Categories
Из България Интелектуално Размисли

Трябва да си прецедент

Пълното затишие на предизборния фронт ме изнервя. Ама много ме изнервя. Да си го кажем направо – никой не иска да умира, особено пък аз, и то в разгара на кандидат-президентската кампания 2011. Извоювал съм си, слава Богу, собственото безсмъртие на известността. Ако сте давали пари за книгите ми, вероятно сте напълно безизвестени, иначе щях лично да ви изпратя копие, само и само да се появявате на „правилните” партита и събития. Досещате се какво искам да ви кажа, нали? Или по-скоро не. Къде сте бе, човечета, от предизборните щабове на Лола Монтескьо и Козата Ани? Не виждате ли, че скоро Вълчицата на Забравата (Потема Септим от Третата Империя*) ще оближе дверите ви с Вечния език (виж Генезис 1:16*) и никакви плеяди няма да са в състояние да ви избавят изгладнялата тъмнина на забвението ви.

Първо, трябва нещо лошо да се случи с вашия кандидат – да бъде арестуван в акция Калмари, да е допуснат в университета с квота и без приемен изпит или да самоубие личен асистент.

Не унивайте, колеги! Вижда се светлина в тунела – има начин имената на кандидат-президентите да останат в аналите на законодателната история на България. Простичко казано – трябва да са Прецедент. След като Тризначките, Миската или Гласът могат да го направят, значи и вие ще успеете.

В следващите редове, абсолютно безплатно, ще ви преведа през няколко възможни варианта, но ако искате да навлезете навътре в нещата, трябва или да си закупите книжките ми (особено тази за поведението в Сурат Тефтера) или да се запишете в колежа ми (на удобно и комуникативно място е).

Лесно е. Първо, трябва нещо лошо да се случи с вашия кандидат – да бъде арестуван в акция Калмари, да е допуснат в университета с квота и без приемен изпит или да самоубие личен асистент. Но вие не може да използвате дадените примери. Те вече са били прецедентирани. Ще попитате въобще дума ли е „прецедентиран”? Е, сега вече е, нАучници от БАН. Току що я прецедентирах.

не само че трябва да е кофти, но трябва да е уникално гадно и конституционно любопитно. И вече сте в играта.

И така, не само че трябва да е кофти, но трябва да е уникално гадно и конституционно любопитно. И вече сте в играта. Докато пиша тези редове, забелязах че е много модерно да се говори за еднополовите бракове. За жалост нито Козата Ани, нито Лола Монтескьо могат да се възползват от този тренд по простата причина, че твърде много обратни (и „обратни” е точното определение, когато говорим за повече от един хомосексуалист) плъзнаха по улиците и гей парадите. Хомосексуалният брак няма да развълнува никого. Вероятно кандидатът трябва да се омъжи за двама гейове. Ако полихомолигамията се е случвала по нашите ширини, единият гей трябва да е задължително маймуна със сменен пол, която към момента на изборите е в кома, и кандидата води съдебни дела за правото си да дръпне шалтера на апарата за командно дишане (но същите претенции има и другия съпруг)… И вие, кампанийни вълшебници, ще имате шанса да организирате публични бдения и молитви по села и паланки, в името на каузата на вашия кандидат.

Не казвам, че ще ви е леко. Мислете за себе си като за пионери на страданието, подгответе се за мъчителното завъртане на колелото на Темида. Запомнете: в държавата ни има безброй много жертви на застрахователни агенции, но само единици достигат до Върховния касационен съд. Но усилието си заслужава, защото българската Темида ще ви вмени ново светоусещане и възможни два изхода – а) жертвата е виновна; б) жертвата е нечовек. Каквото и да отсъди съдията, кандидатът ви печели.

Плодовете от подобна кампания ще берете с години напред дори ако кандидатът вече се е преселил на по-доброто място или ви е абсолютно безполезен. Гореизложеният случай се превръща в прецедент, който ще бъде дискутиран от историци, социолози, политолози, ще се наизустява от студенти и ще е повод за майтап с ПР-голословци като мен.

Стиска ли ви да дойдете в колежа ми?

* Queen Potema, The Elder Scrolls, фентъзи компютърна ролева игра, разработена от Bethesda Softworks LLC за персонален компютър, Xbox 360 и PlayStation 3

* Четвъртият ден Господен на латински език: fecitque Deus duo magna luminaria luminare maius ut praeesset diei et luminare minus ut praeesset nocti et stellas… И Бог създаде двете големи светила: по-голямото светило, за да владее деня, и по-малкото светило, за да владее нощта, и звездите.

Categories
Из България Развлечение Размисли

Интернет в България преди 5000 години…

След разкопки на дълбочина 100 м в Русия, руските учени открили медни кабели, които били датирани на 1000 години. От находката руснаците стигат до заключението, че прадедите им са разполагали с мрежа от медни кабели (LAN) още преди 1000 години.
За да не останат по-назад, американците също направили разкопки, при които на дълбочина 200 м намерили оптични кабели. След анализ се установило, че те били на 2000 години, откъдето учените стигнали до заключението, че още по това време техните прадеди са имали оптична мрежа – цели 1000 години преди руснаците да изградят тяхната мрежа от медни кабели.
Седмица по-късно в българската преса се появява информация: „След разкопки на дълбочина 500 м, българските учени не намериха абсолютно нищо. От това можем да направим извода, че още преди 5000 години прадедите ни вече са разполагали с Wireless интернет.

Изпратено от Теодора *

Categories
Из България Интелектуално Размисли

Ракия на голо

От първото ми идване в това село минаха 40 години. Може и само на мен така да ми се е струвало, но когато ме питаха тогава какво работя и аз казвах, че съм журналист, ме поглеждаха странно. Някой с притеснение, други с насмешка.

Снимка: Wikipedia

Беше прието да се смята, че ако правиш някаква далавера и те хванат, можеш да се оправиш, ако имаш връзки. Ако обаче те хванат и напишат това във вестника, и връзките ти не могат да те спасят. Мислех си, че тези, които ме поглеждат притеснително, са от далаверата. А които едва се сдържаха да не ми се надсмеят, бяха тези, които не вярват, че нещо може да пребори далаверата.

