Categories
Из България Размисли

Как мразим пешеходци: размислите на един шофьор

Разбрах, че тука във вашия сайт човек може да се изкаже, затова реших да дойда и да споделя съображенията си.

Значи, много ме дразнят пешеходците, много ме дразнят, направо като ги видя и умирам, честно ви казвам! Гледам ги, гледам ги и отвътре ми идва да газя, обаче не така аматьорската с бързо профучаване, не… Искам бавно да ги газя, бавно и един по един, да мина така през тях качествено и после на задна пак отгоре… Много ме дразнят, направо не издържам…

Така. Значи, защо ме дразнят? Защото ми пъплят, ей за това, пъплят ми гадните пешеходци, пъплят и каканижат, и поне да го правят културно, да покажат със знаци, че пресичат, те – не, тръгнали да ми минават! Абе, върви като човек, бе, върви като човек в една линия, какво си тръгнал да пресичаш, гад долна! Гад! Ще пресича! И какво ми каканижеш такъв! Тия тротоари за кой са строени? За кой, питам, са строени тротоарите, не ми мълчи!! Какво ми вървиш по улицата? И после съдията ме пита защо съм бил газил…

Как няма да газя, как няма да газя, като ги гледам как ми пъплят навсякъде из центъра! На всяко кръстовище ми каканижат! Свия наляво, хоп – пешеходец, маха ми такъв, че пресича. Ма, какво ми махаш, бе, какво ми махаш?! Да не се познаваме, че ми махаш… Пешеходна имало… Ми, като има, айде мини, мини, нали си голема работа с тия торби, мини, пък да видим после колко време ще те стържат от зебрата…

Свия надясно, претичват ми някакви деца! Вие домашни нямате ли бе, келеши, ходите да ми се напивате по дискотеките, да я шмъркате тая марихуана по градинките и после идвате тука да ми каканижете пред колата… Как нямам нерви за такива като вас, как нямам нерви!! Нали обаче съм с нова броня отпред и седя, няма как, седя, трая и ги чакам да пресекат. Ако не беше нова бронята, директно през тях, казвам ви, директно минавам с мръсна газ, като кегли ще ги разподмятам!

А пък най ги обичам тия, дето питат защо сме били паркирали по тротоарите… Ами къде да паркираме, къде да паркираме като всички пешеходци са по улицата! Няма червено, няма зелено, всичко ми ходи пред колата! А светофарите за какво са, за какво са светофарите, питам – да им се радвате на цветовете ли?

Гледаш, че е червено, какво ми пресичаш и се извиняваш, какво, аз не бързам ли, а, не бързам ли аз, пешеходец долен! И ме погледни като ти говоря, че както съм се нервирал ще избухна с шамарите направо от колата, чуваш ли какво ти казвам! И да бягаш, и да не бягаш, отвсякъде съм те стигнал! Даже и назад ще те гоня, ако трябва… Ей на, кръстя ви се тука преди всички, карал съм със сто, сто и петнайсет по отсечка назад, в смисъл мога го това, ще газя и назад, ще газя и напред, а ако малко се напъна и помисля как да стане, ще газя и настрани със завъртане, ще газя!

И така… Ей сега точно, преди има-няма няколко часа, излизам от ареста и съм решил с едни колеги шофьори да направим едно сдружение, СЗОГНГП – „Съюз за общо газене на гниди пешеходски”. Кандидатстваме в момента за едни евро-субсидии, та ще видим, но в общи линии сме отворено към обществото сдружение, така че ако се чувствате един от нас и сте съпричастни към делото и идеите ни, заповядайте, всеки партиен член за нас е от значение. Можете да ни намерите всеки работен ден от девет до пет или в ареста, или по опашките в КАТ, мерси.

Categories
Из България Размисли

100 години Тато, 100 години народен цирк

Имаше един такъв лозунг, издигнат от държавния цирк при соца. “25 години социализъм, 25 години народен цирк”. Веселко, ама вярно.

Тодор Живков

Днес може да поправим само цифрата отпред. “100 години Тато, 100 години народен цирк”. Щом лъскат Правец за честванията на най-дълго управлявалият диктатор в новата история на Европа… Не мога да си представя подобни сцени в Прага. Или в Берлин. Или пък във Варшава. Че даже и в Букурещ не си представям някой да дава пари за издигането на паметник на Чаушеску.

Ние тука обаче сме от по-друга мая замесени. Големи циркаджии. Присъстваме на собсвеното си погребение, маскирано като цирково представление вече 22 години. Уж демокрацията била дошла. Даже със скачане по площадите и масов кютек в парламента сме я изчегъртали, че да има с какво да се хвалим. Нарочно казвам “изчегъртали”, а не “извоювали”, “взели”, “преборили”. Щото то нашата демокрация е колкото ушна кал – малко, ма намирисва и е със съмнителен цвят. Толкова може само да е изчегъртана, а не извоювана.

2011 година прилича на скок с машина на времето назад. Не знам дали си спомняте за казуса “дете на наш другар” от преди соца. Е, казусът си е по-валиден от всякога. Продължават да ни управляват деца на наши другари и цялата демокрацийка е само приятен фон. Толкова приятен, че с удоволствие забравяме кой кой е и защо е на поста, на който е. Не ме разбирайте погрешно: децата не носят вина за родителите си. Но са виновни, ако се възползват от направеното от родителите си, дори когато то е обществено заклеймено. За пример ще дам назначаването на Ирина Бокова за шеф на ЮНЕСКО. Абсолютна наглост от страна на Запада да подкрепи кандидатурата й. Не само за българите, а и за целия бивш соцлагер. Размахаха ни пред очите факта, че каквото и да става децата на нашите другари са си деца на наши другари. Пък ние нека си скачаме по площадите. Точка.

Дали ако Ирина Бокова беше дъщеря на детски лекари, например, щеше да я сполети същата кариера?

Бокова била квалифицирана. Кратък поглед към биографията й: завършва Първа английска в София, в която масово набутваха децата на наши другари (Николай Младенов също я е завършил). Не че няма и простосмъртни абсолвенти на въпросното училище, но и те си знаят колко “недосегаеми” съученици са имали в редиците си. После следва външни отношения в Москва. Там пък е следвал и Сергей Станишев. Айде сега да се запитаме колко обикновени отличници са били пращани да следват в московския институт? 0!

Следва шеметна кариера – от студентската скамейка става трети секретар в отдел „ООН и разоръжаване“ на Външно министерство. Лек детайл – шеф там е батко й Филип Боков. Той също днес е депутат, нали… Квалифициран, кво да правиш.

После сладки служби из посолствата, министерски постове при БСП… И сега международно началничество. Да ни е честита “ женщина, которая разбивает стереотипы”, както я възпя съветската преса. Пардон, руската. Дали ако Ирина беше дъщеря на детски лекари, например, щеше да я сполети същата кариера? Едва ли. Тя обаче не е дъщеря на лекари, а на главния редактор на “Работническо дело” при Живков.

Батко й Филип също не загуби нищо от факта, че е дошла промяната и Тато бил паднал. Той ще остане в историята с лафа, че БКП “поема вината само с мезета”. Не, не му коства главата тоя лаф. Нито поста. Аплодисменти за прекраснияа акробатичен номер! Прекрасна клоунада, само дето смешниците май са в публиката.

За да не кажете, че се заяждам със семейство Бокови, ще продължа списъка. Даже предлагам, да си го казваме като поменик на всеки 7 септември, докато честваме тато. Както едно време при тържествената заря се изброяваха имената на падналите в бой за свобода. С дълбок, трепрещ, мъжки бас…

У нас демокрация не се гради на принципа “Не искаме повече така”, а на принципа: “И ние искаме така!” Толкоз.

Сергей Станишев. Бивш премиер и лидер на опозицията. Син на Димитър Станишев, секретар на ЦК на БКП.

Борис Велчев. Главен прокурор. Внук на Борис Велчев, втория човек в Политбюро на ЦК на БКП до средата на 70-те години.

Евгения Живкова, внучка на Тодор Живков.

Николай Младенов. Външен министър. Син на шифровчик от ДС, работел години из посолствата на Запад. Самият той комсомолски секретар.

Бойко Борисов – бодигард на Тато

Георги Първанов – президент и бивш агент на ДС

Вежди Рашидов – министър на културата и любим художник на тато, награден с приз ”главен мултак на родината” от Илия Павлов.

Румен Овчаров – бивш министър и депутат, син на Стоян Овчаров от политбюро.

Георги Пирински, бивш шеф на НС, син на член на Политбюро…

Меглена Кунева – съпруга на партийно величие, днес кандидат за президент.

