщате и поръчвате кроасан. Връщате и кроасана и отново молите за картофите. Накрая се оказва, че най-добре е да  донесат и кроасана към картофите, но “ако може с кетчуп”! Всичко това се развива на висок тон, а околните започват нервно да подмятат бележки.  Някъде половин час след пристигането ви (да не забравяме, че сте закъсняла с два часа), вече плувате в пот, едва подтискате истеричните си сълзи, но се опитвате да се преструвате, че участвате в разговора, докато малкия ви бърка с юмрук в устата, маже кетчуп по косата и крещи в ушите в транс “Мамо, мамо, мамо, мамо, мамо, мамо, мамо, мамо, мамо, мамо, мамо, мамо”. Най-лошото са околните баби и мами, които непрекъснато дават съвети. Всичко завършва с ужасно непедагогичен шамар за Престолонаследника, а ако сте с по-слаби нерви и за хора от мами и баби.

3. Следващият кръг на ада са телефонните разговори. Децата МРАЗЯТ, когато майките им телефонират. Най-вече, когато е звъннал клиент, шеф, колега. Разговорът протича горе-долу така: “Разбира се, че ще успея със сроковете. Няма никакъв проблем, не ме притеснявате. ТИ МАЛКО ИЗЧАДИЕ ТАКОВА! Извинете, синът ми е тук… Дали проектът върви добре? НЕ, НЕ, НЕ, НЕ, ЗА БОГА, НЕ! НЕ БЪРКАЙ В КОНТАКТА!!! Извинете, синът ми…, да, проектът върви чудесно, тази нощ смятам да го приключа, макар че, ПИСНА МИ ВЕЧЕ ОТ ТЕБЕ, ПО ДЯВОЛИТЕ!!! Не, не за вас, синът ми тука малко се е поразиграл. Да, няма проблем да звъните по всяко време, разбира се. Ще се видим утре, да, но исках само да ви предупредя, че… АКО АКАШ В ГАЩИТЕ В МОМЕНТА, НЯМА ДА МЕ ВИДИШ ПОВЕЧЕ, ОБЕЩАВАМ! О, извинете, пак синът ми, благодаря за обаждането, дочуване!”….

4. Това е ситуацията в момента, а тя е значително по-добра от онова, което те сполетява в първите месеци след раждането. Общо взето около 6 месеца се прекарват в неспане и рев. Бебешкият рев е природен феномен – той може и да прилича на виенето на котката на съседа отдолу или на поредния хит на Анелия, който се чува от съседа отгоре… Но, има една основна разлика. Не можеш да се абстрахираш. Една бормашинка се върти в мозъка ти и крещи: “Направи нещо, направи нещо, направи нещо”. Независимо дали е 4 сутринта или 4 следобяд. В тези първи месеци се развиват и нечовешки способности, като например да акаш веднъж седмично (в неделя, докато таткото пази бебето), да пикаеш само веднъж дневно, и да взимаш душ за 8 секунди. Някои майки пък просто не се къпят. Може да носят и памперси за големи, не знам. Храненето също е крачка назад в еволюцията: справяш се с пържола, филия, или каквото там има в чинията, може и да е вестник, на не повече от три хапки. Нямаш време за повече. Прекарваш времето основно в застинало положение, кърмейки. Или държейки шише. Като свърши процедурата, детето се е наакало, сменяш памперса, усмихваш му се блажено и о!, пак е време за хранене. Така поне половин година.

Тук ще ви призная  и най-голямата, срамна тайна на майчинството. Майките не са хора! Това е за жени като журналистката Миролюба Бенатова, която наскоро в едно интервю разказа, че най-потресаващите истории за нея са онези, в които майките убиват децата си. “Това за мен не са хора! Не знам какво може да те накара да направиш такова нещо, просто не знам!”, каза тя. А аз (тук знам, че ще ви потреса и сигурно ще ме пратите на психиатър) си помислих: “Не, майките не са хора. Аз не бих убила детето си. Но ЗНАМ защо някои го правят. Да, ние всички знаем!”