Имаше един възрастен човек със сурово набръчкано лице и сурово поведение. И той като всички спази традицията и дойде в къщата да види новия си съсед. Похвали ракията, която бях сварил, каза, че е много добре за гражданин и не отказваше, когато му наливах отново. В един момент каза – до тук беше. И стана. Като си тръгваше, каза – хубав занаят е журналистиката, момче, но това, което вие днес правите, не е журналистика, а пропаганда, обслужвате властта. И я обслужвате, като казвате на хората, че тази власт е последна и вечна, а не може да има вечна власт. Аз стогодишен чиляк съм виждал, за стогодишна власт не съм и чувал, каза старецът и си отиде. Другите съседи с голям страх бяха ми пошушвали, че той е бил николапетковист и е лежал в Белене три години. Тогава мислех, че е озлобен, защoто неговото време е отминало. Отиде си още през годините на „вечната“ власт и не можа да види сбъднато пророчеството си.

Сега неговата внучка е баба на красиво пет-шестгодишно момченце. Родителите му живеят и работят в съседното малко градче, където и бабата е живяла и работила като учителка преди пенсионирането си. Този дует от баба и внуче също се отличава от общоприетото по тези места.

Той се усмихна на идеята, и ми каза – смея се аз на теб, за да не се смеят на мен шефовете ми.

За ужас на по-изтънчените си родители, обикновено дошлите от столицата и големите градове за лятната ваканция на село, дечица на третия ден заговарят на диалекта на бабите си. Моите съседи – и бабата, и внучето – направо си стават за тв водещи с безупречния си правоговор и възпитано поведение. Бабата много държи на това, защото е нужно за каузата ú. Тя смята, че е несправедливо в телевизионната рубрика, където дечица коментират актуално за деня събитие, да участват само столичанчета.

Има си съвсем стройна теория за правото на децата да имат равен шанс. Обяснява с почти научна аргументация опасностите, които носи за държавата и нацията обезлюдяването на селата. А това, че за телевизиите съществуват само децата на София, е една от основните причини младите хора да се трупат в столицата. Нищо не пречи, твърди амбициозната баба, един ден от седмицата дечица от по-малките градове и села да правят т.н. малък коментар. Чрез кореспондентите. Трудно, да не кажа невъзможно, е да разколебаеш нейната настоятелност. Ангажирах се да говоря с кореспондента на една от националните телевизии в областния център, с когото се познавам от дълго време. Той се усмихна на идеята, и ми каза – смея се аз на теб, за да не се смеят на мен шефовете ми. Обясних неуспеха си на госпожата. Тя каза, че ще си намери друг канал за действие и няма да се откаже от идеята си. Но в поведението ú пролича, ако не обида, то подчертано съмнение, че съм направил това, което трябва, за да ú помогна.

Като за капак, надвечер намина и Пецата, четеридесет и пет-шест годишен местен фермер, нали вече е демоде да наречеш собственика на тридесетина едри рогати добитъка кравар.

Много услужлив и много полезен човек е Пецата, с всички се познава и никой нищо не може да му откаже. Може би защото, освен уреден и работен, е и весел и незлоблив. Сипи, каза, да пием по една ракия на голо, докато лелята направи салатата, пък после ще ти кажа защо съм дошъл. И каза… Всички в нашата къща сме ловци, аз, жената, синът, много добри ловци. Дъщерята още няма годините, но стреля като амазонка. Не вярвам, не само в България, но и на Балканите да има друго такова семейство, а никой не се сеща да напише нещо за нас или по някоя телевизия да ни покаже… За да не си помисли, че съм безразличен към проблема, започнах да го съветвам да звънне в специализирано списание или тв предаване за лов и риболов, аз ще му издиря телефоните. Не зная какво точно е очаквал от мен, но помръкна. А когато го изпращах, с искрена мъка промълви – думах си аз бат Жоро ще пикае на порязаното, ама то, пак нищо…

Сега не бих казал, че внучката на суровия старец и баба на красивото внуче е озлобена, защото си е нейното време. Сигурен съм, че тя ще се бори за идеята си, докато се омаломощи напълно. А Пецата е по-лесен в живота на човека. Скоро някой ще го похвали за нещо и той тутакси ще дотърчи да се похвали на мен, че някой го е похвалил. Ще започне със „Сипи да пием по една ракия на голо”.

Categories
Из България Икономически Интелектуално Размисли

Санкция ли е трудът

Бях в седми клас. Много, наистина много отдавна. Но това, за което искам да ти разкажа, читателю любезни, го помня ярко. Трябваше да боядисам прозореца на банята с блажна боя. Баща ми показа как да го направя. Изряза ми две картончета, които да подлагам в края на черчевето, за да минава четката върху него и не зацапвам стъклото.

Яна (внучката на авторката) приготвя сладкиш заедно с баба си.

Яна (внучката на авторката) приготвя сладкиш заедно с баба си.

След няколко дни ме попита:

– Ти боядиса ли прозореца? Я да видя.

И видя. Не бях ползвала картончетата. Стъклата от четирите краища бяха хубаво замазани и блажната боя тук-там потекла, та прозорецът приличаше на разплакан клоун.

Без думи татко ми връчи правоъгълно парче стъкло, показа как да изстържа блажната боя, рече ми да внимавам да не се порежа. Казах му, че има сватба у комшиите и всички деца ще ходим да гледаме.  Не си си свършила работата си както трябва. Сватбата ще мине и без тебе, отсече баща ми.

Ами мина, само че помня и до днес.

Мисля, че на това му се вика санкция. Ами то си е санкция. Какво да бъде друго? Да ми се извини и да ми даде гологан, защото я бях свършила като кучето на нивата? Не се и надявах на съчувствие от мама, която излъчваше непоклатима солидарност. С баща ми, то се знае, и както винаги.

Трябва да научим децата да бачкат. Мързелът е смъртоносен белег за обществото…

Та като стана реч, че се готви правилник ли, закон ли, ученици, които са натворили някаква беля да бъдат наказвани с обществено полезен труд и тутакси с едни гърди в кръг излязоха защитници на евентуално потърпевши. Забелязала съм, че представители на образователното министерство винаги ходят по тънък лед. То се търсят дефиниции, то се обтичат с масло ясни думи, то се увърта, то се усуква… Дали на висшите чиновници вечно не им се привиждат зад ъгъла лъвици същи, готови да спретнат едно „Майки за гражданско общество”?

В тази остра дискусия по тема, която засяга всяко семейство, всяка къща, цялото общество, един само Андрей Райчев назова нещата с точните им имена. От какво боледува младото поколение? – зададе риторичния въпрос социологът  и опъна длан да изброи на пръсти най-тежките болести – от безделие и хленчене. От мързел. Българинът работи по-малко от всички европейски народи. Така не бива повече да се живее. И призова дори да се възстанови трудовата повинност в държавата. Обществото има нужда от труд за него. Че щял да смете! Голяма работа. Трябва да научим децата да бачкат. Мързелът е смъртоносен белег за обществото, нажежи въздуха с нервните си ръце Райчев, баща на четири дъщери.

