Categories
Интелектуално

Защо лъжем за книги, които не четем?

От пустата боязън да не изглежда прост, човек може да излъже, че е прочел „Името на розата”. Например. Може и други заглавия, нашумели за кратко или за дълго, да се намерят в родната и световната литератури, заради които се вкарва в грях.
Книжарницата на Батън Руж, столицата на щата Луизиана в САЩ, е място привлекателно за стари и млади.

Книжарницата на Батън Руж, столицата на щата Луизиана в САЩ, е място привлекателно за стари и млади.

Четох, че по повод Международния ден на книгата била правена анкета сред британците. Питали жителите на Албион коя е книгата, за която най-често лъжем, че сме я чели. Оказало се, че най-много са посочили „1984” на Джордж Оруел. След нея е „Война и мир” на Лев Николаевич Толстой, на трето място е „Одисей” на Джеймс Джойс. И Библията е не кой знае колко назад. Светата книга отива веднага на четвърто място.

Та Международният ден на книгата и авторското право е на 23 април. Идеята да бъде обявен тръгва от Каталуния. В тази испанска провинция тогава честват свети Георги и всяка продадена книга върви с цвете. Книжарниците изнасят стоката си за един ден на тротоара. Заради оживлението и непосредствената среща между човека и книгата, вероятно. Не защото, като у нас, са превърнати в кинкалерии, пасмантерии и прочее битови тържища.

Датата не е избрана случайно. На нея са се споминали Шекспир, Сервантес и Инка Гарсиласо де ла Вега. Родени в различни години, и тримата умират в този ден през 1616 г. А на Шекспир 23 април е и рождената му дата. Така на този ден в много книжарници по света звучат произведения от великите писатели. Към тези имена в различни точки по света прибавят значими автори на художественото слово, което е и причина за узаконяване на авторското право. Четох, че Пушкин бил първият издател, който плащал хонорар в редактираното от него списание „Современник” (Ей, днешните издатели да имаха срама барем от гения на Александър Сергеевич!).

Лъжата най-често е от мерак да се изфукаш. Тегли те да впечатлиш събеседника си, да се изтъпанчиш, че не си по-назад от нечий божем интелектуален кръг…

От много ъгли може да се погледне и осмисли този ден. И сума ти въпроси откънтяват по всички посоки на четящата планета.

Казват, че американците пробутват добрите книги с рекламни постери на звезди – актьори, спортисти, музиканти. Което не е осъдително. Важното е читателят да бъде примамен да си купи книгата, пък тя, всеки знае от свой опит, е нещо търпеливо. Седи на нощното ти шкафче или на някоя лавица и си чака. Понякога с години. Атанас Далчев писал на едно място, че читателите на Шекспир са се родили два века след него. Аз пък го научих от „Седем ключа на вода” от Никола Радев. Неговата книга бая ме почака. Тия седем ключа не ги схващах. То какво да ги схващаш, понятие морско. Или го знаеш, или не го знаеш. И една вечер в пълна самота книгата ме споходи и не ме остави. С чувствителна душа, остър ум, многознайна, щедра. Четеш и все повече ти се услажда.

„Мълча. Мълчанието най-добре прикрива невежеството. Дъвча.” – пише на едно място Никола Радев, изправен пред безкрая на познанието на стар морски вълк.

Та не за мълчание иде реч, а за откровена лъжа, че си чел тази или онази книга. Лъжата най-често е от мерак да се изфукаш. Тегли те да впечатлиш събеседника си, да се изтъпанчиш, че не си по-назад от нечий божем интелектуален кръг или да се присламчиш към него. Пък то ти скучно! Пък то не се чете!

Има едни такива, световни инерции. Боже пази!

Як напън беше по време на Голямото четене Гого Лозанов да внуши, че „Малкият принц” е в първата десетка измежду стоте книги на българина. За тази цел потроши сума ти пари на БНТ. Ходи в Сахара и всички помним как драпаше с марковите си чепици по дюните на пустинята и все не сколасваше да преодолее съпротивата на пясъка. Казват, че Екзюпери имал къде-къде по-хубави книги, но кой знае защо мнозина се чувстват длъжни да посочват именно „Малкият принц” като книгата на живота им.

Що не вярвам, че се харесва и „Името на розата”. Но как да подминеш Умберто Еко? Ако че не са преодолели и първите десет страници от розата му, захващат да се перчат за престиж. А може би от недостиг на самочувствие? Знам ли?! Бях на представянето на тази книга в Университета и слушах преводачката. Тя говореше за своята работа над превода в абсолютно непонятен захлас. Между нея и аудиторията нямаше никаква връзка. Погледите се рееха по всички ъгли на залата, защото а се кръстосаха, а се чу въздишка на колективното отегчение.

