Categories
Из България Размисли

Ръководство по унижение на безработни

Случи се. Случи се да остана без работа. Случи се нещастието в иначе безоблачната ни родина, в която магистралите са до небето, престъпността я няма, а самата безработица на теория е толкова малка, че не би трябвало да съществува. Освен в разни там официални данни, но кой ги гледа тях, важно е да се гледат новините и какво казват министрите. Официалните данни са за непатриотите.

Снимка: sxc.hu

Толкова зле се почувствах, че съм единственият безработен в тази процъфтяваща страна. Явно причината е в мен. Учил съм само до бакалавър, вместо като Калинка Илиева да имам дипломи от къде ли не. К’во като са й фалшиви! Нали ги има момичето. И с фалшива диплома можеш да разпишеш за 721 594 725 лв. по европрограми през Държавния фонд „Земеделие”. Пък можеш и за още толкова да прецакаш сума ти земеделци, които не те кефят.

Ами аз! Тъп и прост бакалавър, при това с българска и отгоре на всичко истинска диплома. Тъпо, нали!

Както и да е… озовах се в бюро по труда. И след като всичко е цветя, рози и ленти за рязане у нас, си мислех, че съм единственият безработен непрокопсаник и умирах от срам, че цяло бюро по труда ще работи само за мен. Оказа се, че имало и други безработни. Ама много. К’во става, бе! То било пълно с такива като мене бе, баси!!!

Наредени на опашка, с наведени глави – чернобяла снимка от времето на Голямата депресия.

Чакане. И още чакане. Хора всякакви. Може би си мислите, че съм седял на пейка до брадясали, мръсни, миризливи отрепки, които не могат да пишат и затова са безработни. Не! Чакаха заедно с чисти и спретнати жени на средна възраст. Които явно животът беше изпързалял по доста лош начин. Не ги защитавам, откъде да знам – можа да са серийни убийци например. Възрастен мъж се появява, две млади момчета на около двайсет също. Това ни е пъстрата тълпа.

Нали сме от държавите с най-много чиновници от глава на населението… къде са тия чиновници, баси!

И, честно казано, тук вече започвам да си губя желанието за майтапи. Това, което следва, е нещо, с което не искам да се шегувам. Ще бъда кратък и ще се опитам да избягвам излишните емоции.

Приеха ме в стаята. Вътре хора с изражения на роботи обработваха данни. Разпитваха нещастниците като мене за цифри (ЕГН, номер на лична карта и т.н.) и адреси, за последна месторабота, за образование. Механично и сухо. Всички гледахме в земята, без да вдигаме очи, без да си търсим погледа един на друг. Ние, безработните, се срамувахме от това, че сме се издънили и сме калта под ноктите на обществото. Служителите от какво се срамуваха, не знам. Може просто да не ни харесват, затова да не са ни гледали.

Регистрираха ме като безработен. Получих картонче, напътствия и листче с адрес, където да отида и да се моля да ми дадат обезщетение за това, че съм без работа.

(Да се МОЛЯ, забележете! Но за това след малко.)

Там, където ще благоволят да ми изплащат помощи. Някъде си… А, колко лесно щеше да е в същата сграда да има един-двама служители и на НОИ, които да вършат НА МЯСТО работа за нас – грозните циреи на обществото… безработните. Нали сме от държавите с най-много чиновници от глава на населението… къде са тия чиновници, баси!

Дотук добре, само че напътствията бяха много, ама много недостатъчни.

„О, не, те работят до 15,30 ч., не са като нас. Отидете утре.”

И после предупреждението:

„Там има огромни опашки…”

Трябваше да разбера посланието навреме, преди да попадна в блатото на НОИ.

Подопечните на социалното министерство нямат грам връзка помежду си. А откакто се помня, все за електронно правителство слушам. Те милите два компютъра не могат да свържат, две служби за една услуга не могат да си прехвърлят елементарни данни.

Какво имам предвид? Ето какво:

На следващия ден:

„О, Боже!!!!!!!! О, не, не, не, не!!!!!!!!!!!