Categories
Европа Из България Икономически

И Бог създаде Бойко Борисов (или как да се оженя за министър-председател)

Звездите на небето забавиха вчера ход, за да очертаят бъдещето Му. Поглеждайки нагоре, през просълзените си от момински страсти и автомобилни изпарения очи почти го видях – планетите образуваха две халки, преплетени една в друга, а някъде зад тях срамежливо зад облачета-сърчица се усмихваше луната.

Как да сложим брачна халка на премиера?

Кой ще сложи брачна халка на премиера?

И Оксана го потвърди (за тулупите – Оксана е видна тв астроложка, която ги разбира работите).

През 2012 година Бойко ще се ожени!

Трептете момини сърца, вълнувайте се женски гърди, плачете избирателки. Състезанието започва. Принц Уилям и неговата Кейти ряпа да ядат. И всичките пепеляшки, снежанки, рапунцелки и Николети. Този път кОнкурсът “Стани жена на министър-председателя” ще е на живот и смърт.

Предполагам, че в него няма да участвам само аз, а и най-малкото още избирателна секция Лом, избирателна секция Мъглиж, половин “Люлин” и цялото “Модерни предградия”, Цецка Цачева, Искра Фидосиева, бг мама, бг татко, всички от “Пайнер”, Азис, пернишките майки и подуенските баби, хай лайфа на Банкя, нЕколко банкерки, момичетата от осмите класове в Северна България, момичетата от осмите класове в Южна България и ромките от Сливен. Както и международни величия от ранга на Ангела Меркел, Кристалина Георгиева и Цеца Величкович. За ръката Му – тази здрава ръка с голям мускул – ще се леят кръв, натовски ракети и чалга химни.

Предлагам на министър-председателя, предвид наближаващите парламентарни избори да съчетае полезното с приятното и да направи търсенето на булка публично. Реалити шоу. С водещи Иван и Андрей. Прозрачност трябва да има! Да се явят всички кандидатки на кастинг, както са го правели жените преди тях по времето на Шарл Перо и Братя Грим (за по-младите конкурентки: не, не се казват Диневи, Грим се казват и нямат яхтено пристанище).

Ще се извие онази ми ти опашка от НДК-то по “Витошка” през Халите към “Дондуков” и“Левски” по “Цариградско шосе” и все нататък до Цариграда. Няма как с толкова жени на едно място да не стане свада. Ще пламне бой, който ще прерасне в балканска война. Ще завали дъжд и булките ще се дърпат за косите из калта. Ще падат жертви и CNN, “Ал Джазира” и БНТ ще предават пряко. Млади репортери ще броят с тревожен поглед жертвите (репортерките също са на опашката, разбира се).

…Да обича кучетата. Да ги води на разходка из Банкя. Да ги научи на основни заповеди. Като каже: “Валю Златев”, те да лягат покорно. Като каже “Путин”, да се надупват. А на “Станишев”, “Янев” или “Костов” да ръмжат.

Онези, които се доберат до преселекцията, ще са малцина. Там ще трябва да докажат любовта си с творчество.

Едни ще пеят “Кукавица“ на Цеца, други – “Парла ми пиано” от “Кръстника”. Накрая обаче ще дойде Веско Маринов и ще ги разгони всичките с последния си хит: “И Господ създаде Бойко Боррррисов” (Борисов да се произнася с френско ррр).

Ей в този момент, мисля да се явя аз. И да отстрелям конкуренцията с кавър на Веско, който е по-близо до реалността, все пак. Ще се казва “И Бойко Борисов създаде Бог”! Гласът ми ще е като на Цеца, а ще танцувам като Ангела. Символ на единението между Изтока и Запада. Няма как да не му хареса!

И ще ме допусне сред стоте привилегировани, от които ще избере Нея – булката си!