Можем същия списък да го съставим и от имената на днешните милионери:

Цветелина Бориславова, най-богатата българка, дъщеря на техник, работещ за ДС в българските посолства по света.

Николай Банев, бивш комсомолски секретар

Добромир Гущеров, бивш комсомолски секретар.

Тодор Батков, организационне секретар към комсомола.

Бе ще спра, че ще се разплача… Тука, което и име да подхванете, ще стигнете до кариера преди 1989 г.

Армията и полицията няма да ги подхващам, там нищо не се е променило. Децата на наши другари са на водещи позиции навсякъде – в социологическите агенции, в институтите, в културата, в телевизията…

Междудругото имаше вчера дискусия във форума тука защо продължаваме тогава да гласуваме за тях. Мога да дам един от възможните отговори: неотдавна четирима от главните съдии в страната гласуваха неоправдано и избързало повишение за невръстните си деца, също юристи, които още ненавършили 30 вече са също важни съдии. Който иска имена, да прочете пресата. У нас демокрация не се гради на принципа “Не искаме повече така”, а на принципа: “И ние искаме така!” Толкоз.

Та що на тоя фон да не си празнуваме рождението на Тато? В крайна сметка, ако него го нямаше, всички тези хора днес нямаше да ни управляват. Редно е да му се поклонят. А ние да попляскаме от трибуните. И, както казва Жени Живкова, да не забравяме, че „тая държава 100 години се управлява от две фамилии -–на Кобургите, и на Живкови”! А след още 100 години, боя се, че пак ще ми публикуват текста някъде…

Categories
Из България Размисли

Ръководство по унижение на безработни

Случи се. Случи се да остана без работа. Случи се нещастието в иначе безоблачната ни родина, в която магистралите са до небето, престъпността я няма, а самата безработица на теория е толкова малка, че не би трябвало да съществува. Освен в разни там официални данни, но кой ги гледа тях, важно е да се гледат новините и какво казват министрите. Официалните данни са за непатриотите.

Снимка: sxc.hu

Толкова зле се почувствах, че съм единственият безработен в тази процъфтяваща страна. Явно причината е в мен. Учил съм само до бакалавър, вместо като Калинка Илиева да имам дипломи от къде ли не. К’во като са й фалшиви! Нали ги има момичето. И с фалшива диплома можеш да разпишеш за 721 594 725 лв. по европрограми през Държавния фонд „Земеделие”. Пък можеш и за още толкова да прецакаш сума ти земеделци, които не те кефят.

Ами аз! Тъп и прост бакалавър, при това с българска и отгоре на всичко истинска диплома. Тъпо, нали!

Както и да е… озовах се в бюро по труда. И след като всичко е цветя, рози и ленти за рязане у нас, си мислех, че съм единственият безработен непрокопсаник и умирах от срам, че цяло бюро по труда ще работи само за мен. Оказа се, че имало и други безработни. Ама много. К’во става, бе! То било пълно с такива като мене бе, баси!!!

Наредени на опашка, с наведени глави – чернобяла снимка от времето на Голямата депресия.

Чакане. И още чакане. Хора всякакви. Може би си мислите, че съм седял на пейка до брадясали, мръсни, миризливи отрепки, които не могат да пишат и затова са безработни. Не! Чакаха заедно с чисти и спретнати жени на средна възраст. Които явно животът беше изпързалял по доста лош начин. Не ги защитавам, откъде да знам – можа да са серийни убийци например. Възрастен мъж се появява, две млади момчета на около двайсет също. Това ни е пъстрата тълпа.

Нали сме от държавите с най-много чиновници от глава на населението… къде са тия чиновници, баси!

И, честно казано, тук вече започвам да си губя желанието за майтапи. Това, което следва, е нещо, с което не искам да се шегувам. Ще бъда кратък и ще се опитам да избягвам излишните емоции.

Приеха ме в стаята. Вътре хора с изражения на роботи обработваха данни. Разпитваха нещастниците като мене за цифри (ЕГН, номер на лична карта и т.н.) и адреси, за последна месторабота, за образование. Механично и сухо. Всички гледахме в земята, без да вдигаме очи, без да си търсим погледа един на друг. Ние, безработните, се срамувахме от това, че сме се издънили и сме калта под ноктите на обществото. Служителите от какво се срамуваха, не знам. Може просто да не ни харесват, затова да не са ни гледали.

Регистрираха ме като безработен. Получих картонче, напътствия и листче с адрес, където да отида и да се моля да ми дадат обезщетение за това, че съм без работа.

(Да се МОЛЯ, забележете! Но за това след малко.)

Там, където ще благоволят да ми изплащат помощи. Някъде си… А, колко лесно щеше да е в същата сграда да има един-двама служители и на НОИ, които да вършат НА МЯСТО работа за нас – грозните циреи на обществото… безработните. Нали сме от държавите с най-много чиновници от глава на населението… къде са тия чиновници, баси!

Дотук добре, само че напътствията бяха много, ама много недостатъчни.

„О, не, те работят до 15,30 ч., не са като нас. Отидете утре.”

И после предупреждението:

„Там има огромни опашки…”

Трябваше да разбера посланието навреме, преди да попадна в блатото на НОИ.

Подопечните на социалното министерство нямат грам връзка помежду си. А откакто се помня, все за електронно правителство слушам. Те милите два компютъра не могат да свържат, две служби за една услуга не могат да си прехвърлят елементарни данни.

Какво имам предвид? Ето какво:

На следващия ден:

„О, Боже!!!!!!!! О, не, не, не, не!!!!!!!!!!!

Бях минал през октомврийския режещ дъжд, бях минал през задължителното лутане (къде, по дяволите, се намира шибаната служба – инструкциите свършваха до: „Нали знаеш къде е „Нипроруда””, „Да, знам.”, „Ми, е там е…”). Минах и през това, после с питане се ориентирах. И този ад малко по-късни ми се струваше рай.

И попаднах на веселите жени от НОИ.

Много интересно, когато ми вземаха парите от заплатата за осигуровки и данъци, не си спомням да са ми се молели.

Опашка като за месо през 1990 г.

Моментът, в който се чудя защо въобще съм се родил.

Млади мъже, стари мъже, млади жени, момичета, стари жени. И аз. Всички сме там да се молим за обезщетение. Забележете – МОЛИМ! Но за това, както вече обещах, след малко.

Две купчини от документи, от които трябва да си взема по лист и да подпиша. Ще прескоча бързо към финала, за да разберете за какво става дума.

Часът е около 15,00. Всеки се страхува, че работното време свършва и ще се наложи да се идва и утре. Дамите от канцеларията усещат напрежението пред вратите на недосегаемия си офис и решават да вземат нещата в свои ръце.

Излиза една от тях. По притворените очи и терминаторския поглед съдя, че е с богат опит и нищо не може да я разсее от удоволствието на приближаващия се край на работното време.

Накара ни да се наредим на опашка един зад друг и да ни разгледа документите. Този не ставал заради това, онзи заради друго. Аз трябваше да си ходя защото не съм имал два документа. По принцип всяка бюрократична службица си има подобни тъпоумни изисквания. Но защо трябва да отида до самото място, за да разбера какви са те? Никъде не са описани, освен в чакалнята им. И, о, каква изненада – на посочените в интернет телефони никой не отговаря. Което важи и за агенцията по заетостта, между другото.

Заявлението, което си е чисто и просто „Молба“.

Всички бяхме бесни.

Попитах жената защо, по дяволите, от бюрото по труда не са ме предупредили какво да нося, а ми казаха да се явя само с трудова книжка, служебна бележка и IBAN на сметката ми.

„Те са агенция по заетостта, ние сме НОИ”, беше отговорът.

Добре, а те защо ме излъгаха? Дори и за работното ви време не знаеха, че било всъщност до 16.30 ч., а не до 15.30 ч.

„Те не са компетентен орган, не мога да ви казват какво да носите при нас.”

Добре, а вие нямате ли някаква поне елементарна комуникация помежду си?, вече почервенях от гняв и тонът ми не е звучал много дружелюбно.

„Не, съжалявам!”, нейният тон пък си беше режещ от самото начало.

Трябваше да отида пак. Три дена мотаене. Три дена унижения. Три дена от живота ми на кино.

И като капак в заявлението за отпускане на обезщетение пише, че им се моля за такова. Пише: „Моля да ми бъде отпуснато парично обезщетение за безработица…”

Много интересно, когато ми вземаха парите от заплатата за осигуровки и данъци, не си спомням да са ми се молели. Всеки месец ме скубаха. Защо, когато ми вземахте парите от заплатата за данъци и осигуровки, мили бюрократични пиявици, го правехте така леко и лесно, без пръст да помръднете. А, когато дойде време аз да получа нещо от вас, ме направихте на маймуна?!

