Categories
Европа

Европейски ден без автомобили

Европейската комисия, кметицата, РИОКОЗ – всички дружно ни призовават да слезем от автомобилите, да се движим пеша или с велосипеди и да бъдем истински, цивилизовани европейци. Правят го внимателно – с нежен, менторски тон, сякаш обясняват на мърляво малко момченце колко послушни са другите деца, докато галят рошавата му сплъстена косица.

А титлата „европеец” звучи толкова примамливо, толкова изкушаващо – като златен медал, който гордо носиш на врата си. Тя ти дава ангелски криле, с които можеш да се възвисиш над гетото и високомерно да изгледаш от покрова на висините неговите дребни души, стари очукани автомобили, пърдящи вредни газове и разлагащите се пластове боклук в сенчестите подножия на грозните унили панелки.

Но за да се сдобиеш с европейските маниери на онези безгрижни холандци и датчани, които с грижа за природата неуморно въртят педалите, първо доста трябва да се поизкаляш. Тръгвам пеша по софийските улици, защото с колело може да се окаже опасно са живота. Времето не е много приятно. Допреди няколко минути е валял обилен дъжд.

Едва сега осъзнавам, че тротоарите са добили способността от време на време да изчезват в нищото. Колебливо опипвам въздуха пред себе си, за да проверя дали случайно не съм застанал пред портал към друго измерение, където тротоарът щастливо продължава в един по-добър свят. Уви, надеждите са напразни. Но докато напрягам отчаяно взор, виждам, че 300 метра напред, успоредно на шосето, мързеливо се изтяга ново парче тротоар. Тичам натам. Край мен хвърчат засилени автомобили. Застрашително си отправят закани с клаксоните като стадо разгонени мъжки носорози. Свистящите гуми порят плискащите се кални локви и издигат към мен неумолими вълни от мътна кафява вода. Прилича на рядка боза и мирише по същия начин.

Сред завихрената пелена от едри студени капки стигам тротоара, стъпвам на предателски разхлабена плоча и отдолу изригва нов гейзер, който залива старателно изгладения ми панталон. С майсторски финт заобикалям напречно паркираната върху тротоара кола и се промушвам през тесния процеп между нея и отсрещната стена. Единият ми крак се оказва заклещен. Извивам го с неистово усилие, вкопчвам пръсти в напуканата ронеща се фасада и се изтласквам напред. „Свобода” – ликувам възторжено, но инерцията ми е неудържима.

Като в клиширан анимационен филм се подхлъзвам на обелка от банан, задържам се някак си, разперил крака и ръце върху влажните плочи и с отчаяние виждам какво ме чака отпред. Подлезът е отворил черната си паст пред мен. Стълбите потъват в непрогледния мрак долу. Може би е въображението ми или виещият между подземните стени вятър, но до ушите ми сякаш достига заглъхващ, тъжен стон – сигурно бедна самотна душа някога е имала неблагоразумието да влезе в подлеза и никога не е открила пътя навън. „Трябва да има друг начин…” – оглеждам се трескаво. Искам да се шмугна в някоя странична кротка уличка.

Не мога! Навсякъде около мен има непреодолими прегради – провиснали дървени греди и безбройни криви парчета желязо, „майсторски” усукани с тел, от които капе ръждива вода. Докато внимателно оглеждам и най-дребната гънка на пейзажа, се стряскам от внезапен гърлен лай. Към мен се засилва огромно тежко чудовище и увисва от другата страна на оградата. Блестят зъби, зверско ръмжене стърже в ушите ми, а огънатите ламарини заплашително се накланят към мен с протяжно скърцане. Вече усещам зловонния дъх на създанието. Повече прилича на окаян продукт на генно инженерство, отколкото на куче, но в едно съм сигурен – това невъобразимо създание е опитвало човешко месо. И пак го иска в менюто си.

Време е за отстъпление. Нерешително заставам срещу входа на подлеза. От свода бавно падат едри капки. Ако не беше кръстовището отсреща, драскането с лапи и злобното ръмжене отстрани, щях да чувам плясъка им в локвичките долу. Сърцето ми се свива, притиснато в гръдния кош като в менгеме. Спомням си болката в очите на Гандалф, когато трябваше да преведе Задругата на пръстена през дълбоките, злокобни мини на Мория. Бедни Гандалф, защо нямам поне твоя светещ жезъл, за да прогоня мрака напред като с една от новите енергоспестяващи 40 ватови крушки?