Сякаш на никого не идва наум, че трудът е биологично необходим,  че трудът е изправил човека на два крака.

…Децата експлоатират възрастните. Нещо повече, те експлоатират чувствата на обичащите ги.

Ооо, чувам отегчени гласове. Двуметрови дънгалаци обгрижват старателно всяко мускулно влакно,  отглеждат  бицепси и бабаитски походки, мерят помежду си коремни плочки като на хайван пазар. През ум не им минава, да помогнат в къщи като обърнат лехата в градината и отменят баба си. Или да разместят мебелите за великденско почистване. Нещо повече, говорят по телевизора (да, по телевизора), че било модерно да не си разтребват стаите, да не си застилат леглата. Модерните се присмивали на изоставащите от модата в случай, че познават такива.

Ей тези моди заместиха ходенето на бригада, брането на шипки и събирането на отпадъчна хартия. Все синила от бича, следи от теглото. Репресивни мерки от близкото недавно. Що хули, що остроумия се изсипаха, що плач се изрева и мъка. И се стигна до там, както би казала старата ми майка: „Без пари вода нема да се напият”.

И понеже стана реч, че не бива да се експлоатира детски труд, щото това било белег на отминали времена, та мен ако питате експлоатацията върви в обратен ред. Децата експлоатират възрастните. Нещо повече, те експлоатират чувствата на обичащите ги.

И какъв е резултатът? Сега расте първото поколение, което е по-неграмотно от предходното в цялата история на България. Щото и ученето на Дядо-Вазовите стихотворения наизуст  си е санкция. И то каква!

СНИМКА: shutterstock

Categories
Размисли Свободно време Телевизия

Филми? Не, мерси

Видяло се е! Нищо за гледане по 39847928 канала. Нищо! Дори и да ги гледаш едновременно, пак няма да ти стане интересно. Или ако минаваш бързо през каналите и навързваш думите, които успяваш да чуеш за 4-5 секунди от всеки канал не правят смешни изречения.  Нещо от сорта на „Съжалявам, приятел, в Близкия изток бомбата е мека, без пърхут до 2 седмици с крилца, но Игнасио ми е сестра.“

Макс иска да ползва тоалетната, какво толкова?! Но аз няма да гледам и този филм...

Макс иска да ползва тоалетната, какво толкова?! Но аз няма да гледам и този филм…

Ще си сваля филм, слънчевият следобед ще ме приспи, мъжът ми ще захърка до мен на дивана, а котките ще се свият на кравайче нейде. Идилия.  Изборът на жанр е лесен – нещо леко, без болезнени раздели, смърт на любимия, коремен тиф, търкалящи се очни ябълки, андроиди, облечени в дрехи от Стефифешън и софт, хард кор, етно екстрийм порно.

Отварям сайта и започвам да избирам.

О, Пресвета Дево, Санта Лучия , Св Франциск и Св Панталеймон!!!

Някога чели ли сте какви продукции излизат? Някога зачитали ли сте се в кратките резюмета? Тези кратки описания, които трябва да ви завладеят, да изпитате непреодолимо желание да свалите, дори закупите този филм. Да се тръшнете на пода, ако някой ви забрани да го гледате! Да заплашите, че ще се самообесите, ще изчезнете безкрайно,  ще вдигнете стачка, ще изичате котката и ще подпалите Райхстага ако точно в този миг не гледате този филм!!! Да искате да извикате на света, че този филм, ще ви даде базисът! Пътя, Истината и Живота? Да усещате, че нищо не би имало смисъл, ако не свалите или не си купите този филм!

А колко пъти ви се е случвало да прочетете резюмето и да видите точно това на екрана? Не да прочетете, че Клифърд намира любовта на живота си край езетото Мичиган, а в крайна сметка да се окаже, че филмът е за Втората Световна Война, но никой не е сметнал за необходимо да го спомене? И че докато Клиф намери тая ми ти любов на онова езеро на съвсем друг континент, се оказвате по средата на клане? Не че няма послание, не. Но някак е приятно да знам, че ще прегледам далака, дебелото черво и очното дъно на около 834998 войника, при това предварително. Не да очаквам бели ленени роби, венчета от омайниче, идрише и мащерка , пухкави зайчета и някаква зверски сълзлива простотия, и изведнъж да започна да броя еритроцити…. Разберете ме правилно, аз това работя. Не сълзливи простотии, но и далаци виждам, и еритроцити броя. И когато се отпускам искам лиготии, тъпотии, превземки, нещо по-така…. Искам да гледам нещо тъпо, да ангажирам 3 мозъчни клетки, с 1 повече от комата.  А ако и нахраня мозъка си ще е направо супер! Та искам просто това, което пише да е точното съдържание на филма.

Не искам да гледам как разюздан кубинец с похотлив поглед дебне Финбар с кренвирши, а около тях хистерично търчи и крещи художник, омазан с бои, рошав, сух и обладан от духове.

Първото, на което попадам, е с гръмкото заглавие „Бездомник с двуцевка“. Директно прескачам. Да ме прощават и сценаристи, и фризьори, и стилисти, и режисьори, но от това заглавие ми се степцва устата и не желая да го гледам.

Минаваме надолу. Тук заглавието не е водещо. Но забележете:

„В центъра на този трилър са млададата колежанка Кели (Бриана Евигън) и нейният брат – аутист Том (Чарли Тан), които попадат в капан, в собствената си къща, с гладен бенгалски тигър, закупен току-що от втория им баща Джони (Гарет Дилахънт), с намерението да започне бизнес „Сафари-парк“ в своето ранчо, но дали това е истинската причина? Обстоятелствата се усложняват, след като съобщават, че към града се задава ураган.“

Ще припадна! Колежанката вероятно е хот секси маафака. До тук мъжът ми е доволен. Ще си погледаме колежански цици, после аз ще го отнеса. Следователно доволна съм и аз. Нататък обаче нещата стават малко… подозрителни. Защо по дяволите, тоя идиот Джони вкарва гладен бенгалски тигър у дома, защо той е гладен и защо ще прави Сафари-ранчо? И защо тормозят аутиста? Добре, да речем, че Джони е обременен ментално и определено няма нормални бизнес идеи и планове за младежите, все пак кой ходи в скапано ранчо, за да види бенгалски тигър. Но ето, че следва „дали това е истинската причина?“ Тук ми светва! Това е нещо като Хензел и Гретел, но малко по-модерно. Вещицата е мъж или поне транссексуален. За да не става прекалено гнусно, не е човекоядец, затова намесваме какво? Какво? Бедния тигър. Не Голямата Стъпка, не някакъв съживен индиански тотем, или изобщо нещо по-американско, а бенгалски тигър.  И разбира се, иде ураган, освобождава тигри, ярост и истината.  И става някво мазало, и аз минавам надолу.