Казват, че Екзюпери имал къде-къде по-хубави книги, но кой знае защо мнозина се чувстват длъжни да посочват именно „Малкият принц” като книгата на живота им.

Навярно различните народи лъжат за различни книги. Както и читатели от различни културни сегменти в невинния си стремеж за измама посягат към различни автори и заглавия. И за „Майстора и Маргарита” се съмнявам, че освен мъка, друго не носи на зареклия се да преброди Новия завет, масонски ложи, фантазии, да гази в мрака… Не че по-лесно му става на читателя, ако види творбата на Михаил Булгаков на сцена. Та ако ще да е и на Теди Москов. Анджек ако е негова постановка – пу-пу! – да не ни чуе именитият режисьор как си бъбрим, че ни отхвърля на бунището на невежите днес и завинаги.

Послъгването, ако и да не е похвално, не е болка за умиране. По-страшни са други тенденции. Все по-малко книги се купуват, четат и намират място в човешките жилища. Един наблюдателен обърна внимание, че в списанията за проектиране на жилища – дали е идеален дом, дали е дървена къща по финландски терк или с покрив от палмови листа около тропиците, дали само тиклите са запазени от родопската къща, а вътре е супермода и лукс, не се предвижда място за книги. Най-много до люлеещия се стол или около лампиона да е хвърлено небрежно някое INTRO, AMICA или HABITANIA. Проблемът, разбира се, не е нов. Още Мишел дьо Монтен си признава: „На мен ми е досадно, че моите „Опити” служат на дамите само за общо обзавеждане, както и за обзавеждане на гостната.”

Но ние, любознателни и искрени читателю, не искаме да си имаме работа с такива дами. На нас ни се ще да срещнем някой, който за хубава книга и вран кон ще даде, както биха казали в Кавказ.

СНИМКА: АВТОРКАТА

Categories
Интелектуално Размисли

1 юни – Международният ден на възрастните

1 юни е Международният ден на възрастните.

Или по точно деня, в който възрастните трябва да помислят за решенията за децата.

Истината боли: децата ни са необразовани, дебели, тъжни, отчаяни, разлигавени. А много от тях – бедни. Бедни на емоции, необгрижвани. Децата ни са предмети, които местим и поставяме където пасват. До следващото преместване.

Нашите деца плачат по улиците. Техният плач е тъжен, самотен и разкъсващ. Пиенето на литър кола с два литра водка всъщност е дълбок гърлен рев. Побоищата в училищата, порносцените, заснети с телефона и незаинтересоваността в погледа не са в полезрението на възрастните. Освен на новинарите.

Децата ни все повече нямат родители. Някъде четох, че българина прекарвал 49 минути с децата си. Дълбока неистина. Между времето от прибирането от училище и лягането има пердах. И компютър. Ако няма пердах, има крещене, понякога глезотене или търсене на отговори и изместване на фокуса на общуването.

Най-тъжни обаче не са учениците. А най-малките. Те са страхотни, защото говорят това, което искат да чуят родителите, правят това, което се очаква от тях, папкат, слушкат, създават проблеми на родителите си, които с това се чувстват значими. Най-малките са идеални за управление, опити, проява на присъщата за човека власт и контрол. Или демонстрация на обратното. Децата, които пък ходят на ясли, наследяват ефектите на зарязаните хлапета. Обгрижвани на конвейр, с медици, нахранени, те чакат цял ден някой да прояви различно от физическата грижа внимание.

Болните деца и децата с увреждания днес не празвуват. Няма какво.

В училище положението е трагично – измислена конкуренция с оценки, немотивирани учители, учители с лични проблеми и въоръжени с власт. В училище успява онзи хлапак, който бързо се нагоди, ходи на частни уроци и следва бодрите начертани от родителите стъпки на гений. И така, след време, родителите и учителите казват „Беше добро дете, какво му стана?!“. Всъщност някои деца разбират, че този контрол и тези възпитателни мерки ограничават развитието им в посоката, която за тях е вярната. И търсят партньорския подход в отношенията с връстниците, в пиенето с тях, в пушенето.

Болните деца и децата с увреждания днес не празвуват. Няма какво. Има написани едни неща в Конвенцията на ООН за правата на детето, но тия текстове не носят лекарства, не махат стълбите във входа, не учат родителите да не ги съжаляват и да не изливат върху тях безсилието си.

Изоставените деца също нямат празник. Просто защото това е поредния първи юни в дома за сираци. И другата година ще е същото.

Днес празнуват възрастните. Защото всеки днес си мисли, че е добър родител.

Днес празнуват възрастните. Защото всеки днес си мисли, че е добър родител. Възрастните си вярват, че чуват това, което им казват децата, че децата ги слушат, че децата са тяхната гордост. Макар, че малко родители ще си дадат сметка къде са децата им и какво правят сега.