Пристъпвам напред. Слизам стъпало по стъпало. Хладна тишина и мрак ме обгръщат с лепкавите си пръсти. Вятърът съска с раздвоен език в ушите ми. Тръпки пробягват по гърба ми като краченца на забързана стоножка. Цари пълно безмълвие. Стъпвам на зацапаните плочи долу. Някъде много далеч напред проблясва светлината на изхода. Ще ми се да се втурна нататък. Да притичам с всичка сила до другата страна, но това не винаги е най-доброто решение. Вървя колебливо. Оглеждам се внимателно. Не очаквам джебчии или мародери да дебнат тук, въпреки че ако ме нападнат с нож опрян в гърлото, никой не би чул сподавения ми вопъл. Под всяка плоча, обаче, може да се спотайва нещо много по-ужасяващо. Чувам шум и стреснато се обръщам. Отдъхвам с облекчение. Нищо особено – просто прибягващ плъх, който се шмугва в невидима затънтена ниша. И той гледа да изчезне час по-скоро оттук. Душичка малка.

Стигнал съм средата на тази забравена гробница на социалистическото величие. Очаквам някоя от разхлабените плочи пред мен да се надигне и отдолу да изпълзи кръвожадно зомби с протегната полуразложена ръка, за да впие кривите си ноктести пръсти в туптящото ми сърце. Вече ясно виждам жълтите проядени зъби, усещам древния дъх на развала – смесица от мухлясало сирене, домашна лютеница и изгнил обикновен локум. Едното зловещо немигащо око е изпаднало от кухината си и се клати на тънко разтегнато сухожилие като махалото на Фуко.

Разтърсвам глава, изтръгвам се от видението и с изненада установявам, че съм застанал пред най-долното стъпало на изхода. Зашляпвам щастливо през застоялата вода в подножието на стълбището – отводнителната система от години е запушена с опаковки от вафли и кроасани, пластмасови бутилки, топчета сплъстена хартия, някакви косми, умрял гълъб, от когото се разпознава само човката и незнайно защо – едри и много издръжливи кори от диня. Качвам се гордо и лъчите на внезапно надникналото иззад облаците слънце озаряват лицето ми. Лице на един истински европеец.

Categories
Европа Из България Икономически

И Бог създаде Бойко Борисов (или как да се оженя за министър-председател)

Звездите на небето забавиха вчера ход, за да очертаят бъдещето Му. Поглеждайки нагоре, през просълзените си от момински страсти и автомобилни изпарения очи почти го видях – планетите образуваха две халки, преплетени една в друга, а някъде зад тях срамежливо зад облачета-сърчица се усмихваше луната.

Как да сложим брачна халка на премиера?

Кой ще сложи брачна халка на премиера?

И Оксана го потвърди (за тулупите – Оксана е видна тв астроложка, която ги разбира работите).

През 2012 година Бойко ще се ожени!

Трептете момини сърца, вълнувайте се женски гърди, плачете избирателки. Състезанието започва. Принц Уилям и неговата Кейти ряпа да ядат. И всичките пепеляшки, снежанки, рапунцелки и Николети. Този път кОнкурсът “Стани жена на министър-председателя” ще е на живот и смърт.

Предполагам, че в него няма да участвам само аз, а и най-малкото още избирателна секция Лом, избирателна секция Мъглиж, половин “Люлин” и цялото “Модерни предградия”, Цецка Цачева, Искра Фидосиева, бг мама, бг татко, всички от “Пайнер”, Азис, пернишките майки и подуенските баби, хай лайфа на Банкя, нЕколко банкерки, момичетата от осмите класове в Северна България, момичетата от осмите класове в Южна България и ромките от Сливен. Както и международни величия от ранга на Ангела Меркел, Кристалина Георгиева и Цеца Величкович. За ръката Му – тази здрава ръка с голям мускул – ще се леят кръв, натовски ракети и чалга химни.

Предлагам на министър-председателя, предвид наближаващите парламентарни избори да съчетае полезното с приятното и да направи търсенето на булка публично. Реалити шоу. С водещи Иван и Андрей. Прозрачност трябва да има! Да се явят всички кандидатки на кастинг, както са го правели жените преди тях по времето на Шарл Перо и Братя Грим (за по-младите конкурентки: не, не се казват Диневи, Грим се казват и нямат яхтено пристанище).

Ще се извие онази ми ти опашка от НДК-то по “Витошка” през Халите към “Дондуков” и“Левски” по “Цариградско шосе” и все нататък до Цариграда. Няма как с толкова жени на едно място да не стане свада. Ще пламне бой, който ще прерасне в балканска война. Ще завали дъжд и булките ще се дърпат за косите из калта. Ще падат жертви и CNN, “Ал Джазира” и БНТ ще предават пряко. Млади репортери ще броят с тревожен поглед жертвите (репортерките също са на опашката, разбира се).

…Да обича кучетата. Да ги води на разходка из Банкя. Да ги научи на основни заповеди. Като каже: “Валю Златев”, те да лягат покорно. Като каже “Путин”, да се надупват. А на “Станишев”, “Янев” или “Костов” да ръмжат.

Онези, които се доберат до преселекцията, ще са малцина. Там ще трябва да докажат любовта си с творчество.