Нали преди известно време формата МОЛБА отпадна от документите на администрацията именно, за да не се чувстват хората унижени, че „молят”. В заявлението обаче е сменено само заглавието. Нали е ЗАЯВЛЕНИЕ! Защо не пише: „Заявявам, че искам да ми бъде отпуснато парично обезщетение за безработица…” Не им се моля за помощ. Платил съм си за тази услуга през годините и сега заявявам, че искам да я ползвам. Обаче как Наполеончо ще се чувства по-велик, ако не пълзя пред него?

Безработните сме достатъчно унижени от това, че сме безработни. Няма нужда служителите на министър Тотю допълнително да ни унижават за забавление. А министър Тотю може да пробва да пита някой експерт колко пари ще му вземе, за да им свърже компютрите в подопечните му ведомства, та да не обикаляме като малоумни. Няма да е много, особено на фона на милионите левове държавна субсидия за предизборни кампании и концерти на Веско Маринов.

Categories
Из България Размисли

ТОЙ живее до теб

Внимание: Да не се чете от хора със слаби нерви!

„Георги Василев от врачанското село Бели извор простреля 14-годишния Асен Найденов. След огромна кръвозагуба и животоспасяваща операция детето се възстановява. Съседите на бившия военен Василев отдавна са наплашени. Жестокият старец изтребил над 10 кучета в махалата, включително и домашни. Почти всяка вечер пенсионерът излизал пред прага си да стреля напосоки.” (в-к „Стандарт”, 12.06.2010)

Харесват ли ти малките котета на снимката? По улиците у нас тях ги няма. Вместо това:

–  черното е простреляно с арбалет от неизвестен извършител. Стрелата е пронизала корема.

– бялото е подпалено, а на гърба му има пластмаса, за да се разтопи и да го мъчи.

– шареното е изядено живо от домашно куче, чийто стопанин тъпче главата на котето, докато любимецът му яде.

Не извръщай глава!* Гнуси се от помиярите сред нас, хората.

Тези твои сънародници не са в затвора. Защото няма нормативна уредба, която да ги прати там.

Неофициалната статистика се пръска по шевовете от случаи на насилие над животни. България обаче нехае. Тя продължава да бъде една от трите държави в Европа (освен Албания, Босна и Херцеговина) , в които да измъчваш животно и да причиниш смъртта му не е престъпление.

Има хора у нас, които за удоволствие:

– душат куче с найлоново въже, бият го с метална тръба и дъска, накрая зверски го умъртвяват с брадва;

– стрелят с арбалет и пронизват котка през коремчето;

– продупчват главата на малко коте с въздушна пушка. Не им стига. Прострелват животинката и в гръбнака;

– заливат със сярна киселина куче;

– убиват с тояга коте, защото се е покатерило на терасата им;

– с  камъни размазват главата на котарак, с тухли убиват кучета, опитали се да си поиграят с техния домашен любимец.

„30-годишен мъж бе прострелян в лицето и бедрото от пловдивчанин, който се опитвал да убие бездомно куче с ловна пушка. 49-годишният А.Г. е стрелял в двора на сервиз „МАН” край пътя Хасково-Пловдив с незаконно притежавано оръжие. Погрешка улучил Т.П. от с. Стойките, който бил на мястото, за да вземе от работа брат си – шофьор на товарен автомобил.” (news.dir.bg, 30.10.2009)

Има и българи, които режат скалповете и ушите на умъртвените от тях животни. Други обесват със сезал куче и го оставят да виси почти цял ден на пътния надлез край с. Мало Конаре над автомагистрала „Тракия”. Трети режат краката на Мима. Четвърти отглеждат кучетата си, само за да ги пуснат в организирани боеве, а после зверски да ги убият ако не спечелят.

… който беси котка на лоста пред блока ти, утре може да пребие теб с тръба.

Тези твои сънародници не са в затвора. Защото няма нормативна уредба, която да ги прати там.

Още през 2009 г. Гражданска група „Град за отговорни хора” инициира действия по промяна на Наказателния кодекс на РБългария. Въпреки подкрепата на Евдокия Манева, исканата инкриминация на насилието над животни не минава на второ четене в парламента. Депутатите склоняват единствено организирането на боеве с животни да бъде окачествено като престъпление. И наказанието е…пробация.

Един ден обаче неизвестен извършител отряза краката на кучето Мима в Дряново. След този случай обществото принуди министър Мирослав Найденов и премиера Бойко Борисов да обещаят, че ще вземат мерки по въпроса с инкриминацията на насилието над животни. Последва едно голямо и дълго НИЩО. Преди дни обаче предложените промени в Наказателния кодекс минаха през Правната комисия на парламента. А после и на първо четене депутатите ги приеха. Засега до тук.

Нуждата от закон срещу насилието над животни е крещяща. И не защото нямаме никаква друга правна уредба.

Закон за защита на животните има от 2008 г., но там нарушенията се квалифицират като административни. Промените в Наказателния кодекс ще ги окачествят като престъпления. А това е добре за теб. Защото криминализирането на насилието над животни е един вид превенция срещу насилието над хора. И ако попиташ какво гарантира, че приемането на един закон ще спре престъпленията, ще ти кажа – нищо. В нормалните държави, когато човек прояви насилие над животно, моментално бива отритнат от обществото, става враг. България обаче има много път да извърви, докато моралът подейства преди закона. Затова последният е нужен. На теб, и на мен.

„Дете, пострадало при стрелба в столичния квартал „Овча Купел”, е било прието в сряда в „Пирогов”. Петгодишната М.П. е била оперирана в детската травматология на болницата. От лявата лакътна става травматолозите са извадили сачма, заседнала в меките части. По информация от болницата детето е било уцелено вчера пред дома си при стрелба на непознати. Преди да уцелят момиченцето, стрелците убили кучето на семейството – немска овчарка.” (mediapool.bg, 20.08.2009)

…най-големите серийни и масови убийства в САЩ са извършени от хора, малтретирали животни или били свидетели на такова насилие.

Проучвания на различни организации посочват, че между жестокостта към животните и тази към хората има здрава връзка. Тоест който беси котка на лоста пред блока ти, утре може да пребие теб с тръба. И наказанията за насилниците нямат нищо общо с това, че баба ти и дядо ти заколват прасето по Коледа. Нямат общо и с котето, което случайно блъсна на „Орлов мост”, а после закара до близката ветеринарна клиника, за да се опиташ да го спасиш. Още по-малко имат общо с разкървавената от ритника ти муцуна на кучето, което оня ден нападна детето ти. Никой няма да те съди за това. В затвора ще влязат тези като Е. Аспидов от Горни Лозен. Той осиновява малки котета и кучета, а после храни с тях боа-удушвач, тигров питон и чифт каскавели.  Вярваш, не вярваш, този човек живее до теб.  И вероятно разговаря с детето ти.

Изследвания показват, че 100% от извършителите на тежки сексуални престъпления, които завършват със смърт на жертвата, са направени от хора, които малтретират животни. 45% от извършителите на сексуални престъпления, както и 30% от осъдените за педофилия в световен мащаб, са измъчвали животни в миналото си. Боевете с животни пък са организирана, системна жестокост. С инкриминацията на жестокостта над животни санкциите за това престъпление трябва да се завишат над сегашната пробация, защото е не само насилие, но и организирана престъпност на високо ниво. Повечето участващи са наркобосове и хора, свързани с трафика на жени.

Показателно за връзката между насилието над животни и хора е и проучване от 1999 г. сред затворници в Южна Африка. При анкетирани 58 души, осъдени за престъпления, включващи агресия, 38 (над 63%) са признали, че преди това са упражнявали насилие над животни, докато от 59, осъдени за престъпления без агресивно поведение, едва шестима (малко над 10%) са потвърдили за случаи на насилие над животни.

При случаите на стрелба в американски училища между 1996 и 1999 г. петима от всичките 11 извършители са имали документирани предишни случаи на насилие над животни.

Насилникът може да бъде съседът, роднината, учителят в детската градина, където всяка сутрин водиш сина си.

Според проучване на ФБР най-големите серийни и масови убийства в САЩ са извършени от хора, малтретирали животни или били свидетели на такова насилие.  Защото насилниците над животни рядко спират дотам, а границата е много тънка. Наранявайки по-слаб, често насилниците задоволяват собствените си слабости. По-слабият е дете, жена, възрастен човек или животно.