Днес празнуват възрастните. Цъкат по миналите години (филийката лютеница, безгрижното тичане по прашните улици, храната на баба, тайните и скрити неща в училище) и искат да са отново деца.

Но не дай си, Боже, да се върнат във времето и да са деца. Няма да им е хубаво. Защото към тях ще се подхожда така, както те подхождат към своите деца.

Честит първи юни, мили възрастни! Бъдете мили, добри, отговорни и постигайте лични успехи! Обичайте и уважавайте своите деца, вярвайте им. Бъдете послушни и слушайте децата – понякога може да ви се струва, че са несправедливи, но истината е, че те знаят кое е най-доброто за вас! Не бягайте от говоренето със своите деца – така ще им спестите много тревоги и страхове, които надали изричат.

Честит първи юни, мили възрастни!

Categories
Интелектуално Размисли

Как да спечелим читатели

Читателите са крехко и претенциозно явление. Това, съчетано с бълващата и през ушите информация в Internet, прави спечелването им истински трудна задача. Но все си мисля, че с някои примерни варианти, можеш да се пребориш, ако не за верни, то поне за ударни последователи. Воала:

Сложи нецензурна дума в заглавието. Ще те четат.

Сложи нецензурна дума в заглавието. Ще те четат.

За мъже:

Да ме прощават Литературните богове, но пак ще кажа: Не харесвам Буковски. Въпреки някои несъмнени попадения, винаги съм го смятала за средностатистически циник, с подобна на Паулу Коелю аудитория, също толкова манекенска. Ако обаче лелеете wanna be мечти, давайте смело и без задръжки.

Ето как:
На първо място, задължително описвайте тежка атмосфера. С червени пердета, мрачни ъгли, скърцащо дюшеме, приглушена светлина. На второ – в чашата ви ВИНАГИ има уиски. Разбира се, придружено от подрънкващ лед. Не знам защо, но е важно да дрънка. Сякаш е Коледа. Та първото изречение звучи така: „Стоях в тъмният край на задименият бар. Приглушената светлина хвърляше сенки по лицето Й (ясно, че жена трябва да има). В чашата ми Jack кротко облизваше (мммм, сексиии) ПОДРЪНКВАЩИТЕ кубчета лед“. Чудесно, вече имате силен старт.

Продължаваме нататък:
Тук основният лиричен герой, най-добре Вие, трябва да проведе напрегнат вътрешен диалог. Или с някоя въображаема муза/любовница/далечна братовчедка/известна певица. Малко е шизо, обаче всичко е в името на сюжета.

Може нещо такова:

„Питам се дали центробежните кръгове на времето ще оставят бразди по нежната й кожа (опаа, не забравяме жената, нали?). На колко ли години е? Устните й изписват с дъги сенки на неоткрити територии, но в очите й виждам да блести луната на похотта. Дали ме вижда или отново съм покрит с маската на безразличието си? Питам се също и какво стана с Япония, дали Пешо си оправи ремъка и колко струва кило домати. Животът е диплодок. Fuck!“. Както виждате, акцентът пада върху три основни момента: разпокъсаност, красиви метафори и Fuck. Много е важно да се псува, разберете го най-сетне. Когато напреднете, можете да го замените с побългареното „Дееба“, защото вече ще си имате собствен стил.

„Истинският творец е или на хероин, или неразбран. Всички останали са аматьори“.

Така. След като сте внесли смут и напрежение в читателската душа, смело разгърнете всички физиологични теми, за които се сетите. Трябва да летят полови органи като пеперуди през пролетта. Ако се сетите и за латински термини като „коитус“, чупите, мажете, къртите, извозвате. Бих ви предложила примерен вариант, но се срамувам.

Следва една особено описателна фикция за секс, кратка развръзка и безмислен финал. В кулминацията е хубаво да има и малко фетиш (например свалих 10 сантиметровите й латексови! токове, погъделичках нежната й пета с перо от азербайджанска блатна кокошка, а тя изви гръб като дива котка….), малко кръв и малко сълзи. В края на текста, оставете мистерия. Всъщност „Животът е диплодок“ е един прекрасен универсален завършек. Fuck!!! Подарявам ви го.

Допълнителни точки ви носи всяка дълбока битова метафора. Обицата = отиващата си жена, четката за зъби = брачен хомот, аспиринът = цироза. И така нататък.