Каква трябва да бъде тя, за да спечели сърцето му, питате се вие? Ами като мен, съвършена, разбира се!

Първо, много е важно да може да прави ремонт! Защото той нали каза: “Като няма пари, реформи не се правят. И у дома е така – ако имам пари, давам ги на жената и казвам, направи ремонт!”

Второ, трябва да сади картофи. Знаете що! Между картофите да боде гербери. Картоф-гербер-картоф-гербер и така по цялата магистрала “Люлин”…

Като казах магистрала, бъдещата Му трябва да е много добра по география. Седемте магистрали, да са й като 10-те божии заповеди!

Също така – да може да люпи семки. Че човекът се оплака: напоследък нямал време да ходи по къси гащи на стадиона да люпи семки. Та тя ще трябва да го облекчи – нека седне в краката му във VIP-сектора, да му люпи семките и да му ги подава обелени. Изморен е човекът, все пак!

След това – да е с блестящи очи. Всеки път, когато му пипне мускула, те да светят, светят от възхита.

Много важно – да си мята гащите по кревата му. Иначе как ще се разбере има ли в тая къща жена, или няма?

Да яде основно хляб и сол. Че колко ленти има още да среже, колко погачи да разчупи – тоя хляб кой ще го яде?!? Не се плашете, като открие АЕЦ “Белене”, ще има и мед.

Да обича кучетата. Да ги води на разходка из Банкя. Да ги научи на основни заповеди. Като каже: “Валю Златев”, те да лягат покорно. Като каже “Путин”, да се надупват. А на “Станишев”, “Янев” или “Костов” да ръмжат.

Да говори малко английски. Ама много малко. Колкото редовно да вика при оргазъм “коооонграчулейшъъъън”.

Ако умее всичко това няма значение как ще изглежда на външен вид родната Пепеляшка. Важно е по професия да е банкерка. Или поне да има банка, пък може и учителка по руски да е. И да не е твърде пълна. Твърде ниска също. По-добре руса и с големи бомби, ама не е чак толкова важно, може и червенокоса да е. Важното е да е с широко сърце и да обича Бойко, Партията и Родината. Горчиво!

Categories
Интелектуално Размисли

1 юни – Международният ден на възрастните

1 юни е Международният ден на възрастните.

Или по точно деня, в който възрастните трябва да помислят за решенията за децата.

Истината боли: децата ни са необразовани, дебели, тъжни, отчаяни, разлигавени. А много от тях – бедни. Бедни на емоции, необгрижвани. Децата ни са предмети, които местим и поставяме където пасват. До следващото преместване.

Нашите деца плачат по улиците. Техният плач е тъжен, самотен и разкъсващ. Пиенето на литър кола с два литра водка всъщност е дълбок гърлен рев. Побоищата в училищата, порносцените, заснети с телефона и незаинтересоваността в погледа не са в полезрението на възрастните. Освен на новинарите.

Децата ни все повече нямат родители. Някъде четох, че българина прекарвал 49 минути с децата си. Дълбока неистина. Между времето от прибирането от училище и лягането има пердах. И компютър. Ако няма пердах, има крещене, понякога глезотене или търсене на отговори и изместване на фокуса на общуването.

Най-тъжни обаче не са учениците. А най-малките. Те са страхотни, защото говорят това, което искат да чуят родителите, правят това, което се очаква от тях, папкат, слушкат, създават проблеми на родителите си, които с това се чувстват значими. Най-малките са идеални за управление, опити, проява на присъщата за човека власт и контрол. Или демонстрация на обратното. Децата, които пък ходят на ясли, наследяват ефектите на зарязаните хлапета. Обгрижвани на конвейр, с медици, нахранени, те чакат цял ден някой да прояви различно от физическата грижа внимание.

Болните деца и децата с увреждания днес не празвуват. Няма какво.