Насилникът може да бъде съседът, роднината, учителят в детската градина, където всяка сутрин водиш сина си. Или пък полицаят, кметът, месарят. Днес те се усмихват на детето ти когато го срещнат пред входа, черпят го с бонбони, говорят с него. Утре хвърлят отрови, за да избият кучетата – пред същия този вход, твоят. Прокрадват се в храстите и отскубват главите на гълъби и котки. А до отровата играе детето ти, в същите тези храсти гони футболната си топка. Не те ли е страх, че вдругиден синът ти ще настъпи някой в рейса към училище?  Че това може да отприщи насилие, което е трудно да си представиш?

Превенцията на насилието над хора е пряко свързана с инкриминацията на насилието над животни. Както Мая Манолова каза,  дилемата не е „ИЛИ, ИЛИ”, а има само „И”.  Обществото трябва да се погрижи за това „И”, защото няма приоритети, когато става въпрос за насилие. Насилникът трябва да се наказва от обществото. В противен случай днес убива с тръба куче, утре – дете, жена, по-слаб човек. Инкриминацията на проявите на особена жестокост към животни са начин да се противопоставиш на домашното насилие, педофилията, трафика на хора. Тръгва се отнякъде. Хората от тези организации извървяха дълъг път към окачествяването на насилието над животни като престъпление. Просто ги последвай, не извръщай глава:

Гражданска група „Град за отговорни хора”,фондация „Четири лапи”Animal Rescue Sofiapitbull-bg.org„Приятели на котката”, групите във фейсбук „Заедно срещу насилието над животните” и „ЗАТВОР ЗА КОПЕЛЕТО, ОТРЯЗАЛО КРАКАТА НА КУЧЕТО В ДРЯНОВО”.

…кажи на депутата да ги маркира. Да ги жигоса със знак „престъпник”.

Аз се страхувам от кучета, и обикалям по 4-5 преки в квартала, за да не ги срещам и случайно предизвикам по някакъв начин. Но повече се страхувам от човека, който преди 10 години разплака братовчедка ми. Той насипа отрова върху первазите на мазетата. Нейният кокер умря в мъки. А на няколко метра от мазетата, в градинката зад блока, играеха деца, които на килограми тогава бяха колкото кучето…

Страхувам се и от човека, убил  котарака на моя съученичка преди още повече години. Привличаше животните с валериан. После им даваше отрова. И намериха животното мъртво, на тавана на къщата им.

Страхувам се и от съседските хлапета на моя приятелка. Те инжектираха антифриз в тялото на едно коте. За да го гледат как се обезформя, да се кикотят докато умира…

Да заобикалям тези хора по преките в квартала не мога. Защото не знам кои са. Ако ти знаеш, кажи на депутата да ги маркира. Да ги жигоса със знак „престъпник”. Моля те!

*Не извръщайте глави! Не бъдете щрауси! – думи на д-р Мила Бобадова от гражданска група „Град за отговорни хора”. С тях тя призова журналистите да не покриват очите си, гледайки снимки на зверски измъчвани животни по време на специална пресконференция на горепосочените организации относно инкриминирането на особената жестокост към животните. На тази докторка ще занеса и шампанското, което тя трябваше да „гръмне” още преди 2 години.

Categories
Европа

ACTA – краят на цивилизацията, която познаваме

Много се изговори и продължава да се говори за така нареченото търговско споразумение със заблуждаващото наименование Anti-Counterfeiting Trade Agreement (ACTA). Хора с юридическо образование дисектираха наличните текстове и резултатите от анализа са меко казано плашещи. Аз нямам намерение да правя дисекция на достъпния ни текст. Не съм юрист и нямам аспирации да бъда такъв. Който иска да се запознае с правната интерпретация на споразумението, може да го направи тук – http://www.webcafe.bg/id_838292527_SOPA_PIPA_ACTA .

Целта на този постинг е друга – да покаже политическата реалност, която стои зад ACTA. Да покаже как с помощта на привидно безобидно търговско споразумение всъщност се извършва една жестока и груба подмяна. Подмяна, свързана не просто със загубата на торентите и безплатното теглене на музика и филми от интернет. Подмяна, свързана със самата тъкан на политическата и социалната система, в която живеем от повече от 200 години.

Повечето хора, които следят темата за АCTA, са наясно, че може би най-шокиращият факт в цялата сага, която се завърза, е опазването му в пълна тайна от обществото. В действителност ACTA се разработва поне от 2009 г., като много данни сочат още към 2007 г. като началната година на проекта. Самият факт, че през изминалата петилетка никой от нас не е чувал почти нищо за подобно споразумение, е смущаващ и стряскащ. Живеейки в демократична страна, която е част от семейството на демократичните страни, безумно е да научаваме за подписването на подобно споразумение буквално в деня, в който то се подписва или след това. За каква прозрачност и за каква отговорност може да става дума, когато политическата власт в страната си позволява да мълчи и дори да крие преговорите по това така забулено в мистерии и секретност споразумение?

Безобразно е и твърдението, че хората в България няма защо да се тревожат от АСТА, понеже тя не предвиждала създаване на ново законодателство. Няма нужда от такова, понеже на практика АСТА е новото законодателство, макар и ратифицирано като международен договор, а не като закон. Според Виенската конвенция международното право е с по-голяма тежест от националното. В някои случаи международното право може да се прилага директно (без наличието на съответен закон в националната законодателна система) в рамките на отделно взета страна, която е приела дадения международноправен акт. Да продължаваме ли да сме спокойни тогава?

Но нека оставим правото на юристите. Както казах, аз искам да се занимая с по-сериозната тема – политическата. ACTA е изключително опасна, защото тя на практика демонтира политическата система, която е създадена и която функционира в Европа и Западния свят след Великата френска революция и в резултат на всичките постижения на Просвещението и Индустриалната революция.

Как става това?

—–Наказанията да бъдат договаряни пряко между корпорациите-праводържатели и обвиняваните от тях лица, без участие на съда.Корпорациите не са длъжни да представят каквито и да е доказателства за обвиненията си. Размерът и обхватът на наказателните мерки се определят от корпорациите.—–

Ето тези 4 реда са натоварени с повече смисъл от може би цялото останало вече дисектирано съдържание на споразумението. Има грубо погазени няколко принципа, като може би най-ясно видимият е този за невинността до доказване на противното. АСТА премахва тази „глезотия“ и оставя всички нас да се оправяме сами с корпорациите, така, както съумеем. Корпорациите могат да ни обвинят тогава, когато намерят за добре, а ние сме тези, които трябва да доказваме, че сме невинни. Нещо повече, те не само ще ни обвинят, а ще определят и размера и обхвата на наказанието, което ще ни бъде наложено. Съдията, ищецът и прокурорът внезапно се сливат в едно и също лице – това на корпорацията, която се явява държател на правата на интелектуалната собственост, която сме нарушили.

Най-фрапантният елемент обаче е третият. Наказанията ще бъдат „договаряни“ пряко между корпорациите и обвиняваните от тях лица без участие на съда. Какво означава това? На практика това означава тоталната и безвъзвратна абдикация на държавата от позицията на властта. Държавата с този акт всъщност заявява, че повече няма да бъде посредник между хората тогава, когато те имат нужда да уредят своите взаимоотношения. Ролята на съда, едната от трите власти в държавата, е премахната изцяло, що се отнася до всички свързани с ACTA правни казуси. Държавата доброволно се оттегля от своите задължения и ги предоставя за изпълнение на друг – в случая, на корпорациите праводържатели, които само това чакат, за да осъществят своите отколешни амбиции да поставят в ъгъла обикновения човек и да изсмучат от него всичко, което все още му остава.

Ще кажете, какво пък толкова, все едно държавата прави нещо особено за хората. И аз ще ви кажа – да, прави, дори когато на всички нас ни се струва, че случаят е друг. Когато няма държава или когато държавата е слаба, хората влизат в така нареченото „естествено състояние“, а то е много по-страшно, отколкото звучи от начало. Английският философ Томас Хобс през 17 в. в своята книга „Левиатан“ го описва като състояние на хората от времето преди да съществуват държавите и правителствата. В това състояние хората не могат да се договарят за нищо, тъй като нямат общ гарант за своите взаимоотношения и нямат никаква сигурност, че споразуменията им ще се спазват. Затова те предпочитат да не сключват никакви споразумения или да сключват споразумения с ясната цел да ги нарушат, като се държат помежду си крайно враждебно и се опитват всячески да нанесат изпреварващ удар на неподозиращите си „съперници“, защото никога нямат насрещна сигурност за собствените си живот и собственост.