За жени:

Вариант 1: Заяви, че всички мъже са боклуци

Добави освен това, че са им малки ****, тъпи са, използват жените, не знаят какво искат, нито как да го постигнат и се страхуват от съвършените божии творения с гърди. Тук вече щедро мога да помогна с епитети: капути, льольовци, абдали, ръбове, темерути, порове и класическото свинИ. Ще се нароят: а) мъже, които ще те оборят (и ще ти кажат, че си незадоволена, глупава, грозна и космата), б) мъже, които ще се съгласят (за цвят и кумова срама)в) жени, които ще ти противоречат (защото те имат перфектни семейства, а ти си….погледни горния ред), г) жени, които ще те подкрепят, д) разбирачи на финната материя и е) сеирджии. Или всички накуп, но важното е, че ще има успех. Пробвано е, работи.

Вариант 2: Всички жени са кифли

И ти изобщо не разбираш какво им пречи едно уригване по време на опера, защо не гледат Роко и Джена с половинките си и аджеба, ‘що нон стоп циврят. Читателите няма нужда да ги изброявам пак. Но, вярвайте ми, хората харесват жени, които плюят по жени. Нещо като умният вариант на бой в кал, само че словесен.
Вариант 3: Пиши за секс. Във всичките му проявления, цветове и форми. „Маструбация“, „фелацио“ и сие ти дават допълнителна преднина.

Универсални:

1. Имай неясна теза. Така ще се нароят куп хора да ти обяснят какво си искал да кажеш и колко не си прав.
2. Пиши с омраза. Още по-добре „хейтърски“. Празниците не струват, любовта не съществува, Планетата се движи към 2012. Всичко е блъф на извънземните, слуз и гадост. Ако не ти се отдава мразенето, замени го с мрънкане.
3. Прояви „елитна мисъл“. Аз й викам чиста помпозност, но нерде едното, нерде другото. Например напиши на няколко листчета по-овъртени думи: „имагинерен“, „полюция“, „деградивен“ . Във второто тесте заложи на обобщаващи: „вселена“, „Бог“ „битие“. В трета напъхай „компот“, „свредел“, „винкел“. Накрая размеси трите и си тегли произволни, докато не се получи изречение. „Вселената имагинерно пулсира, деградирал винкел, компот-полюция, а Бог е свредел“. Казвам ви, гениално е!!!
4. Сложи нецензурна дума в заглавието. Ако искаш после пиши за марулите на село, все тая („Сперма и кюстендилски домати“). Ще се чете. А както се разбрахме, това е основната задача.

Последно: Както каза една светла личност „Истинският творец е или на хероин, или неразбран. Всички останали са аматьори“. Аз лично препоръчвам да си неразбран, по-здравословно е.

Categories
Из България Интелектуално Размисли

Трябва да си прецедент

Пълното затишие на предизборния фронт ме изнервя. Ама много ме изнервя. Да си го кажем направо – никой не иска да умира, особено пък аз, и то в разгара на кандидат-президентската кампания 2011. Извоювал съм си, слава Богу, собственото безсмъртие на известността. Ако сте давали пари за книгите ми, вероятно сте напълно безизвестени, иначе щях лично да ви изпратя копие, само и само да се появявате на „правилните” партита и събития. Досещате се какво искам да ви кажа, нали? Или по-скоро не. Къде сте бе, човечета, от предизборните щабове на Лола Монтескьо и Козата Ани? Не виждате ли, че скоро Вълчицата на Забравата (Потема Септим от Третата Империя*) ще оближе дверите ви с Вечния език (виж Генезис 1:16*) и никакви плеяди няма да са в състояние да ви избавят изгладнялата тъмнина на забвението ви.

Първо, трябва нещо лошо да се случи с вашия кандидат – да бъде арестуван в акция Калмари, да е допуснат в университета с квота и без приемен изпит или да самоубие личен асистент.

Не унивайте, колеги! Вижда се светлина в тунела – има начин имената на кандидат-президентите да останат в аналите на законодателната история на България. Простичко казано – трябва да са Прецедент. След като Тризначките, Миската или Гласът могат да го направят, значи и вие ще успеете.

В следващите редове, абсолютно безплатно, ще ви преведа през няколко възможни варианта, но ако искате да навлезете навътре в нещата, трябва или да си закупите книжките ми (особено тази за поведението в Сурат Тефтера) или да се запишете в колежа ми (на удобно и комуникативно място е).

Лесно е. Първо, трябва нещо лошо да се случи с вашия кандидат – да бъде арестуван в акция Калмари, да е допуснат в университета с квота и без приемен изпит или да самоубие личен асистент. Но вие не може да използвате дадените примери. Те вече са били прецедентирани. Ще попитате въобще дума ли е „прецедентиран”? Е, сега вече е, нАучници от БАН. Току що я прецедентирах.

не само че трябва да е кофти, но трябва да е уникално гадно и конституционно любопитно. И вече сте в играта.