Едни ще пеят “Кукавица“ на Цеца, други – “Парла ми пиано” от “Кръстника”. Накрая обаче ще дойде Веско Маринов и ще ги разгони всичките с последния си хит: “И Господ създаде Бойко Боррррисов” (Борисов да се произнася с френско ррр).

Ей в този момент, мисля да се явя аз. И да отстрелям конкуренцията с кавър на Веско, който е по-близо до реалността, все пак. Ще се казва “И Бойко Борисов създаде Бог”! Гласът ми ще е като на Цеца, а ще танцувам като Ангела. Символ на единението между Изтока и Запада. Няма как да не му хареса!

И ще ме допусне сред стоте привилегировани, от които ще избере Нея – булката си!

Каква трябва да бъде тя, за да спечели сърцето му, питате се вие? Ами като мен, съвършена, разбира се!

Първо, много е важно да може да прави ремонт! Защото той нали каза: “Като няма пари, реформи не се правят. И у дома е така – ако имам пари, давам ги на жената и казвам, направи ремонт!”

Второ, трябва да сади картофи. Знаете що! Между картофите да боде гербери. Картоф-гербер-картоф-гербер и така по цялата магистрала “Люлин”…

Като казах магистрала, бъдещата Му трябва да е много добра по география. Седемте магистрали, да са й като 10-те божии заповеди!

Също така – да може да люпи семки. Че човекът се оплака: напоследък нямал време да ходи по къси гащи на стадиона да люпи семки. Та тя ще трябва да го облекчи – нека седне в краката му във VIP-сектора, да му люпи семките и да му ги подава обелени. Изморен е човекът, все пак!

След това – да е с блестящи очи. Всеки път, когато му пипне мускула, те да светят, светят от възхита.

Много важно – да си мята гащите по кревата му. Иначе как ще се разбере има ли в тая къща жена, или няма?

Да яде основно хляб и сол. Че колко ленти има още да среже, колко погачи да разчупи – тоя хляб кой ще го яде?!? Не се плашете, като открие АЕЦ “Белене”, ще има и мед.

Да обича кучетата. Да ги води на разходка из Банкя. Да ги научи на основни заповеди. Като каже: “Валю Златев”, те да лягат покорно. Като каже “Путин”, да се надупват. А на “Станишев”, “Янев” или “Костов” да ръмжат.

Да говори малко английски. Ама много малко. Колкото редовно да вика при оргазъм “коооонграчулейшъъъън”.

Ако умее всичко това няма значение как ще изглежда на външен вид родната Пепеляшка. Важно е по професия да е банкерка. Или поне да има банка, пък може и учителка по руски да е. И да не е твърде пълна. Твърде ниска също. По-добре руса и с големи бомби, ама не е чак толкова важно, може и червенокоса да е. Важното е да е с широко сърце и да обича Бойко, Партията и Родината. Горчиво!

Categories
Европа

ACTA – краят на цивилизацията, която познаваме

Много се изговори и продължава да се говори за така нареченото търговско споразумение със заблуждаващото наименование Anti-Counterfeiting Trade Agreement (ACTA). Хора с юридическо образование дисектираха наличните текстове и резултатите от анализа са меко казано плашещи. Аз нямам намерение да правя дисекция на достъпния ни текст. Не съм юрист и нямам аспирации да бъда такъв. Който иска да се запознае с правната интерпретация на споразумението, може да го направи тук – http://www.webcafe.bg/id_838292527_SOPA_PIPA_ACTA .

Целта на този постинг е друга – да покаже политическата реалност, която стои зад ACTA. Да покаже как с помощта на привидно безобидно търговско споразумение всъщност се извършва една жестока и груба подмяна. Подмяна, свързана не просто със загубата на торентите и безплатното теглене на музика и филми от интернет. Подмяна, свързана със самата тъкан на политическата и социалната система, в която живеем от повече от 200 години.

Повечето хора, които следят темата за АCTA, са наясно, че може би най-шокиращият факт в цялата сага, която се завърза, е опазването му в пълна тайна от обществото. В действителност ACTA се разработва поне от 2009 г., като много данни сочат още към 2007 г. като началната година на проекта. Самият факт, че през изминалата петилетка никой от нас не е чувал почти нищо за подобно споразумение, е смущаващ и стряскащ. Живеейки в демократична страна, която е част от семейството на демократичните страни, безумно е да научаваме за подписването на подобно споразумение буквално в деня, в който то се подписва или след това. За каква прозрачност и за каква отговорност може да става дума, когато политическата власт в страната си позволява да мълчи и дори да крие преговорите по това така забулено в мистерии и секретност споразумение?

Безобразно е и твърдението, че хората в България няма защо да се тревожат от АСТА, понеже тя не предвиждала създаване на ново законодателство. Няма нужда от такова, понеже на практика АСТА е новото законодателство, макар и ратифицирано като международен договор, а не като закон. Според Виенската конвенция международното право е с по-голяма тежест от националното. В някои случаи международното право може да се прилага директно (без наличието на съответен закон в националната законодателна система) в рамките на отделно взета страна, която е приела дадения международноправен акт. Да продължаваме ли да сме спокойни тогава?

