Categories
Развлечение Размисли

Махмурлукът е само за силни мъже

От години искам да защитя една теза. А именно, че махмурлукът е само за силните мъже. Такива, като мене, дето са толкова силни и корави, че могат с часове да стискат здраво зъби. Какво имам предвид? Малко ми е трудно, та ще е по-добре да дам пример… наскоро се случи:

Когато се събудих една сутрин…

Да, всички истории за махмурлук, които сте чували и ще чуете, започват по този начин…

… та, когато се събудих онази сутрин, открих, че нищо не беше както трябва: цветовете на предметите наоколо липсваха, главата, която се намираше по случайност на моите рамене, съвсем не беше моята и, когато се обърнах към жена ми, тя всъщност беше с лице към мен – нещо, което никога не се случва. Обикновено спи с гръб към мен и лице към телевизора, а аз – с гръб към нея и зъби, опрени в стената. Милата ми жена. А навън слънцето така красиво пробиваше облаците с първите лъчи на изгрева.

„Еееххх, красота”, помислих си и тежко поех въздух. Това тежко поемане на въздух докара и тежък приток на тежка кръв в доста тежката ми глава. И от това не ми стана никак леко. Развих се внимателно и се изхлузих от леглото, внимавайки да не събудя милата ми жена. Не за друго. Разбирате ли… тя е мила, но когато я събудя по невнимание, става леко раздразнителна. А когато е раздразнена, не е много безопасна.

Престанах да я ядосвам след като на един 1 април ей така – на шега – ми сипа отрова за мишки в кафето и аз ей така на шега прекарах десет дена в токсикологията. Толкова се смяхме след това на остроумното й чувство за хумор – тя се смя, майка й се смя, сестра й се смя… и аз се смях. Смеех ли да не се смея…?

И затова вече съм благ и тих и не я дразня.

Отидох в банята и докато се бръснех, започнах да разплитам лентата на спомените от предната вечер. Как се докарах до това състояние? Аз по принцип не пия. Много. Средно пия. Пия по малко. Направо не си струва да се замислям като ме питат пия ли.

Та, понеже не пия… за какво говорех…?

А, да – че по принцип не пия. Но предишната вечер не издържах. Един приятел… „приятел” ми бил тоя! Това ако е приятел! Та тоя мой БИВШ приятел реши, че ще сваля жена ми. Май не предполагаше в какво може да се забърка, ако и тя го беше харесала, но не е това важното! Обичам си я тая моя жена. Обичам си я. Не е грозна, даже никак не е. Направо си е симпатична… за 140-килограмово джудже с лилава коса и мустаци… си е симпатична. Веднъж благодарение на нейната хубост се спасих от глоба от КАТ. Да. Нямам къси светлини на колата и карам я на габарити, я на дълги. И една вечер се прибираме с нея… с жената… и с колата, де. И ме спират. А тя – жена ми спи до мене на седалката. Идва катаджията и аз свалям прозореца внимателно и тихо – да не я събудя. Той се представя и ми взема документите. Обяснява какво ми е нарушението и колко ще ми струва, а аз през цялото време се опитвам да го накарам по-тихо да говори, ако може. Че така и така ще ме глобява, та поне да не ядоса и жена ми.

– Малко по-тихичко, господин полицай, ако може да говорите, че жена ми спи и като се събуди е малко нервна и може и двамата да ни нашамари.

Тя нежно изсумтя и примлясна насън.

Полицаят малко се стресна от нежното млясване, отстъпи крачка назад и се хвана за кобура с пистолета, едно улично куче до нас се изпусна на тротоара, а три аларми се включиха. Даже ми се стори, че видях в огледалото и патрул на СОТ да се задава далече-далече. Леко учуден и посъбрал кураж, полицаят се наведе да види това ангелче до мене.

– Това ли е жена ти?

– Да – казвам аз с гордост.

Тогава човекът пак отстъпи и нищо не каза. Подаде ми документите обратно и ми направи знак да продължавам.

– Няма ли да ме глобявате…?

– Ти си достатъчно глобен. Аз повече от това не мога те глобя. Лека вечер и успех.

„Какъв мил човек”, си помислих аз, а защо все разправят, че полицаите били сурови хора, подкупни и неразбрани? А когато потеглих, погледнах в огледалото за задно виждане и го видях да се кръсти – явно и религиозен. А после да говорят лошо за такива мили хора.