И така, не само че трябва да е кофти, но трябва да е уникално гадно и конституционно любопитно. И вече сте в играта. Докато пиша тези редове, забелязах че е много модерно да се говори за еднополовите бракове. За жалост нито Козата Ани, нито Лола Монтескьо могат да се възползват от този тренд по простата причина, че твърде много обратни (и „обратни” е точното определение, когато говорим за повече от един хомосексуалист) плъзнаха по улиците и гей парадите. Хомосексуалният брак няма да развълнува никого. Вероятно кандидатът трябва да се омъжи за двама гейове. Ако полихомолигамията се е случвала по нашите ширини, единият гей трябва да е задължително маймуна със сменен пол, която към момента на изборите е в кома, и кандидата води съдебни дела за правото си да дръпне шалтера на апарата за командно дишане (но същите претенции има и другия съпруг)… И вие, кампанийни вълшебници, ще имате шанса да организирате публични бдения и молитви по села и паланки, в името на каузата на вашия кандидат.

Не казвам, че ще ви е леко. Мислете за себе си като за пионери на страданието, подгответе се за мъчителното завъртане на колелото на Темида. Запомнете: в държавата ни има безброй много жертви на застрахователни агенции, но само единици достигат до Върховния касационен съд. Но усилието си заслужава, защото българската Темида ще ви вмени ново светоусещане и възможни два изхода – а) жертвата е виновна; б) жертвата е нечовек. Каквото и да отсъди съдията, кандидатът ви печели.

Плодовете от подобна кампания ще берете с години напред дори ако кандидатът вече се е преселил на по-доброто място или ви е абсолютно безполезен. Гореизложеният случай се превръща в прецедент, който ще бъде дискутиран от историци, социолози, политолози, ще се наизустява от студенти и ще е повод за майтап с ПР-голословци като мен.

Стиска ли ви да дойдете в колежа ми?

* Queen Potema, The Elder Scrolls, фентъзи компютърна ролева игра, разработена от Bethesda Softworks LLC за персонален компютър, Xbox 360 и PlayStation 3

* Четвъртият ден Господен на латински език: fecitque Deus duo magna luminaria luminare maius ut praeesset diei et luminare minus ut praeesset nocti et stellas… И Бог създаде двете големи светила: по-голямото светило, за да владее деня, и по-малкото светило, за да владее нощта, и звездите.

Categories
Из България Интелектуално Развлечение

Кой уби чалгата, бе?

Кой бе? Кой е тоя идиот?! Божкеее, спомням си едно време онзи тв канал „Оникс фолк“. Седяхме с часове и се блещехме с невярващи очи. И някой кретен ни взе това, изконното ни право да си имаме евтин фолк канал!

Пакетът в чалгата е важен! И парите! Много пари!

Пакетът в чалгата е важен! И парите! Много пари!

Не, не говоря за устни, на които са правени фрикции с коприва, та приличат повече на ваджайна, отколкото на уста. Нито за коси, които никой жив няма, та слагат екстеншъни, обемшъни и главата в един миг става по-голяма от задник, цици, бедър и бетоновоз, взети заедно. Нито за еуфоричното мятане на салфетки до припадък и неясно защо, пораждащо ерекции.

Не говоря за странни съвпадения на стайлинга на Лейди Гага и неколко наши звезди и приличните им фотосесии, в които са наляти много пари. Нененеее. Говоря ви за онази, истинската чалгица. Потната. Мазната. Дето като я чуеш и имаш усещането, че целия си в слуз, а като видиш клипчето, което струва приблизително 100 лв, барабар  с грима и осветлението и се чудиш повръща ли ти се, ака ли ти се.

Е, искам си я! Искам си Оникса, бе! Искам да гледам, да попивам. Да чуя дори песен, изпята с говорен дефект, щото има една Силвия, дето шъшка и съска. Искам да ми каже неШто, Шикалки, заШто, Шлаух, проШка. Да видя мазен тип, с гел притиснал косата си в две посоки, а централно мощен път да ми избива очния нерв, да гледа блажно от екрана в лилавия си костюм от пясъчна коприна, а зад него още по-мазен тип да бие електронно барабанче и да гледа игриво, палаво някак.

Искам да видя Глория дебела и с нелепа лимба пред хоремага. Да видя решетките на магазина, перденцата му, а на джама надпис „ХЛЯБ“. Искам Тони Дачева, бе, с плисирана поличка, бе! На точки! С кривите зъби, истинска, неподправена. Искам си и Луна с леопардова щампа да се гърчи до колата на издателя си, пеейки за любов. Жадувам Ина да ми пее „зелено, зелено“.