„Когато неговият колега и единствен приятел умира, Финбар МакБрайд, млад мъж с изостанал растеж, се мести в изоставено влаково депо в провинциалните покрайнини на Ню Джърси. Въпреки, че се опитва да запази живота си в уединение, Финбар скоро се забърква с художник, който се бори с личен срив и крайно приятелски кубински хотдог продавач.“

Боже… Защо?… Не… Какво е посланието човекът да е с изостанал растеж? Това някаква подигравка ли е??? И …. Не, добре, ще го подмина. Примирявам се. Търси човекът уединение, мести се на майната си, в изоставено депо, много креативно, много арт решение, но все така уединен се забърква с нестабилен творец и палав кубинец. Това май трябва да е в графата с порно, хард-кор порното.  Хотдог!!! Майчице…. Не искам да гледам как разюздан кубинец с похотлив поглед дебне Финбар с кренвирши, а около тях хистерично търчи и крещи художник, омазан с бои, рошав, сух и обладан от духове.

Изведнъж те нахлуват! Агентите на правителството! Целите са в розово. Имат по един стрък паунови пера в задника…

„Времето – съвсем близкото бъдеще. Мястото – предградията. Историята – странна , особена приказка за хора, пристрастени към Субстанция D, и за правителство, което бодро унищожава своите граждани, техните права и отношения, за да ги спаси. Робърт Дауни-Младши, Уди Харелсън, Уинона Райдър и Рори Кокран играят объркани приятели, ужасени от себе си и от внедрени агенти. Киану Рийвс е ченге под прикритие, който също е един от приятелите… докато двете му самоличности не започват да се разделят. Включете се в параноята. Никой не Ви наблюдава. Наистина.“

Така. Проследявайки творческия екип, човек започва да си мисли, че това е някаква шега, нещо на Тарантино по Борис Виан, но не съвсем, или поредният студентски проект, спечелил някаква стипендия. Да забравим за параноите, субстанциите, обърканите граждани и раздвоените личности. Някак ги срещаме тия неща всеки ден в метрото. Тук писък в мен предизвика правителството, което забележете БОДРО УНИЩОЖАВА СВОИТЕ ГРАЖДАНИ. Какво означава това според вас? Начиии, аз го виждам така. Седите си у дома, гледате си телевизия, набивате някви гнусотии. Изведнъж те нахлуват! Агентите на правителството! Целите са в розово. Имат по един стрък паунови пера в задника, а на вратовете си имат по една триметрова пухкава боа с цветовете на дъгата. Влизат, разбивайки вратата с таран, на който пише „shiny happy people” с comic sans шрифт в лила. След това се усмихват, един вади акордеон, а всички агенти се хващат и започват да танцуват онзи веселяшки танц от Лебедово Езеро, Полка или дори ръченица. Неусетно ви обкръжават и с шеги и закачки ви пробождат с кинжали с розови пискюли, бодро изнасят телата ви и ви товарят в бронирания си хипарски бус. От буса се носят песни, приветстващи светлината, деня, любовта и световния мир. Всички са доволни. Вие не, защото сте убит, но как! Бодро!

Преминаваме нататък.

И защо Шарлот качва някъв непознат с проблеми с отделителната система от пустошта! Не е ли гледала филми тая кретенка!

„Шарлот качва на стоп Макс из безкрайна пустош. Спират в крайпътно заведение, Макс отива до тоалетна, но така и не се връща. Шарлот започва разтревожено да го търси. Нещата допълнително се усложняват, когато жената зад бара казва, че всъщност е майката на Макс. Историята съвсем загрубява, когато Шарлот разбира, че е заобиколена от гладни вампири и тя е следващата им жертва.“

Вече си мисля, че латиносерилите, където всеки е брат на булката, но е правил секс с нея, майка й и братовчед й не са чак толкова нереални. Явно е, че във всяка култура си има подобни феномени. Освен това Макс иска да ползва тоалетната, какво толкова?! Е, наистина, все пак в пустошта е можел да се облекчи там, нали е било…пусто, но човекът си е културен, иска тоалетна. Перисталтиката му има някакви проблеми и тая глупачка Шарлот веднага вдига врява до небето. Не знам как бих се почувствала аз, ако влезна в кенефа и след мен влезе някой, който истерично да започне да разпитва всички къде съм, та после като отворя скърцащата врата на кенефа всички погледи да се впият в мен. „Ето, това е оная, дето има запек.“ Прочитайки текстът след това, очевидно е защо Макс има проблем с акането. Ми той яде кръв?!  И защо Шарлот качва някъв непознат с проблеми с отделителната система от пустошта! Не е ли гледала филми тая кретенка! Не знае ли, че никой не се мотае из нищото ей така, от мичурински пориви и интереси? За финал всички заобикалят тъпачката Шарлот, Макс се появява хилейки се злокобно, маминка се намесва, всичко става кръв, плазма, писъци и това определено е следващият филм, който няма да гледам.

Накрая стигнах до „Животът на порно актрисата Електра Лукс се преобръща, когато разбира, че е бременна“, което категорично ме отказа, довърши, смаза и пречупи, затворих компютъра и взех книга. То се е видяло.

Още от Козата Ани четете ТУК

Categories
Из България Развлечение Размисли

Той, кортежът

Поради настъпилата напоследък невъзможност човек да си кара по българските „пътища“ /извинете за думата/ без да го отнесе премиерски кортеж, смятам за необходимо мирното население да започне да спазва някои основни принципи за придвижване в градовете и по националната пътна мрежа.

Първо. Избягвайте пътищата. Освен ако не е абсолютно неотложно и необходимо, не излизайте с автомобил, колело, каруца или каквото там превозно средство имате. Ходете пеша и не доближавайте големи улици и булеварди, защото зад всеки ъгъл дебне кортеж, а за него няма значение човек ли, кола ли – отнася наред. Кортежът не е от придирчивите.

Второ. Ако все пак неразумно решите да пътувате с кола по някоя от двете „магистрали“ /извинявам се и за тази думичка, ама на Запад така им викат/, за всеки случай си направете завещание и изтеглете потребителски кредит, за да можете: а. В случай, че след срещата с кортеж не оцелеете, да осигурите родата и б. Ако пък оцелеете, да можете да си платите акта /тъй като вината ще е ваша/ и да оправите ламарините по колата.

…зад всеки ъгъл дебне кортеж!