Така хубостта на жена ми ме спаси. И разбирате, че не мога да си я дам ей така просто. Да оставя някакъв си там мухъл да се опитва да я сваля. Той настоятелен обаче. И не се отказва. Аз не смея да се намеся, защото жена ми може да се обиди. Да каже: „Ти мене за к’ва ме имаше, бе, кретен?!?!” Тя много сладко го казва… После започват и шамарите. Затова си трая – оставям я тя да си владее положението. А аз си седя и съм си силен – силно стискам зъби. Тя лесно се засяга от всичко. И затова не смея нищо да казвам по принцип. И тогава не посмях. Само си седях кротко на масата и гледах как тя танцува с него. Пък и по принцип не съм агресивен и към приятелите си, нали разбирате… поне към онези по-високи от 155 см и по-тежки от 47 кг. И така – седя и гледам, и пия, и гледам, и пак пия, пия, пия… да удавя мъката. И си стискам силно зъбите. Като най-силните мъже.

Към края на бръсненето вече размотах лентата до момента, в който тя ме носеше към вкъщи. Тя много мило ме носи – не като другите жени да ме подпира, а си ме вдига на рамо и си ме носи.

Само един силен мъж би се оставил жена му да го носи. Или да го удря с чехъл от време на време. Защо мислите махмурлията има такъв вглъбен вид? Мисли. Той е и духовно силен. Комуникира с вътрешното си аз. Лошото е, че колкото повече се разсейва махмурлукът, толкова повече се вкисва човек, като си спомня защо се е напил предната вечер.

Не мога само да си спомня охлузванията, насиненото око и навехнатият глезен откъде са. Просто не помня, то и мойта сила си има край. Явно жена ми, милата, ме е сложила да си легна… отвисоко.

Между другото, оставил съм телефона си на добрите хора от този сайт. Ако някой от вас реши, че може да ме приюти за малко, да пише. Много моля. Аз съм тих, скромен, почти не ям, звуци не издавам. А ако ме сложите в ъгъла, съм като фикус – много разнообразявам интериора. Благодаря предварително. Силните трябва да се подкрепяме, нали?!

Categories
Свободно време

Посетете Котка и Мишка – Малката столица на бирата

Не случайно изминалата 2019 година Пловдив беше европейска столица на културата. Голям принос за това имат и многото културни и вдъхновяващи локации в града под тепетата. В следния материал ще ви запознаем с едно любимо заведение на пловдивчани, намиращо се в така наречения „творчески“ квартал – Капана.

За какво първо се сещате, когато чуете думата „капан“?

Клетка със сиренце? Мишки? За истински гризачи не знаем, но в това капанче, разположено в града на тепетата, са уловени доброто настроение и качествени напитки – двете основни причини „Котка и мишка“ да стане топ дестинация сред местни и туристи.

Бара на Котка и Мишка
Бара на Котка и Мишка

Всички знаят за сухия, горещ въздух в Пловдив и безкрайните, вити улици. След дългата разходка имате възможност да се насладите на над 100 вида вносна и родна бира. Сред фаворитите са чешката, сръбската, белгийската и немската – разнообразие, каквото рядко се среща дори в големия град. В случай, че не сте сред ценителите на пенливата бира, „Котка и Мишка“ има предложения, които ще задоволят всеки вкус – от класическата домашна лимонада до отлежалия малцов скоч.

Котка и мишка Пловдив Капана
Котка и мишка Пловдив Капана

Ще намерите бирарията на ул. Христо Дюкмеджиев 14. Ще се ориентирате по голямата витрина, от която лъха на комфорт и уют. За приятната атмосфера са отговорни Студио 8 ½, които са открили идеалния баланс между класическите дървени мебели, антикварни предмети и модерна визия. На горните два етажа са разположени офисите на онлайн медии – още едно интересно съчетание – стари журналистически практики в съвременна атмосфера.

Въпреки че в „Котка и Мишка“ пространството е ограничено, това прави всяко кътче специално, включително и стълбището. То е покрито с малки възглавнички и често се ползва като сепаре, откъдето можете да гледате едновременно бара и оживената улица. Наскоро заведението увеличи площта си с още едно помещение, ала нищо не Ви пречи да седнете на топлия бордюр отвън и да се насладите на чистия въздух лятно време.

„Котка и Мишка“ всъщност се намира на много специално място в Пловдив – творческия квартал. А за да може заведението да се впише, интериорът трябва също да е творчески ориентиран. Студио 8 ½ са се спрели на британско-сакндинавски стил. Ще го познаете по голямото дървено колело над тоалетната, висящите капани за гризачи над бара и черната дъска до входа. Всеки от Вас може да напише посланието си върху нея (ако намерите място) и всеки следващ посетител ще го вижда в продължение на месец.