Искам си хитовете! Искам посланията им! Не, бе, идиот, ако четеш това и ти си тоя дето ми отне всичко, абе кажи си, бе! Кретен!  Ми, извинявам се, ама кой ако не Луна възпя плафончетата? И да, тези песни образоват, смотаняко! Никога нямаше да знам какво е плафонче! Не и докато Луна не го възпя:

Заключи бързо всичките врати,

Плафончетата  скромно угаси,

протегна плахо ти към мен ръка

и тихо с думички ми зашептя

А? Ааа? Забележки нещо, а кретен такъв?! Задник си ти! Къде е Кондьо сега? Сресан, културен. А преди? Дебел, мазен, потен и прост!  С годишни кръгове под мишниците. Доко доко, а!? Какво, бе?! Не може да си е прост ли? Или дебел?? М? Предрасъдъци нещо ли имаме? Какво му беше на образа? Що да не снима клип в дискотека „Парадайз“ в Сатовча,  бе (винаги има нещо, наречено „Парадайз“)? Всичко в огледала, дискотечни светлини, които заради осветлението за клипа само се вижда, че се въртят, но не и какъв цвят светлина разпръскват.

Искам хореографиите, бе! Група жени, без грам идея какво да правят пред камера, нито дори защо са там. Неясна стратегия, неясна концепция. Всичко е естествено, как ти душа сака, бе! Нема пози, нема заучени движения! Както си го прави у „Парадайза“, така и у клипа! То след урок всеки може, ама я да те видя да импровизираш, мухльо?! А мъжете? Високо вдигнати ръце, като болни от Бехтерев…. Върху лед. Толкова истинско…

Искам си десените на ризите на Радо Шишарката, бе, как не разбираш!

Е, Румяна почина, но каква по-голяма мъдрост, бе?! Амели Пулен викаш, дрън дрън! Да, простичките неща са важните, но Амели ми прави некви неясни послания. Камъчета, рови в лещата, майната им на всички префърцунени послания. Докато Румяна, ех, Румяна…

Аз бях в твоята кола,

разкопчах ти панталона,

Без пари си сопол, не мъж и изобщо дори не ме заговаряй, смотаняко! „Мъни, мъни, животът е париииии, мъни мъни мъни.“

но всичко свърши помежду ни –

не напипах нищо там!

Аз бях в твоята кола,

разкопчах ти панталона,

но всичко свърши помежду ни –

не се надигна нищо там!

Не, недей да съжаляваш!

Не, недей да се виниш!

Затова, че не ти стана

си виновен само ти!

Това е! Простичко и ясно! Нема нищо в панталона, довиждане. Ама има добра душа, ама грижовен бил, с чувство за хумор, обича ме. Това да не ти е Пепа и Адрес 4000, бе? Глупости! Измишльотини за стари моми. Пакетът, идиот такъв, той е важен! И парите! Много пари! Без пари си сопол, не мъж и изобщо дори не ме заговаряй, смотаняко! „Мъни, мъни, животът е париииии, мъни мъни мъни.“

Искам си и Мая и Магапаса! Да!! Веднага! Да ми пеят „Катаджийската“. „Оп, карай на ляво, оп, карай на дясно, на ляво, на дясно, шосето става тясно“. И да си гледам клипчето, да щракам с пръсти и да се чудя кой от двамата има повече боя по косата, кой повече гел и кой е по-тъп. Залагам на Магапаса, съжалявам, стара слабост ми е. Ей, това киче,  бе! Искам да заровя пръсти в него, да заровя лице като мъж у цици, да се почувствам жива! Да вдишам тези истински нещица, да ги усетя! После да разпоря потник в примитивен порив, да изкрещя:

„Ей, животеееей!“

Или ще ми кажеш, че нещо не ти е пасвал гримът в клиповете по Оникс? Защо? Ми всичкото курвендил така се гримира до ден днешен, значи си е яко! Ма мини през Лъвов мост, като не вярваш, привечер. Не че сутрин са по-скромни цветовете, очните линии или ружът. Просто привечер са по-концентрирани. Количествено и качествено.

Искам да пусна телевизора и мощен аромат на мастика, фасове, хламидии и нечиста плът да ме удари в синусите!  Да видя как Петра държи микрофона като недоизмит член. Така да ми се усмихне Хисарския Поп, та да ми се прииска да му направя екзорсизъм.

Кво се смееш, бе! Ей, галфон! Кое не ти е ясно?! Иси ли ту мангес, бе Ричи? Защо искам ли, бе? Защото ми липсва! За да им кажа – ей, хора, благодаря ви, че ви има! Защото те ми помагат! Помагат да разбера, да си припомня. Че съм възпитана по друг начин, че ценностите ми са други, а при достатъчно добро сравнение винаги има по-зле.  И някой като ми каже – Козо, ти не си такава, да знам, че ми прави комплимент. Да се полаская, бе. Ей така, да ми стане хубаво. Че съм различна. Не говоря като тях, не живея като тях, не изглеждам като тях.