Но нека оставим правото на юристите. Както казах, аз искам да се занимая с по-сериозната тема – политическата. ACTA е изключително опасна, защото тя на практика демонтира политическата система, която е създадена и която функционира в Европа и Западния свят след Великата френска революция и в резултат на всичките постижения на Просвещението и Индустриалната революция.

Как става това?

—–Наказанията да бъдат договаряни пряко между корпорациите-праводържатели и обвиняваните от тях лица, без участие на съда.Корпорациите не са длъжни да представят каквито и да е доказателства за обвиненията си. Размерът и обхватът на наказателните мерки се определят от корпорациите.—–

Ето тези 4 реда са натоварени с повече смисъл от може би цялото останало вече дисектирано съдържание на споразумението. Има грубо погазени няколко принципа, като може би най-ясно видимият е този за невинността до доказване на противното. АСТА премахва тази „глезотия“ и оставя всички нас да се оправяме сами с корпорациите, така, както съумеем. Корпорациите могат да ни обвинят тогава, когато намерят за добре, а ние сме тези, които трябва да доказваме, че сме невинни. Нещо повече, те не само ще ни обвинят, а ще определят и размера и обхвата на наказанието, което ще ни бъде наложено. Съдията, ищецът и прокурорът внезапно се сливат в едно и също лице – това на корпорацията, която се явява държател на правата на интелектуалната собственост, която сме нарушили.

Най-фрапантният елемент обаче е третият. Наказанията ще бъдат „договаряни“ пряко между корпорациите и обвиняваните от тях лица без участие на съда. Какво означава това? На практика това означава тоталната и безвъзвратна абдикация на държавата от позицията на властта. Държавата с този акт всъщност заявява, че повече няма да бъде посредник между хората тогава, когато те имат нужда да уредят своите взаимоотношения. Ролята на съда, едната от трите власти в държавата, е премахната изцяло, що се отнася до всички свързани с ACTA правни казуси. Държавата доброволно се оттегля от своите задължения и ги предоставя за изпълнение на друг – в случая, на корпорациите праводържатели, които само това чакат, за да осъществят своите отколешни амбиции да поставят в ъгъла обикновения човек и да изсмучат от него всичко, което все още му остава.

Ще кажете, какво пък толкова, все едно държавата прави нещо особено за хората. И аз ще ви кажа – да, прави, дори когато на всички нас ни се струва, че случаят е друг. Когато няма държава или когато държавата е слаба, хората влизат в така нареченото „естествено състояние“, а то е много по-страшно, отколкото звучи от начало. Английският философ Томас Хобс през 17 в. в своята книга „Левиатан“ го описва като състояние на хората от времето преди да съществуват държавите и правителствата. В това състояние хората не могат да се договарят за нищо, тъй като нямат общ гарант за своите взаимоотношения и нямат никаква сигурност, че споразуменията им ще се спазват. Затова те предпочитат да не сключват никакви споразумения или да сключват споразумения с ясната цел да ги нарушат, като се държат помежду си крайно враждебно и се опитват всячески да нанесат изпреварващ удар на неподозиращите си „съперници“, защото никога нямат насрещна сигурност за собствените си живот и собственост.

Това състояние се нарича още война на всеки срещу всички. И то не е нещо, което се е случило веднъж и повече никога не може да се повтори. Напротив, ако и когато държавата абдикира или се разпадне, обществото също се разпада и на негово място отново се появява естественото състояние на хората. И днес, в 21-и век, далеч не сме застраховани от естественото състояние. В много страни съществува феноменът на разпадащата се държавност – state failure. Това са страни като Сомалия, Чад, ДР Конго, Ирак, Етиопия, Либерия, Пакистан и Афганистан. Такива страни се характеризират именно с това, за което стана вече дума – в тях реално липсва държавна власт, която да може да поеме и да изпълнява своите основни задължения и прерогативи. Държавата обикновено няма монопол върху използването на насилие, което е основна разделителна линия между стабилните и разпадащите се държави. Там, където монополът върху насилието в една страна не се държи от официалната държавна власт, има очевидно тежък социален и политически проблем. Често тези страни са раздирани от непрекъснати граждански войни, населението им е обект на агресия от страна на външни и вътрешни субекти, като вилнеещи банди и фанатизирани племенни и религиозни общности.