Веднъж влезете ли в бирарията, няма да скучаете нито за миг, защото любезните бармани знаят много за историята на пивото и са готови да Ви споделят по един любопитен факт с всяка следваща чаша. Неусетно ще се озовете в приятелски кръг, където винаги ще сте добре дошли. Ако търсите Малката столица на бирата, тя е в „Котка и Мишка“.

А и от скоро можете да проверите за така наречения – бирен паспорт на Котка и Мишка  в заведението.

СНИМКИ : Заведението

Categories
Интелектуално

Защо лъжем за книги, които не четем?

От пустата боязън да не изглежда прост, човек може да излъже, че е прочел „Името на розата”. Например. Може и други заглавия, нашумели за кратко или за дълго, да се намерят в родната и световната литератури, заради които се вкарва в грях.
Книжарницата на Батън Руж, столицата на щата Луизиана в САЩ, е място привлекателно за стари и млади.

Книжарницата на Батън Руж, столицата на щата Луизиана в САЩ, е място привлекателно за стари и млади.

Четох, че по повод Международния ден на книгата била правена анкета сред британците. Питали жителите на Албион коя е книгата, за която най-често лъжем, че сме я чели. Оказало се, че най-много са посочили „1984” на Джордж Оруел. След нея е „Война и мир” на Лев Николаевич Толстой, на трето място е „Одисей” на Джеймс Джойс. И Библията е не кой знае колко назад. Светата книга отива веднага на четвърто място.

Та Международният ден на книгата и авторското право е на 23 април. Идеята да бъде обявен тръгва от Каталуния. В тази испанска провинция тогава честват свети Георги и всяка продадена книга върви с цвете. Книжарниците изнасят стоката си за един ден на тротоара. Заради оживлението и непосредствената среща между човека и книгата, вероятно. Не защото, като у нас, са превърнати в кинкалерии, пасмантерии и прочее битови тържища.

Датата не е избрана случайно. На нея са се споминали Шекспир, Сервантес и Инка Гарсиласо де ла Вега. Родени в различни години, и тримата умират в този ден през 1616 г. А на Шекспир 23 април е и рождената му дата. Така на този ден в много книжарници по света звучат произведения от великите писатели. Към тези имена в различни точки по света прибавят значими автори на художественото слово, което е и причина за узаконяване на авторското право. Четох, че Пушкин бил първият издател, който плащал хонорар в редактираното от него списание „Современник” (Ей, днешните издатели да имаха срама барем от гения на Александър Сергеевич!).

Лъжата най-често е от мерак да се изфукаш. Тегли те да впечатлиш събеседника си, да се изтъпанчиш, че не си по-назад от нечий божем интелектуален кръг…

От много ъгли може да се погледне и осмисли този ден. И сума ти въпроси откънтяват по всички посоки на четящата планета.

Казват, че американците пробутват добрите книги с рекламни постери на звезди – актьори, спортисти, музиканти. Което не е осъдително. Важното е читателят да бъде примамен да си купи книгата, пък тя, всеки знае от свой опит, е нещо търпеливо. Седи на нощното ти шкафче или на някоя лавица и си чака. Понякога с години. Атанас Далчев писал на едно място, че читателите на Шекспир са се родили два века след него. Аз пък го научих от „Седем ключа на вода” от Никола Радев. Неговата книга бая ме почака. Тия седем ключа не ги схващах. То какво да ги схващаш, понятие морско. Или го знаеш, или не го знаеш. И една вечер в пълна самота книгата ме споходи и не ме остави. С чувствителна душа, остър ум, многознайна, щедра. Четеш и все повече ти се услажда.

„Мълча. Мълчанието най-добре прикрива невежеството. Дъвча.” – пише на едно място Никола Радев, изправен пред безкрая на познанието на стар морски вълк.

Та не за мълчание иде реч, а за откровена лъжа, че си чел тази или онази книга. Лъжата най-често е от мерак да се изфукаш. Тегли те да впечатлиш събеседника си, да се изтъпанчиш, че не си по-назад от нечий божем интелектуален кръг или да се присламчиш към него. Пък то ти скучно! Пък то не се чете!

Има едни такива, световни инерции. Боже пази!

Як напън беше по време на Голямото четене Гого Лозанов да внуши, че „Малкият принц” е в първата десетка измежду стоте книги на българина. За тази цел потроши сума ти пари на БНТ. Ходи в Сахара и всички помним как драпаше с марковите си чепици по дюните на пустинята и все не сколасваше да преодолее съпротивата на пясъка. Казват, че Екзюпери имал къде-къде по-хубави книги, но кой знае защо мнозина се чувстват длъжни да посочват именно „Малкият принц” като книгата на живота им.