Трето. Ако предприемете пътуване и в рамките на 50 километра не срещнете кортеж, незабавно спрете, обадете се на телефон 112 и се оплачете. Дайте си точните координати /например: в Ябланица, до третата маса с халва/ и  изчакайте спокойно да дойде кортеж и да ви удари, а след това им благодарете и ги почерпете с локум.

Четвърто. Когато ви удари кортеж, не спорете. Принципно, вие нямате право да се намирате в собственото си платно, нито пък в насрещното, изобщо е спорно дали имате право да дишате и съществувате, но все още не е измислен закон, по чиято сила да ви осъдят и за това.

Приемете, че винаги трябва да пропускате превозното средство със специален режим на движение, без значение дали то, средството, ви се е залепило като самолетоносач за задните фарове, свирка ви, светка ви и всячески се опитва да ви ликвидира.

…с достойнство се забийте в първото ви попаднало дърво и умрете спокойно и с чувство за национална гордост.

Ваша отговорност е да го улесните в тази досадна задача, така че вместо да се правите на велики, или се оставете да ви удари, или с достойнство се забийте в първото ви попаднало дърво и умрете спокойно и с чувство за национална гордост.

Пето. Ако мине една година, в която не ви е удрял кортеж, въпрос на доблест и чест е да хванете гьостерицата и да потрошите колата си собственоръчно – ей така, за тренинг. След това напишете сърцераздирателно писмо до службата за охрана на премиера и ги попитайте дали нещо не ви се сърдят или просто са ви забравили, защото са прекалено заети да удрят други хора?

Шесто. Това е съвет по-скоро към медиите – престанете да отразявате всеки случай, в който кортеж отнася гражданин. Това е скучна, досадна и клиширана традиция, а не новина. Веднага обаче пратете екип да направи мащабен репортаж, ако се случи така, че кортеж мине и не отнесе нищо, дори и стресирана студентка с Фиат Панда. Ако това стане, прекъснете емисията, пуснете извънредни новини и оповестете чудото.

Спазването на принципите, естествено, не ви гарантира нищо, но поне ще ви улесни живота и ще ви помогне да реагирате правилно в тази напрегната ситуация, която всеки българин е длъжен да изпита на гърба си – стълкновението с премиерски кортеж.

Както се вика, амин, дай Боже всекиму.

Categories
Размисли Свободно време

Мъжки закони

Да, те закъсняват всеки път по 20-30-40 минути. Вчера отново. И миналия ден. По-миналия и предния също. И аз най-накрая започнах да изпълнявам обещанието си за реакция – тръгвам точно на 16-ата минута. Без уговорки, оправдания, обяснения и мрънкане.

Нещата са много прости както за мен, така и за теб: казваш нещо и го правиш. Не плюеш на думите си всеки ден. Обещаваш дреболия и леко се напрягаш, за да изпълниш обещанието. Да свършиш миниатюрна услуга. Да си точен за среща. Да не се оправдаваш с работа, гаджета, чичовци и домашни животни. Да не се оправдаваш изобщо – защото не си от тези хора, и защото не се налага. И знаеш какво е ако не го направиш – бил си и от двете страни на барикадата. И пак ще бъдеш. Така че – подготви се подобаващо! Измъкванията и извиненията са за клинчещите женчовци.

Задълбаването в собствения егоцентризъм и последвалият анализ винаги водят до алюзия към опит за правене на добро – без цел, без никакви лични облаги, просто плах опит да си частица от социума, който диша и пулсира в безкрайните си тънки като паяжинни нишки релации. Изисквания, отговорности, които поемаш, безсмислени обещания, които предварително знаеш, че няма да спазиш. Започва да ми се драйфа – не метафорично, а съвсем физически.

Когато някой за пореден път се прецака в дори незначителна уговорка, това е адски показателно за цялостното му отношение към теб – признай го пред себе си. Когато не спазваш ангажимент спрямо някого, просто не ти дреме достатъчно за въпросния човек. Егото ти е 2-3 стъпала над неговото и следователно действаш другите си задачи. Точно това преебава нещата в зародиш – мъжът не се дъни. Той казва: „Мога и ще го направя!“. Или „Не мога да го направя!“. Или дори „Мога, но не искам да го направя!“. Просто е. И е честно. Мъжко е. Останалото го остави на онези с двете Х хромозоми.

Всеки ден имаш безброй уговорки, сключваш вербални договори (в умален мащаб, разбира се) с близки и познати, приятели и колеги. Ти се дъниш, те се дънят, после ти се оправяш, но те се дънят още. Това циклично лайняно дънене води до дъното. Там някъде емоционалната конекция се прекъсва – те решават, че ти си сноб, егоцентрик, щом не можеш да им простиш някакви си перпетуални дреболии, а ти усещаш как само едната страна в този бивалентен кофликт вкарва капчица алтруизъм. Всяко следващо действие е компромис. Компромис, за да продължиш емоционални взаимоотношения с някой, който не е готов да бъде достатъчно коректен. Или компромис с принципите ти, които си погазвал заради именно тези хора камара пъти. И не става дума за твой или нечий друг егоцентризъм, а за конкретика – точни думи, изпълнени уговорки, путкенските номера (независимо от мъж или жена) в стил „аз исках, ама то…“ не вървят.

Самота и примирение. Почти толкова патетично като „Свобода и равенство“. Май никой не зацепи, че където има свобода, там няма равенство. И обратно. Тук е същото. В мъжките закони няма „може би“. Ужасно просто е.

Categories
Из България Развлечение Размисли

Що е ефектът „Бам!“ и има ли почва у нас

Покойният президент на Туркменистан Сапармурад Ниязов, самопровъзгласил се за Туркменбаши, т.е. за Баща на туркмените, беше обявил извън закона всички инфекциозни заболявания, в този число холерата и СПИН-а. Под възбрана попадна и самото им споменаване, а престъпилите заповедите му изтърпяваха разнообразни наказания, сред които 36-километров маратон из пустинята Каракум.

Преди Сапармурад Ниязов едно негово подобие – генерал Иди Амин Дада Умей, което управлява Уганда в продължение на осем години, се самообяви за „Негово превъзходителство пожизнения президент фелдмаршал хаджи доктор Иди Амин Дада, властелин на всички земни животни и всички морски риби“. Първата му забрана падна върху болестта сифилис, от която, както се оказа впоследствие, самият той страдал от малък.

Още по-преди Туркменбаши и Иди Амин, някогашният президент на Боливия Андрес де Санта Крус започнал да се представя за „Велик гражданин, Възродител, Върховен главнокомандващ, Бригаден генерал, Велик маршал и миротворец.“ Това станало, след като в ухото му влязъл щурец и той получавал толкова силни главоболия, че когато веднъж се появил пред „народа си“ в парадна униформа, обсипана с ордени чак до чорапите, категорично забранил мигрената.