Това състояние се нарича още война на всеки срещу всички. И то не е нещо, което се е случило веднъж и повече никога не може да се повтори. Напротив, ако и когато държавата абдикира или се разпадне, обществото също се разпада и на негово място отново се появява естественото състояние на хората. И днес, в 21-и век, далеч не сме застраховани от естественото състояние. В много страни съществува феноменът на разпадащата се държавност – state failure. Това са страни като Сомалия, Чад, ДР Конго, Ирак, Етиопия, Либерия, Пакистан и Афганистан. Такива страни се характеризират именно с това, за което стана вече дума – в тях реално липсва държавна власт, която да може да поеме и да изпълнява своите основни задължения и прерогативи. Държавата обикновено няма монопол върху използването на насилие, което е основна разделителна линия между стабилните и разпадащите се държави. Там, където монополът върху насилието в една страна не се държи от официалната държавна власт, има очевидно тежък социален и политически проблем. Често тези страни са раздирани от непрекъснати граждански войни, населението им е обект на агресия от страна на външни и вътрешни субекти, като вилнеещи банди и фанатизирани племенни и религиозни общности.

Ще кажете, че тези страни са в Африка и Азия – какво значение имат те за нас тук, в Европа? На първо време е добре да се отбележи, че дори една страна с разпадаща се държавност се отразява изключително негативно и дестабилизиращо на целия регион. Пораждат се масови бежански вълни, носещи със себе си грандиозни проблеми за транзитните и приемащите страни. Страните, в които няма работеща държавна власт, са любимото място за цялата организирана трансгранична престъпност, както и за най-различни фракции на световните терористични движения. Липсата на базова сигурност води до непрестанно разрушаване на всичко построено и до огромна психоза в населението. Резултатът е, че хората спират да работят и започват да се занимават сами с престъпност в опит да излязат от дупката, в която са поставени. Справка: сомалийските пирати са в голямата си част съвсем обикновени хора, които обаче вече не се поколебават да нападат кораби на огромно разстояние от бреговете на Сомалия. Адът, в който те живеят, ги принуждава да излязат на неравна битка срещу добре въоръжени и обучени военни, за да заслужат своя билет за изход навън. В един момент, когато агонията продължи прекалено дълго, те вече спират да чувстват необходимостта да излязат навън и за тях остава единствено да продължават да се занимават с престъпност, тъй като това е единственият начин на живот, който познават.

И все пак, освен икономическите вреди, съпътствани от отвличането на няколко кораба, какво значение имат разпадащите се държави за нас? Тежко и горко ни, ако действително ни се наложи да разберем какво е чувството да живеем в подобна държава. В нея правото не съществува или не се спазва – то винаги е на по-силния, независимо дали това е по-богатият, по-издигнатият политически или направо физически по-здравият. По тази причина не може да става и дума за каквото и да било спазване на някакви човешки права или свободи. Не само това, но и всякакво развитие е немислимо. Човек не може да създаде нищо, тъй като е сигурно, че на другия ден то ще бъде откраднато или унищожено. Перспективи за бъдещето няма и по-голямата част от подрастващото поколение става заложник на противоборстващите банди, които го използват като пушечно месо в разчистването на своите сметки, свързани с все така доходоносния трафик на наркотици и хора. Друга част от младите директно се присъединява към терористичните организации, бива индоктринирана във фанатизъм, тренира здраво и след няколко години с пакет динамит на кръста се взривява насред оживен пазарен ден в Багдад, Йерусалим или пък Кьолн.

Какво общо има ACTA с описаните ужас и безизходица? За съжаление, има твърде много общо. Алчността на корпорациите е стигнала до там, че те вече не са задоволят с нормална печалба. Те не се задоволяват дори и с монополната си свръхпечалба. Те вече искат нещо повече – искат политическа власт.

Чрез ACTA корпорациите искат най-вече едно нещо – да обезсилят държавата и дори да я отстранят от основната й роля – на пазител на монопола върху насилието и на медиатор във взаимоотношенията между хората. Естествено, на нейно място искат да дойдат тъкмо те. Милиардите долари, изхарчени през последните 3 години за лобизъм, имат една-единствена цел – да превърнат всички политици в послушници на корпорациите, които да им гласуват специални правомощия, под претекст на благородната кауза да се спре пиратството в интернет, както и да се намалят фалшификатите на лекарства и други продукти.

За пиратството съм писал и преди и моята позиция остава непроменена –торентите не нарушават ничии права, освен ако не се опитват да печелят пари на гърба на измисленото от друг. И тук не става дума за печеленето на пари под формата на рекламките, които в общия случай покриват разходите по хостинга на сайта. Става въпрос за сайтове като Megaupload, които предлагаха специални платени регистрации за по-високи скорости, както и за други, които предоставят съдържание само след заплащане от потребителите. Такива пирати, които спечелиха милиони и си купиха по 5 луксозни суперколи, без да са създали нищо и без да са платили на никого право за ползване на информацията за търговски цели, действително заслужават наказания. Тези наказания обаче могат да се случат и се случват и без споразумения като ACTA.

АСТА е опасно за обикновените хора, които не се стремят да спечелят нищо, именно защото е насочено срещу тях. То криминализира голяма част от „злодеянията“, които досега се наказваха с глоби. То поставя знак за равенство между пирати, които действително са се възползвали неправомерно от дадена информация и са спечелили от нея някакъв дивидент, и хора, които случайно са изтеглили, или дори, случайно са станали свидетели на изтеглянето на файлове по нелегален път.

И най-страшното – АСТА предпоставя виновност на потребителите и пълното право на корпорациите да се разпореждат с тях така, както намерят за добре. АСТА прави интернет доставчиците отговорни за действията на своите клиенти, с което ги кара да ги следят и, понеже това е прекалено скъпо и всички го знаят, de facto да блокират предварително техния достъп до цялото онова съдържание, което потенциално би могло да породи проблем с неспазването на АСТА.

Всичко това означава, че след приемането на АСТА държавата постепенно ще отмре, като нейните функции евентуално ще бъдат възприети от други недържавни субекти. Ако не сме доволни от днешната държава, трябва да имаме предвид, че тези субекти няма да имат дори 1% от представителността, която имат днес и най-корумпираните парламенти в света, понеже ще са съставени изцяло от хората на корпорациите и вече никакви демократични избори няма да играят никаква роля, освен, в най-добрия случай, една чисто символна роля.

Ако държавата отмре, има два варианта: първият е корпорациите да завършат своя план и да установят пълен контрол върху обществото и отделния човек. Властта им ще бъде неограничена, като с времето хората сами ще започнат да се цензурират с цел да не попаднат под техните удари, така както правят в един тоталитарен режим, за да оцелеят физически и психически от тормоза на партията майка. В този вариант бъдещето изглежда подозрително като това, описано в романа на Джордж Оруел „1984″, с тази разлика, че  тоталитаризмът няма да се контролира от някаква политическа партия или идеология, а от мегакорпорациите, които ще установят своя контрол постепенно върху цялото човечество.

Вторият вариант за бъдещето след отмирането на държавата е много по-различен, но изобщо не може да се каже, че е по-добър. В него корпорациите няма да успеят да наложат своето господство върху света, но отслабването на държавите ще отприщи невиждано насилие по цялото земно кълбо и ще породи маса граждански войни там, където условията дълго са назрявали, но ситуацията е била модерирана по подходящ начин от политиците. Пълна анархия ще настъпи навсякъде и до голяма степен хората ще влязат в естественото си състояние на война на всеки срещу всички. Този вариант действително не води до диктатура, но пък води до огромни кръвопролития и тежки конфликти, които ще тлеят десетилетия наред. В по-песимистичен вариант е възможна и тотална деградация на ценностите и знанията, която да има спираловидно негативно развитие и да доведе до нова епоха на тъмните векове, така както вече се е случило след падането на древен Рим. Подобна картина за бъдещето предсказва фантастът Айзък Азимов в своята книга „Фондацията“, макар че тя се отнася за едно много по-далечно бъдеще. Напълно възможно е ACTA да сигнализиракрая на цивилизацията, такава, каквато я познаваме.

Това са крайни варианти, но изобщо не бива да бъдат изключвани като възможности за бъдещето. Историята не върви линейно – има много места, на които тя сякаш се връща назад към една минала ситуация и преминава през нея отново. Съществува нещо, което бих нарекъл цикличност с умерено развитие нагоре.

Споразумението АСТА може да се окаже вододелно за човешката история. От това как ще реагираме и как ще реагира политическият елит на тази провокация в следващите месеци, може да зависи много повече, отколкото си мислим днес. Факт е, че голяма част от клаузите на АСТА остават секретни дори след като документът бъде ратифициран от Народното събрание или Европейския парламент. Ние днес не знаем цялата картинка и е много вероятно да не я научим.