В училище положението е трагично – измислена конкуренция с оценки, немотивирани учители, учители с лични проблеми и въоръжени с власт. В училище успява онзи хлапак, който бързо се нагоди, ходи на частни уроци и следва бодрите начертани от родителите стъпки на гений. И така, след време, родителите и учителите казват „Беше добро дете, какво му стана?!“. Всъщност някои деца разбират, че този контрол и тези възпитателни мерки ограничават развитието им в посоката, която за тях е вярната. И търсят партньорския подход в отношенията с връстниците, в пиенето с тях, в пушенето.

Болните деца и децата с увреждания днес не празвуват. Няма какво. Има написани едни неща в Конвенцията на ООН за правата на детето, но тия текстове не носят лекарства, не махат стълбите във входа, не учат родителите да не ги съжаляват и да не изливат върху тях безсилието си.

Изоставените деца също нямат празник. Просто защото това е поредния първи юни в дома за сираци. И другата година ще е същото.

Днес празнуват възрастните. Защото всеки днес си мисли, че е добър родител.

Днес празнуват възрастните. Защото всеки днес си мисли, че е добър родител. Възрастните си вярват, че чуват това, което им казват децата, че децата ги слушат, че децата са тяхната гордост. Макар, че малко родители ще си дадат сметка къде са децата им и какво правят сега.

Днес празнуват възрастните. Цъкат по миналите години (филийката лютеница, безгрижното тичане по прашните улици, храната на баба, тайните и скрити неща в училище) и искат да са отново деца.

Но не дай си, Боже, да се върнат във времето и да са деца. Няма да им е хубаво. Защото към тях ще се подхожда така, както те подхождат към своите деца.

Честит първи юни, мили възрастни! Бъдете мили, добри, отговорни и постигайте лични успехи! Обичайте и уважавайте своите деца, вярвайте им. Бъдете послушни и слушайте децата – понякога може да ви се струва, че са несправедливи, но истината е, че те знаят кое е най-доброто за вас! Не бягайте от говоренето със своите деца – така ще им спестите много тревоги и страхове, които надали изричат.

Честит първи юни, мили възрастни!

Categories
Размисли Свободно време

Идиоти ли са футболистите?

Здравейте, уважаеми зрители, здравейте и добре дошли в прякото включване от Националния стадион, където всеки момент ще започне дербито, вечното дерби между двата футболни гиганта на България – „Макоцевските тигри” и „Горунските пантери” – двата тима, които с годините доказаха, че качествен футбол може да се играе дори и без топка!

Голям мач, голям мач се получава, уважаеми зрители!

Голям мач, голям мач се получава, уважаеми зрители!

Но, каква ти топка, уважаеми зрители, каква ти топка, при положение, че в дербитата от такъв ранг по прнцип в края на първото полувреме на терена остават не повече от седем души, а съдията обикновено е в безсъзнание и с изрисувани свастики по лицето.

Дано и днес, уважаеми зрители, дано и днес станем свидетели на подобно зрелище, дано, дано!

Двата тима са вече на терена, срещата ще започне всеки момент, ето го и първият съдийски сигнал.

…

Тече вече девета минута от мача, уважаеми зрители, на терена останаха по шест човека от двата отбора, а съдията е в неизвестност. За сметка на това обаче ние с вас ставаме свидетели на една крайно качествена игра. Ето в този момент нападателят на „Горунските пантери” избива топката в тъч…, не е ясно защо, беше сам пред вратаря, а вратарят говореше по мобилния си телефон.

Тъчът е изпълнен…, за съжаление в нов тъч, успя някакси лявото крило на „Горунските пантери” от тъч линията да хвърли топката отново в тъч линията, изобретателна е младата надежда на „Пантерите”, изобретателна е, няма две мнения по въпроса, ето, че в този момент налита и на бой на случайно дете от публиката – именно затова прякорът му е Малкия чимбер, изпитва някаква непоносимост към децата в публиката нападателят на „Горунските пантери”, но така е в големия футбол, ако не вкараш, ти вкарват.