Разбира се, холерата, сифилисът и главоболието не изчезнали. И всъщност единственият, който успял да приложи забраната си на практика, бил императорът на Централноафриканската република Жан-Бедел Бокаса. Той издал Указ срещу глада, в резултат на което всички престъпили го или умирали от естествено недохранване, или попадали на императорската трапеза, запържени с панировка, печени на скара и под формата на чеверме…

„Първобитният човек смятал, че ако си затвори очите пред опасността, тя мигновена изчезва“ – твърди американският психолог Марк Стивънс. Затова, според него, колкото си по-примитивен, толкова повече нараства вероятността да затвориш очи пред неприятното, а колкото повече си овластен, толкова по-голяма става илюзията, че можеш да нареждаш и на останалите да затворят очи.

Стивънс нарича това „Ефектът Бам!“ и го описва като съвсем проста автотерапия:

Представяте си нещо, което ви е раздразнило, ядосало, вбесило. Броите до три и високо извиквате на глас „Бам!“, като се опитвате да взривите негативния образ в съзнанието си. Или:

Изпитвате чувство било за вина, било за безпомощност. Този път обаче си представяте някой, който ви е много неприятен. Пак броите до три и високо извиквате на глас „Бам!“, като прехвърляте вината и безпомощността си на противния образ, изплувал в съзнанието ви.

Или:

В очите на околните искате да изглеждате различен от това, което сте. По-мъжествен, да речем, и с челичен характер, който не се огъва под напора на обстоятелствата. Номерът с броенето и викът „Бам!“ пак ще свършат работа, стига само да нарисувате в ума си желания образ и да си представите как се напъхвате в кожата му.

Стивънс обяснява, че най-често хората прилагат първата техника. Той обаче дава примери като онези в началото по друга причина: за да предупреди до каква хипертрофирала форма може да стигне бамването, ако – бидейки овластен, започнеш да попрекаляваш с него…

Ще кажете, че тук е невъзможно да се появи някой Туркменбаши и да забрани грипа, нали?

Само че в държава, чийто премиер се възхищава от Мао Дзедун, реабилитира Тодор Живков и неотдавна забрани частицата за бъдеще време, не е лошо да си отваряме ушите на четири. Защото, отворим ли ги, ще чуваме това „Бам!“ все по-ясно и начесто.

Три примера само от последните дни:

* От близо месец в София всяка вечер поголовно се палят автомобили. Полицията е тотално безпомощна, но дори когато хване някой шаран, палежите продължават. И ето решението: “Най-правилно е случаите с палежи на коли да не се отразяват от медиите“, нарежда премиерът. „Бам!“ и проблемът веднага изчезва!

* Питат премиера кога правителството му ще вдигне пенсиите. Моментално в съзнанието му изниква отвратителният образ на Тройната коалиция. Нейното тежко наследство ще засегне и 2012 година, разправя той, и изброява на пръсти „милиард и кусур“ за влакове, „гьола, наречен „Белене“ и т.н., и т.н.“И с тези пари, ако не са правени тези неща, можехме да вдигнем пенсиите“ – въздъхва. „Бам!“ и проблемът е стоварен върху главите на управляващите, които не управляват вече повече от две години!

* Премиерът заявява строго, че тютюнопушенето ще бъде забранено навсякъде от 1 юни догодина. Още на следващия ден обаче „ревизира“ становището си, отпускайки аванта на баровете, и само часове по-късно отново се връща на предишната си позиция с уточнението, че размислил. На заяждането, че да си променя мнението стана традиция, а това не говори за силен характер, той се впуска в спомени как е клал прасета. “Това беше един от начините да се докажеш като мъж“ – казва важно. „Бам!“ и проблемът с характера отива на кино, заместен от така лелеяния образ на мъжкар!

„Опасната последица от постоянното прилагане на тази автотерапия е човек да заживее в измислен свят, където всичко е въпрос на просто бамване“ – предупреждава още Стивънс. Когато се сблъска с реалния живот, той може да изпита силно раздразнение, още по-голяма безпомощност и чувство за самота(„Властта ми взе всичко лично. Стоя самотен като куче в Банкя.“); може да си внуши, че няма причина да бъде самокритичен към себе си, защото негативното идва само отвън и от другите („Аз моята история съм я написал, та написал. Под нулата съм тръгнал. Самичък съм направил толкова много. Цяла партия. Апарат огромен. И само са ми пречили.“); но също така може да си повярва, че останалите високо оценяват резултатите, постигнати единствено във въображението му („Имаме 100% изпълнени критерии за Шенген… Вдигнаха кредитния рейтинг на България, на всички останали го свалиха, това означава, че сме работили добре и това всички го казват… И най-вече народът ни повярва на тези избори.“)

Да си призная обаче, и аз напоследък започнах да бамвам.

Първо бамнах вестниците, особено ония със снимки на един и същ бамващ на първа, трета, пета, седма, осма, петнайста и т.н. страници.

После приключих с телевизията. Само като видях един и същ бамващ по първи, втори, трети, пети, девети и т.н. канали, направих „Бам!“ с дистанционното и заживях значително по-леко.

Това, разбира се, далеч не е достатъчно да бамнеш ефективно живота в глупост и лъжа. Но все отнякъде трябва да се започне…

Списание „Либерален преглед“

Categories
Развлечение Размисли

Не обичам зъбарите

Не, аз не че не ги обичам, напротив. Те вероятно също са хора, даже вероятно са нормални (доколкото да чоплиш в устите на хората би влезнало в границите на нормалното). Предполагам дори, че също имат далак, сърце, панкреас и дуоденум.

Ама аз наистина не знам по-гнусно нещо на тая планета от човешката уста.

Ама аз наистина не знам по-гнусно нещо на тая планета от човешката уста.

Един вид са си същата торба карантии като всеки един от нас. Не,  че не съм се чудела ако разпоря тая ми ти миньорка, зъболекарата ми, дали няма да се окаже, че е всъщност извънземна и в нея живее малко човече, което управлява човешкото й тяло посредством сложен механизъм и безумен компютър, а мисли да я порна са ми идвали. О, как са ми идвали. Даже в смелите си размисли за тях подозирам, че и зъби ги болят понякога. Просто нямаше да е редно ако не са изпитвали тая болка.

Ама аз наистина не знам по-гнусно нещо на тая планета от човешката уста. А аз съм била на всевъзможни места. Все пак съм ветеринарен лекар, сещате се… Апа моята зъболекарка да е толкова нежно създание, толкова крехка, някак порцеланова. В същото време и доста луда, нали… Но да не се връщаме към гнусотиите.