Това, което знаем обаче, е достатъчно възмутително и отвратително, за да стоим и да гледаме безучастно. Не можем и да се надяваме постоянно, че някой друг ще отиде вместо нас да се бори за нашите права. Ние всички ползваме интернет, слушаме музика и гледаме филми. Огромната част от нас ще бъдат поставени под ударите на АСТА в момента, в който то влезе в сила, и то не само заради пиратско съдържание, а и заради многото други възможности, които споразумението дава на корпорациите с цел изнудване на обикновените хора.

Именно защото би следвало да ни пука, трябва да се съберем и да покажем, че ни пука по много категоричен начин. Така както американските избиратели проглушиха ушите на своите представители в Сената с телефонни позвънявания и имейли и в крайна сметка постигнаха, поне временно, спиране на законопроекта SOPA, свързан отново със свободата в интернет, така и ниетрябва да използваме и да поискаме от нашите представители в Народното събрание и ЕП да защитят нашите интереси. В интернет вече има няколко кампании за това, като там са дадени сведения и за служебните имейли на българските евродепутати. Освен това е редно да участваме в многобройните петиции, които призовават ЕП да гласува против АСТА. Тази с най-много подписи до момента се намира тук –https://secure.avaaz.org/en/eu_save_the_internet_spread/?slideshow.

Най-важно обаче е, когато защитаваме свободата си в онлайн пространството, да не подценяваме и да не забравяме ролята на реалността. В София и много други градове в страната са организирани протести срещу това нахално и безпардонно споразумение, което се опитва да ни наложи пълната власт на корпорациите. По-добре да бъдем на протест и да ни е студено, отколкото да си мълчим и впоследствие да се окажем “на топло“.

Целта на този предълъг текст беше да покаже ACTA от малко по-различен ъгъл и да даде представа за истинските цели на споразумението и на хората, които стоят зад него. Не бива да забравяме на какво ни учи историята и не бива да позволяваме тя да се повтаря, поради нашето невежество или слабата ни воля да изиграем една важна роля.

АВТОР: Димитър Вачов – demokratizator  (http://demokratizator.blog.bg/profile.php)

Categories
Интелектуално Размисли

Как да спечелим читатели

Читателите са крехко и претенциозно явление. Това, съчетано с бълващата и през ушите информация в Internet, прави спечелването им истински трудна задача. Но все си мисля, че с някои примерни варианти, можеш да се пребориш, ако не за верни, то поне за ударни последователи. Воала:

Сложи нецензурна дума в заглавието. Ще те четат.

Сложи нецензурна дума в заглавието. Ще те четат.

За мъже:

Да ме прощават Литературните богове, но пак ще кажа: Не харесвам Буковски. Въпреки някои несъмнени попадения, винаги съм го смятала за средностатистически циник, с подобна на Паулу Коелю аудитория, също толкова манекенска. Ако обаче лелеете wanna be мечти, давайте смело и без задръжки.

Ето как:
На първо място, задължително описвайте тежка атмосфера. С червени пердета, мрачни ъгли, скърцащо дюшеме, приглушена светлина. На второ – в чашата ви ВИНАГИ има уиски. Разбира се, придружено от подрънкващ лед. Не знам защо, но е важно да дрънка. Сякаш е Коледа. Та първото изречение звучи така: „Стоях в тъмният край на задименият бар. Приглушената светлина хвърляше сенки по лицето Й (ясно, че жена трябва да има). В чашата ми Jack кротко облизваше (мммм, сексиии) ПОДРЪНКВАЩИТЕ кубчета лед“. Чудесно, вече имате силен старт.

Продължаваме нататък:
Тук основният лиричен герой, най-добре Вие, трябва да проведе напрегнат вътрешен диалог. Или с някоя въображаема муза/любовница/далечна братовчедка/известна певица. Малко е шизо, обаче всичко е в името на сюжета.

Може нещо такова:

„Питам се дали центробежните кръгове на времето ще оставят бразди по нежната й кожа (опаа, не забравяме жената, нали?). На колко ли години е? Устните й изписват с дъги сенки на неоткрити територии, но в очите й виждам да блести луната на похотта. Дали ме вижда или отново съм покрит с маската на безразличието си? Питам се също и какво стана с Япония, дали Пешо си оправи ремъка и колко струва кило домати. Животът е диплодок. Fuck!“. Както виждате, акцентът пада върху три основни момента: разпокъсаност, красиви метафори и Fuck. Много е важно да се псува, разберете го най-сетне. Когато напреднете, можете да го замените с побългареното „Дееба“, защото вече ще си имате собствен стил.

„Истинският творец е или на хероин, или неразбран. Всички останали са аматьори“.

Така. След като сте внесли смут и напрежение в читателската душа, смело разгърнете всички физиологични теми, за които се сетите. Трябва да летят полови органи като пеперуди през пролетта. Ако се сетите и за латински термини като „коитус“, чупите, мажете, къртите, извозвате. Бих ви предложила примерен вариант, но се срамувам.

Следва една особено описателна фикция за секс, кратка развръзка и безмислен финал. В кулминацията е хубаво да има и малко фетиш (например свалих 10 сантиметровите й латексови! токове, погъделичках нежната й пета с перо от азербайджанска блатна кокошка, а тя изви гръб като дива котка….), малко кръв и малко сълзи. В края на текста, оставете мистерия. Всъщност „Животът е диплодок“ е един прекрасен универсален завършек. Fuck!!! Подарявам ви го.

Допълнителни точки ви носи всяка дълбока битова метафора. Обицата = отиващата си жена, четката за зъби = брачен хомот, аспиринът = цироза. И така нататък.

За жени:

Вариант 1: Заяви, че всички мъже са боклуци

Добави освен това, че са им малки ****, тъпи са, използват жените, не знаят какво искат, нито как да го постигнат и се страхуват от съвършените божии творения с гърди. Тук вече щедро мога да помогна с епитети: капути, льольовци, абдали, ръбове, темерути, порове и класическото свинИ. Ще се нароят: а) мъже, които ще те оборят (и ще ти кажат, че си незадоволена, глупава, грозна и космата), б) мъже, които ще се съгласят (за цвят и кумова срама)в) жени, които ще ти противоречат (защото те имат перфектни семейства, а ти си….погледни горния ред), г) жени, които ще те подкрепят, д) разбирачи на финната материя и е) сеирджии. Или всички накуп, но важното е, че ще има успех. Пробвано е, работи.

Вариант 2: Всички жени са кифли

И ти изобщо не разбираш какво им пречи едно уригване по време на опера, защо не гледат Роко и Джена с половинките си и аджеба, ‘що нон стоп циврят. Читателите няма нужда да ги изброявам пак. Но, вярвайте ми, хората харесват жени, които плюят по жени. Нещо като умният вариант на бой в кал, само че словесен.
Вариант 3: Пиши за секс. Във всичките му проявления, цветове и форми. „Маструбация“, „фелацио“ и сие ти дават допълнителна преднина.

Универсални:

1. Имай неясна теза. Така ще се нароят куп хора да ти обяснят какво си искал да кажеш и колко не си прав.
2. Пиши с омраза. Още по-добре „хейтърски“. Празниците не струват, любовта не съществува, Планетата се движи към 2012. Всичко е блъф на извънземните, слуз и гадост. Ако не ти се отдава мразенето, замени го с мрънкане.
3. Прояви „елитна мисъл“. Аз й викам чиста помпозност, но нерде едното, нерде другото. Например напиши на няколко листчета по-овъртени думи: „имагинерен“, „полюция“, „деградивен“ . Във второто тесте заложи на обобщаващи: „вселена“, „Бог“ „битие“. В трета напъхай „компот“, „свредел“, „винкел“. Накрая размеси трите и си тегли произволни, докато не се получи изречение. „Вселената имагинерно пулсира, деградирал винкел, компот-полюция, а Бог е свредел“. Казвам ви, гениално е!!!
4. Сложи нецензурна дума в заглавието. Ако искаш после пиши за марулите на село, все тая („Сперма и кюстендилски домати“). Ще се чете. А както се разбрахме, това е основната задача.

Последно: Както каза една светла личност „Истинският творец е или на хероин, или неразбран. Всички останали са аматьори“. Аз лично препоръчвам да си неразбран, по-здравословно е.