Categories
Из България Интелектуално Размисли

Ракия на голо

От първото ми идване в това село минаха 40 години. Може и само на мен така да ми се е струвало, но когато ме питаха тогава какво работя и аз казвах, че съм журналист, ме поглеждаха странно. Някой с притеснение, други с насмешка.

Снимка: Wikipedia

Беше прието да се смята, че ако правиш някаква далавера и те хванат, можеш да се оправиш, ако имаш връзки. Ако обаче те хванат и напишат това във вестника, и връзките ти не могат да те спасят. Мислех си, че тези, които ме поглеждат притеснително, са от далаверата. А които едва се сдържаха да не ми се надсмеят, бяха тези, които не вярват, че нещо може да пребори далаверата.

Имаше един възрастен човек със сурово набръчкано лице и сурово поведение. И той като всички спази традицията и дойде в къщата да види новия си съсед. Похвали ракията, която бях сварил, каза, че е много добре за гражданин и не отказваше, когато му наливах отново. В един момент каза – до тук беше. И стана. Като си тръгваше, каза – хубав занаят е журналистиката, момче, но това, което вие днес правите, не е журналистика, а пропаганда, обслужвате властта. И я обслужвате, като казвате на хората, че тази власт е последна и вечна, а не може да има вечна власт. Аз стогодишен чиляк съм виждал, за стогодишна власт не съм и чувал, каза старецът и си отиде. Другите съседи с голям страх бяха ми пошушвали, че той е бил николапетковист и е лежал в Белене три години. Тогава мислех, че е озлобен, защoто неговото време е отминало. Отиде си още през годините на „вечната“ власт и не можа да види сбъднато пророчеството си.

Сега неговата внучка е баба на красиво пет-шестгодишно момченце. Родителите му живеят и работят в съседното малко градче, където и бабата е живяла и работила като учителка преди пенсионирането си. Този дует от баба и внуче също се отличава от общоприетото по тези места.

Той се усмихна на идеята, и ми каза – смея се аз на теб, за да не се смеят на мен шефовете ми.

За ужас на по-изтънчените си родители, обикновено дошлите от столицата и големите градове за лятната ваканция на село, дечица на третия ден заговарят на диалекта на бабите си. Моите съседи – и бабата, и внучето – направо си стават за тв водещи с безупречния си правоговор и възпитано поведение. Бабата много държи на това, защото е нужно за каузата ú. Тя смята, че е несправедливо в телевизионната рубрика, където дечица коментират актуално за деня събитие, да участват само столичанчета.

Има си съвсем стройна теория за правото на децата да имат равен шанс. Обяснява с почти научна аргументация опасностите, които носи за държавата и нацията обезлюдяването на селата. А това, че за телевизиите съществуват само децата на София, е една от основните причини младите хора да се трупат в столицата. Нищо не пречи, твърди амбициозната баба, един ден от седмицата дечица от по-малките градове и села да правят т.н. малък коментар. Чрез кореспондентите. Трудно, да не кажа невъзможно, е да разколебаеш нейната настоятелност. Ангажирах се да говоря с кореспондента на една от националните телевизии в областния център, с когото се познавам от дълго време. Той се усмихна на идеята, и ми каза – смея се аз на теб, за да не се смеят на мен шефовете ми. Обясних неуспеха си на госпожата. Тя каза, че ще си намери друг канал за действие и няма да се откаже от идеята си. Но в поведението ú пролича, ако не обида, то подчертано съмнение, че съм направил това, което трябва, за да ú помогна.

Като за капак, надвечер намина и Пецата, четеридесет и пет-шест годишен местен фермер, нали вече е демоде да наречеш собственика на тридесетина едри рогати добитъка кравар.

Много услужлив и много полезен човек е Пецата, с всички се познава и никой нищо не може да му откаже. Може би защото, освен уреден и работен, е и весел и незлоблив. Сипи, каза, да пием по една ракия на голо, докато лелята направи салатата, пък после ще ти кажа защо съм дошъл. И каза… Всички в нашата къща сме ловци, аз, жената, синът, много добри ловци. Дъщерята още няма годините, но стреля като амазонка. Не вярвам, не само в България, но и на Балканите да има друго такова семейство, а никой не се сеща да напише нещо за нас или по някоя телевизия да ни покаже… За да не си помисли, че съм безразличен към проблема, започнах да го съветвам да звънне в специализирано списание или тв предаване за лов и риболов, аз ще му издиря телефоните. Не зная какво точно е очаквал от мен, но помръкна. А когато го изпращах, с искрена мъка промълви – думах си аз бат Жоро ще пикае на порязаното, ама то, пак нищо…

Сега не бих казал, че внучката на суровия старец и баба на красивото внуче е озлобена, защото си е нейното време. Сигурен съм, че тя ще се бори за идеята си, докато се омаломощи напълно. А Пецата е по-лесен в живота на човека. Скоро някой ще го похвали за нещо и той тутакси ще дотърчи да се похвали на мен, че някой го е похвалил. Ще започне със „Сипи да пием по една ракия на голо”.