Що не вярвам, че се харесва и „Името на розата”. Но как да подминеш Умберто Еко? Ако че не са преодолели и първите десет страници от розата му, захващат да се перчат за престиж. А може би от недостиг на самочувствие? Знам ли?! Бях на представянето на тази книга в Университета и слушах преводачката. Тя говореше за своята работа над превода в абсолютно непонятен захлас. Между нея и аудиторията нямаше никаква връзка. Погледите се рееха по всички ъгли на залата, защото а се кръстосаха, а се чу въздишка на колективното отегчение.

Казват, че Екзюпери имал къде-къде по-хубави книги, но кой знае защо мнозина се чувстват длъжни да посочват именно „Малкият принц” като книгата на живота им.

Навярно различните народи лъжат за различни книги. Както и читатели от различни културни сегменти в невинния си стремеж за измама посягат към различни автори и заглавия. И за „Майстора и Маргарита” се съмнявам, че освен мъка, друго не носи на зареклия се да преброди Новия завет, масонски ложи, фантазии, да гази в мрака… Не че по-лесно му става на читателя, ако види творбата на Михаил Булгаков на сцена. Та ако ще да е и на Теди Москов. Анджек ако е негова постановка – пу-пу! – да не ни чуе именитият режисьор как си бъбрим, че ни отхвърля на бунището на невежите днес и завинаги.

Послъгването, ако и да не е похвално, не е болка за умиране. По-страшни са други тенденции. Все по-малко книги се купуват, четат и намират място в човешките жилища. Един наблюдателен обърна внимание, че в списанията за проектиране на жилища – дали е идеален дом, дали е дървена къща по финландски терк или с покрив от палмови листа около тропиците, дали само тиклите са запазени от родопската къща, а вътре е супермода и лукс, не се предвижда място за книги. Най-много до люлеещия се стол или около лампиона да е хвърлено небрежно някое INTRO, AMICA или HABITANIA. Проблемът, разбира се, не е нов. Още Мишел дьо Монтен си признава: „На мен ми е досадно, че моите „Опити” служат на дамите само за общо обзавеждане, както и за обзавеждане на гостната.”

Но ние, любознателни и искрени читателю, не искаме да си имаме работа с такива дами. На нас ни се ще да срещнем някой, който за хубава книга и вран кон ще даде, както биха казали в Кавказ.

СНИМКА: АВТОРКАТА

Categories
Европа

Европейски ден без автомобили

Европейската комисия, кметицата, РИОКОЗ – всички дружно ни призовават да слезем от автомобилите, да се движим пеша или с велосипеди и да бъдем истински, цивилизовани европейци. Правят го внимателно – с нежен, менторски тон, сякаш обясняват на мърляво малко момченце колко послушни са другите деца, докато галят рошавата му сплъстена косица.

А титлата „европеец” звучи толкова примамливо, толкова изкушаващо – като златен медал, който гордо носиш на врата си. Тя ти дава ангелски криле, с които можеш да се възвисиш над гетото и високомерно да изгледаш от покрова на висините неговите дребни души, стари очукани автомобили, пърдящи вредни газове и разлагащите се пластове боклук в сенчестите подножия на грозните унили панелки.

Но за да се сдобиеш с европейските маниери на онези безгрижни холандци и датчани, които с грижа за природата неуморно въртят педалите, първо доста трябва да се поизкаляш. Тръгвам пеша по софийските улици, защото с колело може да се окаже опасно са живота. Времето не е много приятно. Допреди няколко минути е валял обилен дъжд.

Едва сега осъзнавам, че тротоарите са добили способността от време на време да изчезват в нищото. Колебливо опипвам въздуха пред себе си, за да проверя дали случайно не съм застанал пред портал към друго измерение, където тротоарът щастливо продължава в един по-добър свят. Уви, надеждите са напразни. Но докато напрягам отчаяно взор, виждам, че 300 метра напред, успоредно на шосето, мързеливо се изтяга ново парче тротоар. Тичам натам. Край мен хвърчат засилени автомобили. Застрашително си отправят закани с клаксоните като стадо разгонени мъжки носорози. Свистящите гуми порят плискащите се кални локви и издигат към мен неумолими вълни от мътна кафява вода. Прилича на рядка боза и мирише по същия начин.