Categories
Из България Интелектуално Размисли

Трябва да си прецедент

Пълното затишие на предизборния фронт ме изнервя. Ама много ме изнервя. Да си го кажем направо – никой не иска да умира, особено пък аз, и то в разгара на кандидат-президентската кампания 2011. Извоювал съм си, слава Богу, собственото безсмъртие на известността. Ако сте давали пари за книгите ми, вероятно сте напълно безизвестени, иначе щях лично да ви изпратя копие, само и само да се появявате на „правилните” партита и събития. Досещате се какво искам да ви кажа, нали? Или по-скоро не. Къде сте бе, човечета, от предизборните щабове на Лола Монтескьо и Козата Ани? Не виждате ли, че скоро Вълчицата на Забравата (Потема Септим от Третата Империя*) ще оближе дверите ви с Вечния език (виж Генезис 1:16*) и никакви плеяди няма да са в състояние да ви избавят изгладнялата тъмнина на забвението ви.

Първо, трябва нещо лошо да се случи с вашия кандидат – да бъде арестуван в акция Калмари, да е допуснат в университета с квота и без приемен изпит или да самоубие личен асистент.

Не унивайте, колеги! Вижда се светлина в тунела – има начин имената на кандидат-президентите да останат в аналите на законодателната история на България. Простичко казано – трябва да са Прецедент. След като Тризначките, Миската или Гласът могат да го направят, значи и вие ще успеете.

В следващите редове, абсолютно безплатно, ще ви преведа през няколко възможни варианта, но ако искате да навлезете навътре в нещата, трябва или да си закупите книжките ми (особено тази за поведението в Сурат Тефтера) или да се запишете в колежа ми (на удобно и комуникативно място е).

Лесно е. Първо, трябва нещо лошо да се случи с вашия кандидат – да бъде арестуван в акция Калмари, да е допуснат в университета с квота и без приемен изпит или да самоубие личен асистент. Но вие не може да използвате дадените примери. Те вече са били прецедентирани. Ще попитате въобще дума ли е „прецедентиран”? Е, сега вече е, нАучници от БАН. Току що я прецедентирах.

не само че трябва да е кофти, но трябва да е уникално гадно и конституционно любопитно. И вече сте в играта.

И така, не само че трябва да е кофти, но трябва да е уникално гадно и конституционно любопитно. И вече сте в играта. Докато пиша тези редове, забелязах че е много модерно да се говори за еднополовите бракове. За жалост нито Козата Ани, нито Лола Монтескьо могат да се възползват от този тренд по простата причина, че твърде много обратни (и „обратни” е точното определение, когато говорим за повече от един хомосексуалист) плъзнаха по улиците и гей парадите. Хомосексуалният брак няма да развълнува никого. Вероятно кандидатът трябва да се омъжи за двама гейове. Ако полихомолигамията се е случвала по нашите ширини, единият гей трябва да е задължително маймуна със сменен пол, която към момента на изборите е в кома, и кандидата води съдебни дела за правото си да дръпне шалтера на апарата за командно дишане (но същите претенции има и другия съпруг)… И вие, кампанийни вълшебници, ще имате шанса да организирате публични бдения и молитви по села и паланки, в името на каузата на вашия кандидат.

Не казвам, че ще ви е леко. Мислете за себе си като за пионери на страданието, подгответе се за мъчителното завъртане на колелото на Темида. Запомнете: в държавата ни има безброй много жертви на застрахователни агенции, но само единици достигат до Върховния касационен съд. Но усилието си заслужава, защото българската Темида ще ви вмени ново светоусещане и възможни два изхода – а) жертвата е виновна; б) жертвата е нечовек. Каквото и да отсъди съдията, кандидатът ви печели.

Плодовете от подобна кампания ще берете с години напред дори ако кандидатът вече се е преселил на по-доброто място или ви е абсолютно безполезен. Гореизложеният случай се превръща в прецедент, който ще бъде дискутиран от историци, социолози, политолози, ще се наизустява от студенти и ще е повод за майтап с ПР-голословци като мен.

Стиска ли ви да дойдете в колежа ми?

* Queen Potema, The Elder Scrolls, фентъзи компютърна ролева игра, разработена от Bethesda Softworks LLC за персонален компютър, Xbox 360 и PlayStation 3

* Четвъртият ден Господен на латински език: fecitque Deus duo magna luminaria luminare maius ut praeesset diei et luminare minus ut praeesset nocti et stellas… И Бог създаде двете големи светила: по-голямото светило, за да владее деня, и по-малкото светило, за да владее нощта, и звездите.

Categories
Из България Развлечение Размисли

Интернет в България преди 5000 години…

След разкопки на дълбочина 100 м в Русия, руските учени открили медни кабели, които били датирани на 1000 години. От находката руснаците стигат до заключението, че прадедите им са разполагали с мрежа от медни кабели (LAN) още преди 1000 години.
За да не останат по-назад, американците също направили разкопки, при които на дълбочина 200 м намерили оптични кабели. След анализ се установило, че те били на 2000 години, откъдето учените стигнали до заключението, че още по това време техните прадеди са имали оптична мрежа – цели 1000 години преди руснаците да изградят тяхната мрежа от медни кабели.
Седмица по-късно в българската преса се появява информация: „След разкопки на дълбочина 500 м, българските учени не намериха абсолютно нищо. От това можем да направим извода, че още преди 5000 години прадедите ни вече са разполагали с Wireless интернет.

Изпратено от Теодора *

Categories
Из България Интелектуално Развлечение

Кой уби чалгата, бе?

Кой бе? Кой е тоя идиот?! Божкеее, спомням си едно време онзи тв канал „Оникс фолк“. Седяхме с часове и се блещехме с невярващи очи. И някой кретен ни взе това, изконното ни право да си имаме евтин фолк канал!

Пакетът в чалгата е важен! И парите! Много пари!

Пакетът в чалгата е важен! И парите! Много пари!

Не, не говоря за устни, на които са правени фрикции с коприва, та приличат повече на ваджайна, отколкото на уста. Нито за коси, които никой жив няма, та слагат екстеншъни, обемшъни и главата в един миг става по-голяма от задник, цици, бедър и бетоновоз, взети заедно. Нито за еуфоричното мятане на салфетки до припадък и неясно защо, пораждащо ерекции.

Не говоря за странни съвпадения на стайлинга на Лейди Гага и неколко наши звезди и приличните им фотосесии, в които са наляти много пари. Нененеее. Говоря ви за онази, истинската чалгица. Потната. Мазната. Дето като я чуеш и имаш усещането, че целия си в слуз, а като видиш клипчето, което струва приблизително 100 лв, барабар  с грима и осветлението и се чудиш повръща ли ти се, ака ли ти се.

Е, искам си я! Искам си Оникса, бе! Искам да гледам, да попивам. Да чуя дори песен, изпята с говорен дефект, щото има една Силвия, дето шъшка и съска. Искам да ми каже неШто, Шикалки, заШто, Шлаух, проШка. Да видя мазен тип, с гел притиснал косата си в две посоки, а централно мощен път да ми избива очния нерв, да гледа блажно от екрана в лилавия си костюм от пясъчна коприна, а зад него още по-мазен тип да бие електронно барабанче и да гледа игриво, палаво някак.

Искам да видя Глория дебела и с нелепа лимба пред хоремага. Да видя решетките на магазина, перденцата му, а на джама надпис „ХЛЯБ“. Искам Тони Дачева, бе, с плисирана поличка, бе! На точки! С кривите зъби, истинска, неподправена. Искам си и Луна с леопардова щампа да се гърчи до колата на издателя си, пеейки за любов. Жадувам Ина да ми пее „зелено, зелено“.

Искам си хитовете! Искам посланията им! Не, бе, идиот, ако четеш това и ти си тоя дето ми отне всичко, абе кажи си, бе! Кретен!  Ми, извинявам се, ама кой ако не Луна възпя плафончетата? И да, тези песни образоват, смотаняко! Никога нямаше да знам какво е плафонче! Не и докато Луна не го възпя:

Заключи бързо всичките врати,

Плафончетата  скромно угаси,

протегна плахо ти към мен ръка

и тихо с думички ми зашептя

А? Ааа? Забележки нещо, а кретен такъв?! Задник си ти! Къде е Кондьо сега? Сресан, културен. А преди? Дебел, мазен, потен и прост!  С годишни кръгове под мишниците. Доко доко, а!? Какво, бе?! Не може да си е прост ли? Или дебел?? М? Предрасъдъци нещо ли имаме? Какво му беше на образа? Що да не снима клип в дискотека „Парадайз“ в Сатовча,  бе (винаги има нещо, наречено „Парадайз“)? Всичко в огледала, дискотечни светлини, които заради осветлението за клипа само се вижда, че се въртят, но не и какъв цвят светлина разпръскват.