Ще кажете, че тези страни са в Африка и Азия – какво значение имат те за нас тук, в Европа? На първо време е добре да се отбележи, че дори една страна с разпадаща се държавност се отразява изключително негативно и дестабилизиращо на целия регион. Пораждат се масови бежански вълни, носещи със себе си грандиозни проблеми за транзитните и приемащите страни. Страните, в които няма работеща държавна власт, са любимото място за цялата организирана трансгранична престъпност, както и за най-различни фракции на световните терористични движения. Липсата на базова сигурност води до непрестанно разрушаване на всичко построено и до огромна психоза в населението. Резултатът е, че хората спират да работят и започват да се занимават сами с престъпност в опит да излязат от дупката, в която са поставени. Справка: сомалийските пирати са в голямата си част съвсем обикновени хора, които обаче вече не се поколебават да нападат кораби на огромно разстояние от бреговете на Сомалия. Адът, в който те живеят, ги принуждава да излязат на неравна битка срещу добре въоръжени и обучени военни, за да заслужат своя билет за изход навън. В един момент, когато агонията продължи прекалено дълго, те вече спират да чувстват необходимостта да излязат навън и за тях остава единствено да продължават да се занимават с престъпност, тъй като това е единственият начин на живот, който познават.

И все пак, освен икономическите вреди, съпътствани от отвличането на няколко кораба, какво значение имат разпадащите се държави за нас? Тежко и горко ни, ако действително ни се наложи да разберем какво е чувството да живеем в подобна държава. В нея правото не съществува или не се спазва – то винаги е на по-силния, независимо дали това е по-богатият, по-издигнатият политически или направо физически по-здравият. По тази причина не може да става и дума за каквото и да било спазване на някакви човешки права или свободи. Не само това, но и всякакво развитие е немислимо. Човек не може да създаде нищо, тъй като е сигурно, че на другия ден то ще бъде откраднато или унищожено. Перспективи за бъдещето няма и по-голямата част от подрастващото поколение става заложник на противоборстващите банди, които го използват като пушечно месо в разчистването на своите сметки, свързани с все така доходоносния трафик на наркотици и хора. Друга част от младите директно се присъединява към терористичните организации, бива индоктринирана във фанатизъм, тренира здраво и след няколко години с пакет динамит на кръста се взривява насред оживен пазарен ден в Багдад, Йерусалим или пък Кьолн.

Какво общо има ACTA с описаните ужас и безизходица? За съжаление, има твърде много общо. Алчността на корпорациите е стигнала до там, че те вече не са задоволят с нормална печалба. Те не се задоволяват дори и с монополната си свръхпечалба. Те вече искат нещо повече – искат политическа власт.

Чрез ACTA корпорациите искат най-вече едно нещо – да обезсилят държавата и дори да я отстранят от основната й роля – на пазител на монопола върху насилието и на медиатор във взаимоотношенията между хората. Естествено, на нейно място искат да дойдат тъкмо те. Милиардите долари, изхарчени през последните 3 години за лобизъм, имат една-единствена цел – да превърнат всички политици в послушници на корпорациите, които да им гласуват специални правомощия, под претекст на благородната кауза да се спре пиратството в интернет, както и да се намалят фалшификатите на лекарства и други продукти.

За пиратството съм писал и преди и моята позиция остава непроменена –торентите не нарушават ничии права, освен ако не се опитват да печелят пари на гърба на измисленото от друг. И тук не става дума за печеленето на пари под формата на рекламките, които в общия случай покриват разходите по хостинга на сайта. Става въпрос за сайтове като Megaupload, които предлагаха специални платени регистрации за по-високи скорости, както и за други, които предоставят съдържание само след заплащане от потребителите. Такива пирати, които спечелиха милиони и си купиха по 5 луксозни суперколи, без да са създали нищо и без да са платили на никого право за ползване на информацията за търговски цели, действително заслужават наказания. Тези наказания обаче могат да се случат и се случват и без споразумения като ACTA.

АСТА е опасно за обикновените хора, които не се стремят да спечелят нищо, именно защото е насочено срещу тях. То криминализира голяма част от „злодеянията“, които досега се наказваха с глоби. То поставя знак за равенство между пирати, които действително са се възползвали неправомерно от дадена информация и са спечелили от нея някакъв дивидент, и хора, които случайно са изтеглили, или дори, случайно са станали свидетели на изтеглянето на файлове по нелегален път.

И най-страшното – АСТА предпоставя виновност на потребителите и пълното право на корпорациите да се разпореждат с тях така, както намерят за добре. АСТА прави интернет доставчиците отговорни за действията на своите клиенти, с което ги кара да ги следят и, понеже това е прекалено скъпо и всички го знаят, de facto да блокират предварително техния достъп до цялото онова съдържание, което потенциално би могло да породи проблем с неспазването на АСТА.

Всичко това означава, че след приемането на АСТА държавата постепенно ще отмре, като нейните функции евентуално ще бъдат възприети от други недържавни субекти. Ако не сме доволни от днешната държава, трябва да имаме предвид, че тези субекти няма да имат дори 1% от представителността, която имат днес и най-корумпираните парламенти в света, понеже ще са съставени изцяло от хората на корпорациите и вече никакви демократични избори няма да играят никаква роля, освен, в най-добрия случай, една чисто символна роля.