…

Топката е отново във владение на „Макоцевските тигри”, но обърка се нещо там лявото крило, обърка се с краката и топката му бе отнета от футболист от противниковия отбор, не мога да ви кажа кой точно е това, тъй като още в началото на срещата той съблече екипа си и в момента играе по достойнство.

…раздадоха се на сто процента момчетата, четирима са вече в Пирогов, пети го поканиха за консултант по сценичен бой в НАТФИЗ…

Но ето, че сбърка тук нападателият на „Горунските пантери”, сбърка и подаде топката на защитник от „Макоцевските тигри”, той обаче постъпва човешки и се спъва, така че топката е отново в ръцете на „Горунските пантери”…, или по-точно в краката им, но всъщност това не е толкова важно, защото току-що на терена нахлу фен и взе топката! Точно така, точно така, топката е във фена, тича човекът, плези се, това обаче надали ще окаже влияние на играта, защото и досега на терена се играеше с четири топки, именно затова и резултатът е малко като в баскетболен мач – 68 на 64 в полза на „Макоцевските тигри”. Голям мач, голям мач се получава, уважаеми зрители, свидетели сме на голямо футболно събитие!

Ето, че в този момент на терена се появява и съдията! За какъв се мисли тоя човек не ми е ясно, вместо да си седи вкъщи – идва тука да се прави на мъж, но така е в големия футбол, така е в голямата игра, понякога човек се самозабравя. Забелязвам, че му я няма едната обувка и от носа му тече кръв, но професионализмът, професионализмът в него явно надделява, защото той доста налудничаво надува свирката и се отбранява с юмруци… Дали това ще има някакви последствия за играта, да, да, точно така, точно така, отново бива издърпан съдията извън терена, обединили са се агитките на двата тима и виждаме как задружно го бият на скамейките – това е класният футбол, уважаеми зрители, това е класният футбол, виждате колко спортсменски, колко задружно подхождат феновете, как бият като един!

…

Умориха се футболистите, уважаеми зрители, умориха се в средата на първото полувреме и някои поседнаха на терена, ето там до вратата нападателят на „Макоцевските тигри” пали цигара, докато разговаря с фенка… Ами, няма как, няма как да не се поуморят футболистите при такава наситена игра, раздадоха се на сто процента момчетата, четирима са вече в Пирогов, пети го поканиха за консултант по сценичен бой в НАТФИЗ, заслужават, заслужават малко почивка. Виждаме халфовете на двата отбора да играят на домино близо до тъч линията, и те са уморени, и те се раздадоха.

Дават някакви знаци сега футболистите, обясняват нещо, изглежда не им се играе повече… Да, да, точно така, явно това ще е краят на срещата. Резултатът остава неясен, тъй като някой открадна цифрите от таблото, но важното е, важното е, че ние с вас, уважаеми зрители, бяхме свидетели на поредното, поредното футболно пиршество, което ни поднесоха тези момчета!

Браво, едно голямо браво за вас момчета, за вас и за българския футбол!

Categories
Икономически

Политики

Предизборната борба тече на пълни обороти. Всички знаят, че идва голямото кеч шоу, само дето никой не си казва кечистите. За да внеса допълнително объркване, реших все пак да се кандидатирам. За президент.

През уикенда написах програма за спасение на България.

Тя е много простичка, но ужасно ефективна!

На първо време ще вдигна заплатите на всички със 100%! Не, даже с 200%. Който поиска пари, давам. Аман от тая бедност. Нека и ние поживеем като хората. Примерно, на теб, гражданино, който четеш в момента, ще дам 100 евро. Ще ги взема от бюджета. Ми стига вие сте давали на хазната, нека и тя да ви даде нещо! Стига, разбира се, да гласувате правилно.

Ще оправя здравеопазването. Ще накарам със закон всички граждани да внесат по 100 евро в здравната каса (не могат да откажат, защото вече ще са по-богати). Така най-сетне тя ще има пари. 100 евро по 7 милиона, ето ти 700 милиона. С такива пари какви болници ще направим, какви уреди ще закупим, а и докторите ще останат в България, няма да бягат в чужбина!