Най-много ме дразни като й дам знак боботейки и клокочейки, окована на оня стол, опитвайки се да не се удавя в сместа от вода и слюнка, при все, че имам шнорхел, който смуче, че ме боли  и тя да ми каже, каканижейки:

„Дададада, чакайчакайчакай, етоетоето, тукатукатука, свършвамсвършвамсвършвам, крайкрайкрай“.

Не, наистина е голем пич. Не случайно съм избрала нея. Щото веднъж така се бях надрусала с де що имаше хапче у нас, че милата чопли в устата, а аз пея с пълно гърло американския химн. Ама некой път така ми иде да й тресна един тупаник. Един път ми прави пломба, от тия готините, беличките, дето преди да станат готини и белички са едни мръснобели топчета… И седи тя, меси си топченцето за пломба, аз седя с шнорхел в уста и се чудя как е възможно хем да се давя, хем устните ми да са толкова сухи. В миг лицето й цъфва пред мен, сложила топчето на инструмента и се хили:

…нищо че преди това съм изяла четири пици, три салати, бифтек, татарско кюфте, патица по Сечуански, два козунака и един турлю гювеч, резко огладнявам. Вървя си по улицата и се боря с желанието да разкъсам кокера на мацката пред мен…

„Ето, остана само да сложим това сополче“

И аз щях да умра. Ми а смейте се вие с пълна уста с кво ли не. Хвърчат маркучи, слюнка, вода, тампони. Ръкомахам,  събарям. Боря се за живота си, бе. Всичко намазах, а тя се чуди защо…. „Сополче“….

Не, не са нормални тия.

Разбира се, дежурната реплика: „ Два часа сега няма да дъвчиш нищо. Нищо в устата“. Естествено, нищо че преди това съм изяла четири пици, три салати, бифтек, татарско кюфте, патица по Сечуански, два козунака и един турлю гювеч, резко огладнявам. Вървя си по улицата и се боря с желанието да разкъсам кокера на мацката пред мен, който ми се вре в краката и да го изям като върколак курва. Не знам защо, ама вечно курви ядат тия върколаци, поне във филмите, които съм гледала. Или поне с тях започват. Простете вметката. Та не се стърпях. Купих си бананче. Меко е, калорично. Нищо, че половината ми уста е автономна, барабар със слюнкоотделянето и нямам никакъв контрол над нея. Все ще съумея да го сдъвча.

Не, не дъвчих. Направо инхалирах тоя банан. Просто нямаше как да дъвча с тая упойка.  Щастлива как съм надхитрила съдба, глад и зъбар в едно се усмихнах. В смисъл, гарантирам само за едната част от лицето ми. Другата имаше други занимания, някакви нейни си. Запалвам цигара и започва битка с дърпането. Едва успявам да изкомандвам част от устните си да захапят фаса, но всмукването се оказа сериозно премеждие. Дърпам през единия ъгъл на устата, то излиза през безжизнения. Как ли не се въртях, какви ли пози не заемах….

Нищо. Скрих се на завет до един магазин и след като цигарата бе зловещо ослюнчена и следователно негодна за пушене се отказах. Метнах я в първата кофа и се погледнах във витрината. Имах окаяно ужасен вид. Една част от лицето жизнена, с нормален тонус. Другата виснала, сякаш преди малко съм получила инсулт, а в ъгълчето на устата блести нежна лига.  Но това не беше всичко. Имах гигантски оток на мъртвата буза. Твърд и безчуствен. „Боже!“ – викам си аз. „Направила съм алергия към упойката!“ Хуквам обратно към кабинета и се моля да не умра от оток на Квинке или в по-добрия случай да не остана во веки деформирана. Тичам и пръхтя молби към Господ, съдбата или който ме чуе.

Влетявам с писъци в кабинета, ревяща неутешимо. Цялата червена и покрита от сълзи и едва успявам хълцайки и премятайки безжизнени устни една връз друга да споделя страховете си със зъболекарката. Сядам на стола и чакам присъдата си.

– Нали ти казах нищо да не ядеш?!

Поглеждам я тъпо и се чудя защо не е задействала протокола за спешни случаи, барабар със  сатурациите, ПКК, биохимията, сърдечния масаж и скенера. А тя започна да вади банана от бузата ми, който аз грижливо като хамстер съм тъпкала там без дори да разбера, че в едната си буза мога да събера ¾ банан. Вади си жената, поглежда ме с крайчеца на окото, а аз гледам тавана безизразно, за да не разбере, че ми иде да се гръмна от срам.

А тя започна да вади банана от бузата ми, който аз грижливо като хамстер съм тъпкала там без дори да разбера, че в едната си буза мога да събера ¾ банан.

Прибрах се у дома покрусена и със смачкано самочувствие. Представих си някакво тържество на зъболекарите в България, на което пред кръвожадната тълпа миньори се изправя моята, взима микрофона и казва:

„Уважаеми колеги, сега в частта за куриoзи ще Ви разкажа аз на какъв дебил попаднах веднъж.“

Ще разкаже как е вадила банан, тълпата ще се смее, а на слайд зад нея ще съм аз в цял ръст с тъп поглед. После някой ден ще се опитвам да си хвана трамвай на площад „Славейков“, а някой от някъде ще изкрещи:

„Аааааааахахаха, това е онаа с бананите, беее!“

Отворих вратата у дома все така гладна. Изломотих на баща ми, че всичко е ок и той потъва пак във вестника си. Решавам, че край, приключвам със самосъжалението, в крайна сметка да са ме видели колко човека + Тя. Нарязвам си диня смело с половин ехидна усмивка, защото диня, бате, няма как да натъпча в бузата. Приготвила съм си стройно нарязан резен, сочен и уханен. Сядам пред  телевизора с чинийка в ръка и започам да хапвам диня, гледайки поредната тъпотия между пърхута, превръзките, хапчетата срещу преяждане и Мария с нейния прах за пране. Ония мигове на усамотение, в които сякаш изчакваш харддиска, разположен в някое от полукълбата ти, да изтрие нещо неприятно и докато процесът приключи просто те няма.

Изведнъж видях баща ми. Свалил вестника и ме наблюдава с нескрита погнуса. Това е доста страшна гледка, хора. Собственият ти баща, дето ти е сменял памперсите, а после и дълго време си го викал в тоалетната за помощ след туй онуй. Собственият ти баща, дето за него ти си Детенцето на Тати, Татината принцеска. Този, който те приема такъв, какъвто си, защото просто си негово творение, следоватено си най-най- най.  Този, който с любов е целувал краката и задника ти, докато си бил 50-60 см. Та точно този човек в точно този миг ме гледаше сякаш вижда най-гнусното нещо на тоя свят. Да речем – 100 усти едновременно.