Ако държавата отмре, има два варианта: първият е корпорациите да завършат своя план и да установят пълен контрол върху обществото и отделния човек. Властта им ще бъде неограничена, като с времето хората сами ще започнат да се цензурират с цел да не попаднат под техните удари, така както правят в един тоталитарен режим, за да оцелеят физически и психически от тормоза на партията майка. В този вариант бъдещето изглежда подозрително като това, описано в романа на Джордж Оруел „1984″, с тази разлика, че  тоталитаризмът няма да се контролира от някаква политическа партия или идеология, а от мегакорпорациите, които ще установят своя контрол постепенно върху цялото човечество.

Вторият вариант за бъдещето след отмирането на държавата е много по-различен, но изобщо не може да се каже, че е по-добър. В него корпорациите няма да успеят да наложат своето господство върху света, но отслабването на държавите ще отприщи невиждано насилие по цялото земно кълбо и ще породи маса граждански войни там, където условията дълго са назрявали, но ситуацията е била модерирана по подходящ начин от политиците. Пълна анархия ще настъпи навсякъде и до голяма степен хората ще влязат в естественото си състояние на война на всеки срещу всички. Този вариант действително не води до диктатура, но пък води до огромни кръвопролития и тежки конфликти, които ще тлеят десетилетия наред. В по-песимистичен вариант е възможна и тотална деградация на ценностите и знанията, която да има спираловидно негативно развитие и да доведе до нова епоха на тъмните векове, така както вече се е случило след падането на древен Рим. Подобна картина за бъдещето предсказва фантастът Айзък Азимов в своята книга „Фондацията“, макар че тя се отнася за едно много по-далечно бъдеще. Напълно възможно е ACTA да сигнализиракрая на цивилизацията, такава, каквато я познаваме.

Това са крайни варианти, но изобщо не бива да бъдат изключвани като възможности за бъдещето. Историята не върви линейно – има много места, на които тя сякаш се връща назад към една минала ситуация и преминава през нея отново. Съществува нещо, което бих нарекъл цикличност с умерено развитие нагоре.

Споразумението АСТА може да се окаже вододелно за човешката история. От това как ще реагираме и как ще реагира политическият елит на тази провокация в следващите месеци, може да зависи много повече, отколкото си мислим днес. Факт е, че голяма част от клаузите на АСТА остават секретни дори след като документът бъде ратифициран от Народното събрание или Европейския парламент. Ние днес не знаем цялата картинка и е много вероятно да не я научим.

Това, което знаем обаче, е достатъчно възмутително и отвратително, за да стоим и да гледаме безучастно. Не можем и да се надяваме постоянно, че някой друг ще отиде вместо нас да се бори за нашите права. Ние всички ползваме интернет, слушаме музика и гледаме филми. Огромната част от нас ще бъдат поставени под ударите на АСТА в момента, в който то влезе в сила, и то не само заради пиратско съдържание, а и заради многото други възможности, които споразумението дава на корпорациите с цел изнудване на обикновените хора.

Именно защото би следвало да ни пука, трябва да се съберем и да покажем, че ни пука по много категоричен начин. Така както американските избиратели проглушиха ушите на своите представители в Сената с телефонни позвънявания и имейли и в крайна сметка постигнаха, поне временно, спиране на законопроекта SOPA, свързан отново със свободата в интернет, така и ниетрябва да използваме и да поискаме от нашите представители в Народното събрание и ЕП да защитят нашите интереси. В интернет вече има няколко кампании за това, като там са дадени сведения и за служебните имейли на българските евродепутати. Освен това е редно да участваме в многобройните петиции, които призовават ЕП да гласува против АСТА. Тази с най-много подписи до момента се намира тук –https://secure.avaaz.org/en/eu_save_the_internet_spread/?slideshow.

Най-важно обаче е, когато защитаваме свободата си в онлайн пространството, да не подценяваме и да не забравяме ролята на реалността. В София и много други градове в страната са организирани протести срещу това нахално и безпардонно споразумение, което се опитва да ни наложи пълната власт на корпорациите. По-добре да бъдем на протест и да ни е студено, отколкото да си мълчим и впоследствие да се окажем “на топло“.

Целта на този предълъг текст беше да покаже ACTA от малко по-различен ъгъл и да даде представа за истинските цели на споразумението и на хората, които стоят зад него. Не бива да забравяме на какво ни учи историята и не бива да позволяваме тя да се повтаря, поради нашето невежество или слабата ни воля да изиграем една важна роля.

АВТОР: Димитър Вачов – demokratizator  (http://demokratizator.blog.bg/profile.php)

Categories
Европа Развлечение Свободно време

„Българките“ от Хакни

На Нова година пропаднах в „Хакни“. Казвам пропаднах, понеже „Хакни“ е махала в Северен Лондон, бивш работнически квартал, където отиваш и все така се получава, че не си тръгваш поне две нощи.  Сега го наричат „тренди“, предимно алтернативки досаждат по пъбовете, заселват се интелектуалци и някакви американци, за които Европа започва и свършва с Англия.