Искам хореографиите, бе! Група жени, без грам идея какво да правят пред камера, нито дори защо са там. Неясна стратегия, неясна концепция. Всичко е естествено, как ти душа сака, бе! Нема пози, нема заучени движения! Както си го прави у „Парадайза“, така и у клипа! То след урок всеки може, ама я да те видя да импровизираш, мухльо?! А мъжете? Високо вдигнати ръце, като болни от Бехтерев…. Върху лед. Толкова истинско…

Искам си десените на ризите на Радо Шишарката, бе, как не разбираш!

Е, Румяна почина, но каква по-голяма мъдрост, бе?! Амели Пулен викаш, дрън дрън! Да, простичките неща са важните, но Амели ми прави некви неясни послания. Камъчета, рови в лещата, майната им на всички префърцунени послания. Докато Румяна, ех, Румяна…

Аз бях в твоята кола,

разкопчах ти панталона,

Без пари си сопол, не мъж и изобщо дори не ме заговаряй, смотаняко! „Мъни, мъни, животът е париииии, мъни мъни мъни.“

но всичко свърши помежду ни –

не напипах нищо там!

Аз бях в твоята кола,

разкопчах ти панталона,

но всичко свърши помежду ни –

не се надигна нищо там!

Не, недей да съжаляваш!

Не, недей да се виниш!

Затова, че не ти стана

си виновен само ти!

Това е! Простичко и ясно! Нема нищо в панталона, довиждане. Ама има добра душа, ама грижовен бил, с чувство за хумор, обича ме. Това да не ти е Пепа и Адрес 4000, бе? Глупости! Измишльотини за стари моми. Пакетът, идиот такъв, той е важен! И парите! Много пари! Без пари си сопол, не мъж и изобщо дори не ме заговаряй, смотаняко! „Мъни, мъни, животът е париииии, мъни мъни мъни.“

Искам си и Мая и Магапаса! Да!! Веднага! Да ми пеят „Катаджийската“. „Оп, карай на ляво, оп, карай на дясно, на ляво, на дясно, шосето става тясно“. И да си гледам клипчето, да щракам с пръсти и да се чудя кой от двамата има повече боя по косата, кой повече гел и кой е по-тъп. Залагам на Магапаса, съжалявам, стара слабост ми е. Ей, това киче,  бе! Искам да заровя пръсти в него, да заровя лице като мъж у цици, да се почувствам жива! Да вдишам тези истински нещица, да ги усетя! После да разпоря потник в примитивен порив, да изкрещя:

„Ей, животеееей!“

Или ще ми кажеш, че нещо не ти е пасвал гримът в клиповете по Оникс? Защо? Ми всичкото курвендил така се гримира до ден днешен, значи си е яко! Ма мини през Лъвов мост, като не вярваш, привечер. Не че сутрин са по-скромни цветовете, очните линии или ружът. Просто привечер са по-концентрирани. Количествено и качествено.

Искам да пусна телевизора и мощен аромат на мастика, фасове, хламидии и нечиста плът да ме удари в синусите!  Да видя как Петра държи микрофона като недоизмит член. Така да ми се усмихне Хисарския Поп, та да ми се прииска да му направя екзорсизъм.

Кво се смееш, бе! Ей, галфон! Кое не ти е ясно?! Иси ли ту мангес, бе Ричи? Защо искам ли, бе? Защото ми липсва! За да им кажа – ей, хора, благодаря ви, че ви има! Защото те ми помагат! Помагат да разбера, да си припомня. Че съм възпитана по друг начин, че ценностите ми са други, а при достатъчно добро сравнение винаги има по-зле.  И някой като ми каже – Козо, ти не си такава, да знам, че ми прави комплимент. Да се полаская, бе. Ей така, да ми стане хубаво. Че съм различна. Не говоря като тях, не живея като тях, не изглеждам като тях.

Categories
Из България Интелектуално Размисли

Ракия на голо

От първото ми идване в това село минаха 40 години. Може и само на мен така да ми се е струвало, но когато ме питаха тогава какво работя и аз казвах, че съм журналист, ме поглеждаха странно. Някой с притеснение, други с насмешка.

Снимка: Wikipedia

Беше прието да се смята, че ако правиш някаква далавера и те хванат, можеш да се оправиш, ако имаш връзки. Ако обаче те хванат и напишат това във вестника, и връзките ти не могат да те спасят. Мислех си, че тези, които ме поглеждат притеснително, са от далаверата. А които едва се сдържаха да не ми се надсмеят, бяха тези, които не вярват, че нещо може да пребори далаверата.

Имаше един възрастен човек със сурово набръчкано лице и сурово поведение. И той като всички спази традицията и дойде в къщата да види новия си съсед. Похвали ракията, която бях сварил, каза, че е много добре за гражданин и не отказваше, когато му наливах отново. В един момент каза – до тук беше. И стана. Като си тръгваше, каза – хубав занаят е журналистиката, момче, но това, което вие днес правите, не е журналистика, а пропаганда, обслужвате властта. И я обслужвате, като казвате на хората, че тази власт е последна и вечна, а не може да има вечна власт. Аз стогодишен чиляк съм виждал, за стогодишна власт не съм и чувал, каза старецът и си отиде. Другите съседи с голям страх бяха ми пошушвали, че той е бил николапетковист и е лежал в Белене три години. Тогава мислех, че е озлобен, защoто неговото време е отминало. Отиде си още през годините на „вечната“ власт и не можа да види сбъднато пророчеството си.

Сега неговата внучка е баба на красиво пет-шестгодишно момченце. Родителите му живеят и работят в съседното малко градче, където и бабата е живяла и работила като учителка преди пенсионирането си. Този дует от баба и внуче също се отличава от общоприетото по тези места.

Той се усмихна на идеята, и ми каза – смея се аз на теб, за да не се смеят на мен шефовете ми.

За ужас на по-изтънчените си родители, обикновено дошлите от столицата и големите градове за лятната ваканция на село, дечица на третия ден заговарят на диалекта на бабите си. Моите съседи – и бабата, и внучето – направо си стават за тв водещи с безупречния си правоговор и възпитано поведение. Бабата много държи на това, защото е нужно за каузата ú. Тя смята, че е несправедливо в телевизионната рубрика, където дечица коментират актуално за деня събитие, да участват само столичанчета.

Има си съвсем стройна теория за правото на децата да имат равен шанс. Обяснява с почти научна аргументация опасностите, които носи за държавата и нацията обезлюдяването на селата. А това, че за телевизиите съществуват само децата на София, е една от основните причини младите хора да се трупат в столицата. Нищо не пречи, твърди амбициозната баба, един ден от седмицата дечица от по-малките градове и села да правят т.н. малък коментар. Чрез кореспондентите. Трудно, да не кажа невъзможно, е да разколебаеш нейната настоятелност. Ангажирах се да говоря с кореспондента на една от националните телевизии в областния център, с когото се познавам от дълго време. Той се усмихна на идеята, и ми каза – смея се аз на теб, за да не се смеят на мен шефовете ми. Обясних неуспеха си на госпожата. Тя каза, че ще си намери друг канал за действие и няма да се откаже от идеята си. Но в поведението ú пролича, ако не обида, то подчертано съмнение, че съм направил това, което трябва, за да ú помогна.

Като за капак, надвечер намина и Пецата, четеридесет и пет-шест годишен местен фермер, нали вече е демоде да наречеш собственика на тридесетина едри рогати добитъка кравар.

Много услужлив и много полезен човек е Пецата, с всички се познава и никой нищо не може да му откаже. Може би защото, освен уреден и работен, е и весел и незлоблив. Сипи, каза, да пием по една ракия на голо, докато лелята направи салатата, пък после ще ти кажа защо съм дошъл. И каза… Всички в нашата къща сме ловци, аз, жената, синът, много добри ловци. Дъщерята още няма годините, но стреля като амазонка. Не вярвам, не само в България, но и на Балканите да има друго такова семейство, а никой не се сеща да напише нещо за нас или по някоя телевизия да ни покаже… За да не си помисли, че съм безразличен към проблема, започнах да го съветвам да звънне в специализирано списание или тв предаване за лов и риболов, аз ще му издиря телефоните. Не зная какво точно е очаквал от мен, но помръкна. А когато го изпращах, с искрена мъка промълви – думах си аз бат Жоро ще пикае на порязаното, ама то, пак нищо…

Сега не бих казал, че внучката на суровия старец и баба на красивото внуче е озлобена, защото си е нейното време. Сигурен съм, че тя ще се бори за идеята си, докато се омаломощи напълно. А Пецата е по-лесен в живота на човека. Скоро някой ще го похвали за нещо и той тутакси ще дотърчи да се похвали на мен, че някой го е похвалил. Ще започне със „Сипи да пием по една ракия на голо”.