Сред завихрената пелена от едри студени капки стигам тротоара, стъпвам на предателски разхлабена плоча и отдолу изригва нов гейзер, който залива старателно изгладения ми панталон. С майсторски финт заобикалям напречно паркираната върху тротоара кола и се промушвам през тесния процеп между нея и отсрещната стена. Единият ми крак се оказва заклещен. Извивам го с неистово усилие, вкопчвам пръсти в напуканата ронеща се фасада и се изтласквам напред. „Свобода” – ликувам възторжено, но инерцията ми е неудържима.

Като в клиширан анимационен филм се подхлъзвам на обелка от банан, задържам се някак си, разперил крака и ръце върху влажните плочи и с отчаяние виждам какво ме чака отпред. Подлезът е отворил черната си паст пред мен. Стълбите потъват в непрогледния мрак долу. Може би е въображението ми или виещият между подземните стени вятър, но до ушите ми сякаш достига заглъхващ, тъжен стон – сигурно бедна самотна душа някога е имала неблагоразумието да влезе в подлеза и никога не е открила пътя навън. „Трябва да има друг начин…” – оглеждам се трескаво. Искам да се шмугна в някоя странична кротка уличка.

Не мога! Навсякъде около мен има непреодолими прегради – провиснали дървени греди и безбройни криви парчета желязо, „майсторски” усукани с тел, от които капе ръждива вода. Докато внимателно оглеждам и най-дребната гънка на пейзажа, се стряскам от внезапен гърлен лай. Към мен се засилва огромно тежко чудовище и увисва от другата страна на оградата. Блестят зъби, зверско ръмжене стърже в ушите ми, а огънатите ламарини заплашително се накланят към мен с протяжно скърцане. Вече усещам зловонния дъх на създанието. Повече прилича на окаян продукт на генно инженерство, отколкото на куче, но в едно съм сигурен – това невъобразимо създание е опитвало човешко месо. И пак го иска в менюто си.

Време е за отстъпление. Нерешително заставам срещу входа на подлеза. От свода бавно падат едри капки. Ако не беше кръстовището отсреща, драскането с лапи и злобното ръмжене отстрани, щях да чувам плясъка им в локвичките долу. Сърцето ми се свива, притиснато в гръдния кош като в менгеме. Спомням си болката в очите на Гандалф, когато трябваше да преведе Задругата на пръстена през дълбоките, злокобни мини на Мория. Бедни Гандалф, защо нямам поне твоя светещ жезъл, за да прогоня мрака напред като с една от новите енергоспестяващи 40 ватови крушки?

Пристъпвам напред. Слизам стъпало по стъпало. Хладна тишина и мрак ме обгръщат с лепкавите си пръсти. Вятърът съска с раздвоен език в ушите ми. Тръпки пробягват по гърба ми като краченца на забързана стоножка. Цари пълно безмълвие. Стъпвам на зацапаните плочи долу. Някъде много далеч напред проблясва светлината на изхода. Ще ми се да се втурна нататък. Да притичам с всичка сила до другата страна, но това не винаги е най-доброто решение. Вървя колебливо. Оглеждам се внимателно. Не очаквам джебчии или мародери да дебнат тук, въпреки че ако ме нападнат с нож опрян в гърлото, никой не би чул сподавения ми вопъл. Под всяка плоча, обаче, може да се спотайва нещо много по-ужасяващо. Чувам шум и стреснато се обръщам. Отдъхвам с облекчение. Нищо особено – просто прибягващ плъх, който се шмугва в невидима затънтена ниша. И той гледа да изчезне час по-скоро оттук. Душичка малка.

Стигнал съм средата на тази забравена гробница на социалистическото величие. Очаквам някоя от разхлабените плочи пред мен да се надигне и отдолу да изпълзи кръвожадно зомби с протегната полуразложена ръка, за да впие кривите си ноктести пръсти в туптящото ми сърце. Вече ясно виждам жълтите проядени зъби, усещам древния дъх на развала – смесица от мухлясало сирене, домашна лютеница и изгнил обикновен локум. Едното зловещо немигащо око е изпаднало от кухината си и се клати на тънко разтегнато сухожилие като махалото на Фуко.

Разтърсвам глава, изтръгвам се от видението и с изненада установявам, че съм застанал пред най-долното стъпало на изхода. Зашляпвам щастливо през застоялата вода в подножието на стълбището – отводнителната система от години е запушена с опаковки от вафли и кроасани, пластмасови бутилки, топчета сплъстена хартия, някакви косми, умрял гълъб, от когото се разпознава само човката и незнайно защо – едри и много издръжливи кори от диня. Качвам се гордо и лъчите на внезапно надникналото иззад облаците слънце озаряват лицето ми. Лице на един истински европеец.