Българките от Хакни
Българките от Хакни

Отидохме на парти заедно с едно българско момиче и приятелката й англичанка. Англичанката, милата, й дойде много ракията на препартито, та като слизаше по стълбите от втория етаж на автобуса, падна на глава. Проблем голям не стана, щото то в Лондон на Нова година по улиците се редуват повърнато, припаднал, повърнато, припаднал.

От вратата виждаш физиономии от всички краища на „империята“. Това му е хубавото на космополитен град като Лондон – всякакви хора, всякакви раси, всякакви луди. Обичайните забавления – алкохол, трева, а от няколко месеца насам се псува Ник Клег. Британският вицепремиер, който измисли, че университетските такси трябва да се увеличат три пъти. Криза.

По едно време англичанка в духа на социализацията се приближи към моята българска приятелка и я попита.

–        „Откъде си?“

–        „От Източна Европа“.

–        От коя Източна Европа? Да не би Гърция?

–        Не, от България“.

Тогава най-неочаквано англичанката се обърна към другия край на двора и се провикна на чист български: „Анииии, Аниии, ела да видиш какво намерила! Ехааа!“.

Така се запознахме с Анна и Анна Мария, които са толкова луди по България, че чак научили български. Говорят го със силен акцент, но правилно. Много светли и усмихнати момичета. Нито следа от изкуствените поздрави и дежурните фрази, с които се води доста често разговор на Запад.

Преди 7 години решили, че ще научат български. И го научили. Намерили си и даскал по български. Студент в Оксфорд. Всяка седмица пътували по два пъти от Лондон до Оксфорд, за да тренират писмо и реч. Още първото лято си вдигнали багажа и заминали за България, за да работят с хлапета. Да преподават английски и да се грижат за „деца, лишени от родителска грижа“ в Стражица и Велико Търново. И така вече седем лета подред.

Сближили се с малките, и с тийнейджърите. Пишат си редовно, когато са в Англия им помагат с уроците по скайп. Олющените и запуснати сгради, изобщо сиромашията в провинциална България, не ги плаши въобще. Простотията също. Някаква мутра пребил до безсъзнание брата на Анна Мария, защото в дискотеката се присегнал, за да разклати светещите въртящи се топки, висящи от тавана. Пиянска история, но момчето го прибрало Бърза помощ. След инцидента останали заради децата.

И така, докато директорът не решил, че трябва да ги изгони. Разваляли му дисциплината. Шефът хич не си е дал сметка, че тези учители по английски са най-добрите възможни за възпитаниците му. Езикът, който преподават им е роден, а и децата чрез общуването ще разберат, че има и други светове, други култури, отвъд баира на Стражица. Всъщност шефът какво го интересува, нали му развалят дисциплината….Пък и с тях или без тях, заплатата му по-голяма няма да стане. А децата, че ще научат нещо ново за света, кучета ги яли…

Анна и Анна Мария не се обидили въобще. Те схващат нашата сопнатост като част от култура, която искат да разберат, и широкосърдечно я приемат за нещо нормално. Събрали са си пари и ще дойдат и това лято. Защото са обещали на децата.

Докато пиехме смокинова ракия в задния двор на къщата в „Хакни“, разказаха готина история: „Пътуваме в метро. Гледаме едни хора. Слушам български говори. Доближава аз тези хора и попитва: „Извинете, вие да сте от България“. Поглежда лошо и отговоря: „Не! От Македония“. И не говори на мен вече. Ама аз казвам: „Много хубав български говори, браво!“ Анна разказва и се смее с пълен глас и със стиснати юмруци тупа по коленете от емоция. Много рядко някой западняк си дава зор да вникне в глупотевината на балканските спорове, та и да се шегува с тях.

Защо са научили български и защо точно България?

„Няма причина. Харесва ни!“

Categories
Европа Размисли

Брейвик – Грендел от Утьоя

Преди всичко престъплението е безумно.

За недоразбралите: на 22 и 23 юли, петък и събота, норвежецът Андерш Брейвик, 32-годишен, уби в двоен атентат между 76 и 93 души в Осло и на о-в Утьоя. Много от жертвите му са непълнолетни и жени. Мотивите му са „предупреждение“ срещу политиката на мултикултурност и толерантност към имигрантите в Европа и Норвегия от крайно консервативна, дясна позиция.

убийствата на Брейвик в Норвегия

Брейвик не заслужава затвор, а да бъде даден на близките на убитите! снимка: nrkbeta@flickr

Това не е атентат, това не е жест, това не е политическо действие. Това е убийство. По-точно клане. Това е страшната история за чудовището Грендел, което влиза в залата и разкъсва спящите там. Само че чудовището убива воини, мъже, които знаят къде са, защо са там и какво рискуват. А Брейвик уби деца. Невинни деца.