Бях минал през октомврийския режещ дъжд, бях минал през задължителното лутане (къде, по дяволите, се намира шибаната служба – инструкциите свършваха до: „Нали знаеш къде е „Нипроруда””, „Да, знам.”, „Ми, е там е…”). Минах и през това, после с питане се ориентирах. И този ад малко по-късни ми се струваше рай.

И попаднах на веселите жени от НОИ.

Много интересно, когато ми вземаха парите от заплатата за осигуровки и данъци, не си спомням да са ми се молели.

Опашка като за месо през 1990 г.

Моментът, в който се чудя защо въобще съм се родил.

Млади мъже, стари мъже, млади жени, момичета, стари жени. И аз. Всички сме там да се молим за обезщетение. Забележете – МОЛИМ! Но за това, както вече обещах, след малко.

Две купчини от документи, от които трябва да си взема по лист и да подпиша. Ще прескоча бързо към финала, за да разберете за какво става дума.

Часът е около 15,00. Всеки се страхува, че работното време свършва и ще се наложи да се идва и утре. Дамите от канцеларията усещат напрежението пред вратите на недосегаемия си офис и решават да вземат нещата в свои ръце.

Излиза една от тях. По притворените очи и терминаторския поглед съдя, че е с богат опит и нищо не може да я разсее от удоволствието на приближаващия се край на работното време.

Накара ни да се наредим на опашка един зад друг и да ни разгледа документите. Този не ставал заради това, онзи заради друго. Аз трябваше да си ходя защото не съм имал два документа. По принцип всяка бюрократична службица си има подобни тъпоумни изисквания. Но защо трябва да отида до самото място, за да разбера какви са те? Никъде не са описани, освен в чакалнята им. И, о, каква изненада – на посочените в интернет телефони никой не отговаря. Което важи и за агенцията по заетостта, между другото.

Заявлението, което си е чисто и просто „Молба“.

Всички бяхме бесни.

Попитах жената защо, по дяволите, от бюрото по труда не са ме предупредили какво да нося, а ми казаха да се явя само с трудова книжка, служебна бележка и IBAN на сметката ми.

„Те са агенция по заетостта, ние сме НОИ”, беше отговорът.

Добре, а те защо ме излъгаха? Дори и за работното ви време не знаеха, че било всъщност до 16.30 ч., а не до 15.30 ч.

„Те не са компетентен орган, не мога да ви казват какво да носите при нас.”

Добре, а вие нямате ли някаква поне елементарна комуникация помежду си?, вече почервенях от гняв и тонът ми не е звучал много дружелюбно.

„Не, съжалявам!”, нейният тон пък си беше режещ от самото начало.

Трябваше да отида пак. Три дена мотаене. Три дена унижения. Три дена от живота ми на кино.

И като капак в заявлението за отпускане на обезщетение пише, че им се моля за такова. Пише: „Моля да ми бъде отпуснато парично обезщетение за безработица…”

Много интересно, когато ми вземаха парите от заплатата за осигуровки и данъци, не си спомням да са ми се молели. Всеки месец ме скубаха. Защо, когато ми вземахте парите от заплатата за данъци и осигуровки, мили бюрократични пиявици, го правехте така леко и лесно, без пръст да помръднете. А, когато дойде време аз да получа нещо от вас, ме направихте на маймуна?!

Нали преди известно време формата МОЛБА отпадна от документите на администрацията именно, за да не се чувстват хората унижени, че „молят”. В заявлението обаче е сменено само заглавието. Нали е ЗАЯВЛЕНИЕ! Защо не пише: „Заявявам, че искам да ми бъде отпуснато парично обезщетение за безработица…” Не им се моля за помощ. Платил съм си за тази услуга през годините и сега заявявам, че искам да я ползвам. Обаче как Наполеончо ще се чувства по-велик, ако не пълзя пред него?

Безработните сме достатъчно унижени от това, че сме безработни. Няма нужда служителите на министър Тотю допълнително да ни унижават за забавление. А министър Тотю може да пробва да пита някой експерт колко пари ще му вземе, за да им свърже компютрите в подопечните му ведомства, та да не обикаляме като малоумни. Няма да е много, особено на фона на милионите левове държавна субсидия за предизборни кампании и концерти на Веско Маринов.