Ще задължа обаче лекарите и болниците да внесат по 100 евро на пациент в пенсионния фонд. Иначе не знам как да оправим тая работа с пенсиите. Ще внесат те парите, а аз ще вдигна пенсиите с по 100 евро. Тогава пенсионерите ще могат най-сетне да се включат активно в обществото и ще ги помоля настоятелно да подкрепят с по 100 евро училищата и детските градини. Иначе ще им спра сериалите. Така ефективността ще е 100%.

…такива пътища ще опънем, такива магистрали, че не знам как ще смогна да ги открия всичките…

Училищата и детските градини пък ще цъфнат: ще има площадки за игра, спортни съорежиня, лаптопи, басейни… абе, Оксфорд ще ни завиди! В знак на благодарност очаквам училищата и детските градини, учителите, директорите и родителите, да се затичат да внесат 100 евро вноска в пътния фонд. Има-няма, едно 700 милиона евро, очаквам да съберат, все пак. С тия пари такива пътища ще опънем, такива магистрали, че не знам как ще смогна да ги открия всичките…

И за да не се чувстват капо гражданите, ще задължа пътните фирми да плащат по 100 евро на всеки, който им ползва инфраструктурата. И на който не им я ползва също. А накрая, ще призова скъпите граждани, които вече ще си имат и болници като слънце, и пълна пенсионна и здравна каса, и модерни училища и детски градини, и хай-тек магистрали, да се държат като истински европейци и да внесат по 100 евро данъци в хазната. Ето така, накрая и държавата ще е оправена, и гражданите ще са богати, и хазната ще е пълна.

Моля, гласувайте за мен!

P.S. Може и вместо в хазната, гражданите да си внесат парите в банката на една приятелка.

Ваша Лола

Categories
Из България Размисли

Тарифен план „Шизофреник“

Имаше време, когато си стрóшвах нервите за дреболии. Например заради мобилния оператор, с който имам договор за съвсем добродушни отношения, а той надписваше сметката ми.

Плащах си аз 50 лева месечно години наред. Направих глупостта обаче да прекарам 10 дни в Париж. Прибирам се, и какво да видя – 110 лева сметка. Викам си „Роуминг, братче”. Обаче този роуминг продължи цяла година… Докато не вдигнах страховит скандал в едно офисче на едни мили хорица в униформи. Оттогава сметката пак ми падна на 50 лева. Оказа се, че е трябвало шумно да ги уведомя, че съм се прибрал от Париж.

Стрóшвах си нервите и когато същият този мобилен оператор ми взимаше два пъти повече пари, отколкото сочеше фактурата.

Понеже съм човек, който не харесва опашките, нито пък общуването с „експерти”, реших да се възползвам от директния дебит. С тази услуга ти делегираш права на банката да плати сумата по издадена от определена институция фактура при поискване от страна на последната. Само трябва да имаш достатъчно парички в сметката, нищо повече. Е, оказа се, че пак тъпо съм постъпил. От оператора непрекъснато изискваха по 2-3 пъти плащане на една и съща сметка. Това водеше до разправии по телефона, гóрки извинения и чакане около 4-5 дни, за да се върнат парите по личната ми сметка.

Сега тези тревоги ми се струват недостижима романтика. Защото същият този мобилен оператор от половин година върши безподобни мизерии.

Не ми беше идвала фактура цели три месеца. От мобилният оператор обявиха, че когато се появи заветната сметка, ще уведомят потребителите с есемес. Говори се, че са очаквали бедният потребител да купи червена роза, да припадне три пъти на опашка пред някой офис, и накрая, изтощен и с ниски нива на кръвната захар, да плати с усмивка и да връчи цвекето на „експерта по обслужване на клиенти”. А, и да не протестира срещу сумата, щото „Г-не, това е сметка за преди 4 месеца! Не може да помните, че не сте говорили с някой познат от Етиопия!”

