Мъжки закони

Да, те закъсняват всеки път по 20-30-40 минути. Вчера отново. И миналия ден. По-миналия и предния също. И аз най-накрая започнах да изпълнявам обещанието си за реакция – тръгвам точно на 16-ата минута. Без уговорки, оправдания, обяснения и мрънкане.

Нещата са много прости както за мен, така и за теб: казваш нещо и го правиш. Не плюеш на думите си всеки ден. Обещаваш дреболия и леко се напрягаш, за да изпълниш обещанието. Да свършиш миниатюрна услуга. Да си точен за среща. Да не се оправдаваш с работа, гаджета, чичовци и домашни животни. Да не се оправдаваш изобщо – защото не си от тези хора, и защото не се налага. И знаеш какво е ако не го направиш – бил си и от двете страни на барикадата. И пак ще бъдеш. Така че – подготви се подобаващо! Измъкванията и извиненията са за клинчещите женчовци.

Задълбаването в собствения егоцентризъм и последвалият анализ винаги водят до алюзия към опит за правене на добро – без цел, без никакви лични облаги, просто плах опит да си частица от социума, който диша и пулсира в безкрайните си тънки като паяжинни нишки релации. Изисквания, отговорности, които поемаш, безсмислени обещания, които предварително знаеш, че няма да спазиш. Започва да ми се драйфа – не метафорично, а съвсем физически.

Когато някой за пореден път се прецака в дори незначителна уговорка, това е адски показателно за цялостното му отношение към теб – признай го пред себе си. Когато не спазваш ангажимент спрямо някого, просто не ти дреме достатъчно за въпросния човек. Егото ти е 2-3 стъпала над неговото и следователно действаш другите си задачи. Точно това преебава нещата в зародиш – мъжът не се дъни. Той казва: „Мога и ще го направя!“. Или „Не мога да го направя!“. Или дори „Мога, но не искам да го направя!“. Просто е. И е честно. Мъжко е. Останалото го остави на онези с двете Х хромозоми.

Всеки ден имаш безброй уговорки, сключваш вербални договори (в умален мащаб, разбира се) с близки и познати, приятели и колеги. Ти се дъниш, те се дънят, после ти се оправяш, но те се дънят още. Това циклично лайняно дънене води до дъното. Там някъде емоционалната конекция се прекъсва – те решават, че ти си сноб, егоцентрик, щом не можеш да им простиш някакви си перпетуални дреболии, а ти усещаш как само едната страна в този бивалентен кофликт вкарва капчица алтруизъм. Всяко следващо действие е компромис. Компромис, за да продължиш емоционални взаимоотношения с някой, който не е готов да бъде достатъчно коректен. Или компромис с принципите ти, които си погазвал заради именно тези хора камара пъти. И не става дума за твой или нечий друг егоцентризъм, а за конкретика – точни думи, изпълнени уговорки, путкенските номера (независимо от мъж или жена) в стил „аз исках, ама то…“ не вървят.

Самота и примирение. Почти толкова патетично като „Свобода и равенство“. Май никой не зацепи, че където има свобода, там няма равенство. И обратно. Тук е същото. В мъжките закони няма „може би“. Ужасно просто е.