– Каквоооо?!?!?!

– Козо…. Виж се?!

Рязко излизам от унеса, в който ме е вкарал телевизора, заедно с поемането на тази амброзия динята и осъзнавам, че в едната част на устата тъпча. Успявам да преглътна доза диня, но известно количество предъвкана диня плюс семките се стичат свободно от другия край на устата, просто защото нито го контролирам, нито усещам какво се случва там.

Представих си и баща ми в тълпата зъбари, който се изправя и се провиква:

„Даа, знаем я, това е дъщеря ми!“

Всички му стискат ръката и тресат кореми от смях.

А мен просто ме болеше зъб. И затова не ги обичам. Кръвопийци! Не, тя е прекрасна, ама 100% в нея има нещо извратено. Щом работи това с кеф. Мародери!

Categories
Европа Размисли

Брейвик – Грендел от Утьоя

Преди всичко престъплението е безумно.

За недоразбралите: на 22 и 23 юли, петък и събота, норвежецът Андерш Брейвик, 32-годишен, уби в двоен атентат между 76 и 93 души в Осло и на о-в Утьоя. Много от жертвите му са непълнолетни и жени. Мотивите му са „предупреждение“ срещу политиката на мултикултурност и толерантност към имигрантите в Европа и Норвегия от крайно консервативна, дясна позиция.

убийствата на Брейвик в Норвегия

Брейвик не заслужава затвор, а да бъде даден на близките на убитите! снимка: nrkbeta@flickr

Това не е атентат, това не е жест, това не е политическо действие. Това е убийство. По-точно клане. Това е страшната история за чудовището Грендел, което влиза в залата и разкъсва спящите там. Само че чудовището убива воини, мъже, които знаят къде са, защо са там и какво рискуват. А Брейвик уби деца. Невинни деца.

Някои нещастници побързаха да се направят на много умни, казвайки, че всичко е въпрос на гледна точка и че между терориста и бореца за кауза разликата била „много тънка“. Да вървят по дяволите такива приказки, както и уж умните им автори. Да вървят там, където е мястото на Брейвик. Ботев не убива никого от пътниците на „Радецки“ и плаща с кожата си. Солунските атентатори убиват десетина души (което всъщност изрично не са искали!) и почти всички плащат с кожата си. Владо Черноземски убива двама души (и то какви, светла му памет!) и плаща с кожата си. Нито една убита жена, нито едно убито дете. И полагане на собствената глава – ето това е атентаторът, ето това е воинът. Ето това е разликата между терориста и бореца за кауза, между воина и чудовището. Не, умници, разликата никак не е тънка. И животът на невинния винаги трябва да се щади. Животът на виновния – никога. В един хубав и тъжен филм, наречен „В Брюж“ завършен убиец много точно казва за себе си:

– Ако разбера, че съм убил невинен, ще си тегля куршума на място.

Както си му е редът.

Какъв страхливец излезе този Грендел от Утьоя! Какъв жалък страхливец… Жертвите му загинаха, а той е жив.

Разбира се, релативистите, неморалните, фашизоидите и откровените кретени ще кажат, че невинната жертва или е неизбежна, или че животът й не е чак дотам ценен, или че „борбата“ иска жертви (винаги от другите, разбира се), или че никога не се знае кой е невинен. С подобни приказки само се компрометира всяка една кауза, която се топи като цинично залче в кръвта на убити жени и деца – какъвто и да е произходът на жертвата и каквито и да са мотивите.

Какъв страхливец излезе този Грендел от Утьоя! Какъв жалък страхливец… Жертвите му загинаха, а той е жив. Жив, за да се радва на комфорта в норвежкия си затвор, на медиен комфорт извън битовия, на самозаблудите си, че е герой и на перспективите за напускане на затвора някой ден. О, Господи! Този изверг трябва да бъде предаден на майките на загиналите – да го разкъсат на парченца. Брейвик дори няма доблестта да загине, която имаха даже чудовищата от 11 септември. Излиза, че дори онези, които той презира, са по-храбри от него.

Езикът на Брейвик трябва да бъде откъснат, за да не може той да говори. Пръстите му да бъдат отсечени, за да не може да пише, защото други като него може да се одързостят и накървят от злобата му, захаросана с уж божем идеалистични приказки. Този, видите ли, горд потомък на викингите би трябвало да изпита всички мъчения, описани в старите саги – като почнем с разходката около дървото. И това, ей Богу, трябва да стане публично, за да не мислят подобните му изчадия, че това е нещо особено романтично в стила на финалните кадри от „Смело сърце„.

Бог да прости жертвите и да утеши семействата им.

Ако Брейвик беше храбрец, ако беше борец за кауза, той щеше да убие аятоллаха на Иран или поне да опита. И да загине сам.

Клането от Утьоя е най-лошата новина за целия континент от атентатите на гара Аточа през 2004 насам. Това жалко същество Брейвик извърши страховито престъпление пред очите на цивилизования свят и постави под въпрос и двете противоборстващи си каузи: консервативната и либералната. Отсега нататък ще е лесно да се обяви за срамно, когато човек признае, че е консерватор, че не иска имигранти, че иска страната си за своя народ и за своите обичаи. Веднага кресльовците ще обвинят всеки консерватор, че е като Брейвик. Едновременно с това ще е страшно човек да е либерал. Всеки, който заяви, че е за повече демокрация, за повече свобода, за мултикултурност, ще бъде обвиняван, че излага обществото на риск от Брейвиковци. Този отвратителен акт може да погуби нормалния дебат „за“ и „против“ имигрантите и ценностите – макар да е цинизъм да се говори за такива абстракции, когато стотина невинни вече платиха с кръвта си – и то за единия затворнически комфорт на едно жалко човече.

Брейвик е последният изблик на безпомощност на онези, които не знаят какво е да си националист, какво е да си консерватор и какво е да си бял човек. Жалкият Грендел от Утьоя, доказателството за баналността на злото, презряно лигаво създание, което няма смелост да се изправи пред истински риск и да влезе в спор – или пък поне да стреля срещу министър-председател, крал или престъпник. Ако Брейвик беше храбрец, ако беше борец за кауза, той щеше да убие аятоллаха на Иран или поне да опита. И да загине сам. Без да рита паднали деца, за да стреля в тях, ако изхлипат. Без да превръща консерватизма в това, срещу което консерватизмът се бори.

Проклет да е Брейвик. Дано и Адът му се стори тесен.

Още от автора: http://mglishev.blog.bg