Някои нещастници побързаха да се направят на много умни, казвайки, че всичко е въпрос на гледна точка и че между терориста и бореца за кауза разликата била „много тънка“. Да вървят по дяволите такива приказки, както и уж умните им автори. Да вървят там, където е мястото на Брейвик. Ботев не убива никого от пътниците на „Радецки“ и плаща с кожата си. Солунските атентатори убиват десетина души (което всъщност изрично не са искали!) и почти всички плащат с кожата си. Владо Черноземски убива двама души (и то какви, светла му памет!) и плаща с кожата си. Нито една убита жена, нито едно убито дете. И полагане на собствената глава – ето това е атентаторът, ето това е воинът. Ето това е разликата между терориста и бореца за кауза, между воина и чудовището. Не, умници, разликата никак не е тънка. И животът на невинния винаги трябва да се щади. Животът на виновния – никога. В един хубав и тъжен филм, наречен „В Брюж“ завършен убиец много точно казва за себе си:

– Ако разбера, че съм убил невинен, ще си тегля куршума на място.

Както си му е редът.

Какъв страхливец излезе този Грендел от Утьоя! Какъв жалък страхливец… Жертвите му загинаха, а той е жив.

Разбира се, релативистите, неморалните, фашизоидите и откровените кретени ще кажат, че невинната жертва или е неизбежна, или че животът й не е чак дотам ценен, или че „борбата“ иска жертви (винаги от другите, разбира се), или че никога не се знае кой е невинен. С подобни приказки само се компрометира всяка една кауза, която се топи като цинично залче в кръвта на убити жени и деца – какъвто и да е произходът на жертвата и каквито и да са мотивите.

Какъв страхливец излезе този Грендел от Утьоя! Какъв жалък страхливец… Жертвите му загинаха, а той е жив. Жив, за да се радва на комфорта в норвежкия си затвор, на медиен комфорт извън битовия, на самозаблудите си, че е герой и на перспективите за напускане на затвора някой ден. О, Господи! Този изверг трябва да бъде предаден на майките на загиналите – да го разкъсат на парченца. Брейвик дори няма доблестта да загине, която имаха даже чудовищата от 11 септември. Излиза, че дори онези, които той презира, са по-храбри от него.

Езикът на Брейвик трябва да бъде откъснат, за да не може той да говори. Пръстите му да бъдат отсечени, за да не може да пише, защото други като него може да се одързостят и накървят от злобата му, захаросана с уж божем идеалистични приказки. Този, видите ли, горд потомък на викингите би трябвало да изпита всички мъчения, описани в старите саги – като почнем с разходката около дървото. И това, ей Богу, трябва да стане публично, за да не мислят подобните му изчадия, че това е нещо особено романтично в стила на финалните кадри от „Смело сърце„.

Бог да прости жертвите и да утеши семействата им.

Ако Брейвик беше храбрец, ако беше борец за кауза, той щеше да убие аятоллаха на Иран или поне да опита. И да загине сам.

Клането от Утьоя е най-лошата новина за целия континент от атентатите на гара Аточа през 2004 насам. Това жалко същество Брейвик извърши страховито престъпление пред очите на цивилизования свят и постави под въпрос и двете противоборстващи си каузи: консервативната и либералната. Отсега нататък ще е лесно да се обяви за срамно, когато човек признае, че е консерватор, че не иска имигранти, че иска страната си за своя народ и за своите обичаи. Веднага кресльовците ще обвинят всеки консерватор, че е като Брейвик. Едновременно с това ще е страшно човек да е либерал. Всеки, който заяви, че е за повече демокрация, за повече свобода, за мултикултурност, ще бъде обвиняван, че излага обществото на риск от Брейвиковци. Този отвратителен акт може да погуби нормалния дебат „за“ и „против“ имигрантите и ценностите – макар да е цинизъм да се говори за такива абстракции, когато стотина невинни вече платиха с кръвта си – и то за единия затворнически комфорт на едно жалко човече.

Брейвик е последният изблик на безпомощност на онези, които не знаят какво е да си националист, какво е да си консерватор и какво е да си бял човек. Жалкият Грендел от Утьоя, доказателството за баналността на злото, презряно лигаво създание, което няма смелост да се изправи пред истински риск и да влезе в спор – или пък поне да стреля срещу министър-председател, крал или престъпник. Ако Брейвик беше храбрец, ако беше борец за кауза, той щеше да убие аятоллаха на Иран или поне да опита. И да загине сам. Без да рита паднали деца, за да стреля в тях, ако изхлипат. Без да превръща консерватизма в това, срещу което консерватизмът се бори.

Проклет да е Брейвик. Дано и Адът му се стори тесен.

Още от автора: http://mglishev.blog.bg