Разправии, скандали, заплахи – общо 170 минути чакане на безплатния телефон на оператора, за да се осъществи разговор от 7.

Та…дойде и при мен есемесът. Викам си „Тия сега 3 накуп ще ми пуснат, а не искам да ги плащам наведнъж.” За да реша проблема, се затичах през работно време към банката. Беше въпрос на живот и смърт да си спра директния дебит. Не исках да ми дръпнат пари за няколко фактури накуп. Обаче…късно! Те ги били взели вече. Разправии, скандали, заплахи – общо 170 минути чакане на безплатния телефон на оператора, за да се осъществи разговор от 7. Не направих нищо. Обясниха ми, че много съжаляват, че са пропуснали да ме уведомят за другите 2 фактури…тяхна грешка било, ама да не се ядосвам ме посъветваха…

Преглътнах моята си глупост да не плащам на каса. Обаче се задавих със сумата от сметките – почти два пъти по-висока от обикновено. Според мобилния ми оператор, освен, че през фактурираните месеци не съм правил нищо друго, освен да говоря по телефона, то по време на сутрешното ми кафе съм дрънкал с някой в Италия. Не мога да не им призная нещо обаче, и то е, че имат чувство за естетика – международните разговори бяха през 3 дни. Не един днес, втори след седмица, а трети – след ден. През 3 дни! Така, за красота.

Е, опростиха ми една месечна такса. След като проведох разговори от типа „Веднага ми дайте да говоря с мениджъра ви”, „Не може да нямате висшестоящ, та вие не говорите правилен български ******** мръсен”, „Ей, КЗП ще ви разгони фамилията, скапани измамници”, и т.н., ми се извиниха, и ми подариха една месечна такса. ГолЕм успех! Чудех се „Ялта” или Военния клуб да запазя, та да отпразнувам победата качествено…Мда.

Още не ми бяха изсъхнали сълзите от благородството на мобилния опрератор обаче,  когато се сблъсках с ново 200. Пристигнаха три сметки накуп, този път на жена ми. Тя плати първата, и реши да се възползва от крайния срок на фактурите, за да не стане така, че този месец цялото семейство да сме работили за телефоните си. След дни дойдоха и заветните три сметки на сина ми. Платих му най-старата. Но му изключиха джиесема. Трябвало да се издължи напълно по фактурите. Разговорът с оператора беше следният:

„Ало, пак съм аз! Тоя път за сина ми. Платихме една от сметките, ама му спряхте телефона. А при жена ми не беше така. Какво става?! Нали има краен и удължен срок за плащане? Ние от него ще се възползваме, не от отстъпките ви ако внесем сега накуп парите – така сме решили.”

„Г-не, няма да му пуснем телефона, докато не се издължи напълно към нас. С жена ви е станала някаква грешка. Дайте номера и да проверим каква е работата!”

„Ей сега, само ме изчакайте 170 минути и ще ви го дам. Ама да знаете, че нямам музика, та да ви пусна.”

И така…не се ядосвах много. Обаче полудях, когато майка ми отиде и си плати на каса. И после остана без телефон. Защото системата не била отразила плащането, а тя не си пазела касовата бележка…Извиниха се от мобилния оператор и помолиха за още малко търпение, работели усърдно по новия си перфектен софтуер. Имало много хора с проблеми като нашите, не сме били единствени. Така ме успокоиха.

А аз се свързах с адвокат, и с негова помощ ще прекратявам договора си с оператора. Но не спирам да се чудя какво ни има тук, в България, че всеки, който дойде, ни прави на маймуни.

Щото ако аз съм с проблемите, които ви описах, то има други, които са преминали без да знаят на тарифен план за мобилни услуги  „Шизофреник”. Демек говорят със себе си всеки месец по няколко пъти. И не им е безплатно. Ако не вярвате, следете си хубаво фактурите за телефона – току виж се окаже, че и вие сте на този план.