Categories
Из България Икономически Интелектуално Размисли

Санкция ли е трудът

Бях в седми клас. Много, наистина много отдавна. Но това, за което искам да ти разкажа, читателю любезни, го помня ярко. Трябваше да боядисам прозореца на банята с блажна боя. Баща ми показа как да го направя. Изряза ми две картончета, които да подлагам в края на черчевето, за да минава четката върху него и не зацапвам стъклото.

Яна (внучката на авторката) приготвя сладкиш заедно с баба си.

Яна (внучката на авторката) приготвя сладкиш заедно с баба си.

След няколко дни ме попита:

– Ти боядиса ли прозореца? Я да видя.

И видя. Не бях ползвала картончетата. Стъклата от четирите краища бяха хубаво замазани и блажната боя тук-там потекла, та прозорецът приличаше на разплакан клоун.

Без думи татко ми връчи правоъгълно парче стъкло, показа как да изстържа блажната боя, рече ми да внимавам да не се порежа. Казах му, че има сватба у комшиите и всички деца ще ходим да гледаме.  Не си си свършила работата си както трябва. Сватбата ще мине и без тебе, отсече баща ми.

Ами мина, само че помня и до днес.

Мисля, че на това му се вика санкция. Ами то си е санкция. Какво да бъде друго? Да ми се извини и да ми даде гологан, защото я бях свършила като кучето на нивата? Не се и надявах на съчувствие от мама, която излъчваше непоклатима солидарност. С баща ми, то се знае, и както винаги.

Трябва да научим децата да бачкат. Мързелът е смъртоносен белег за обществото…

Та като стана реч, че се готви правилник ли, закон ли, ученици, които са натворили някаква беля да бъдат наказвани с обществено полезен труд и тутакси с едни гърди в кръг излязоха защитници на евентуално потърпевши. Забелязала съм, че представители на образователното министерство винаги ходят по тънък лед. То се търсят дефиниции, то се обтичат с масло ясни думи, то се увърта, то се усуква… Дали на висшите чиновници вечно не им се привиждат зад ъгъла лъвици същи, готови да спретнат едно „Майки за гражданско общество”?

В тази остра дискусия по тема, която засяга всяко семейство, всяка къща, цялото общество, един само Андрей Райчев назова нещата с точните им имена. От какво боледува младото поколение? – зададе риторичния въпрос социологът  и опъна длан да изброи на пръсти най-тежките болести – от безделие и хленчене. От мързел. Българинът работи по-малко от всички европейски народи. Така не бива повече да се живее. И призова дори да се възстанови трудовата повинност в държавата. Обществото има нужда от труд за него. Че щял да смете! Голяма работа. Трябва да научим децата да бачкат. Мързелът е смъртоносен белег за обществото, нажежи въздуха с нервните си ръце Райчев, баща на четири дъщери.

Сякаш на никого не идва наум, че трудът е биологично необходим,  че трудът е изправил човека на два крака.

…Децата експлоатират възрастните. Нещо повече, те експлоатират чувствата на обичащите ги.

Ооо, чувам отегчени гласове. Двуметрови дънгалаци обгрижват старателно всяко мускулно влакно,  отглеждат  бицепси и бабаитски походки, мерят помежду си коремни плочки като на хайван пазар. През ум не им минава, да помогнат в къщи като обърнат лехата в градината и отменят баба си. Или да разместят мебелите за великденско почистване. Нещо повече, говорят по телевизора (да, по телевизора), че било модерно да не си разтребват стаите, да не си застилат леглата. Модерните се присмивали на изоставащите от модата в случай, че познават такива.

Ей тези моди заместиха ходенето на бригада, брането на шипки и събирането на отпадъчна хартия. Все синила от бича, следи от теглото. Репресивни мерки от близкото недавно. Що хули, що остроумия се изсипаха, що плач се изрева и мъка. И се стигна до там, както би казала старата ми майка: „Без пари вода нема да се напият”.

И понеже стана реч, че не бива да се експлоатира детски труд, щото това било белег на отминали времена, та мен ако питате експлоатацията върви в обратен ред. Децата експлоатират възрастните. Нещо повече, те експлоатират чувствата на обичащите ги.

И какъв е резултатът? Сега расте първото поколение, което е по-неграмотно от предходното в цялата история на България. Щото и ученето на Дядо-Вазовите стихотворения наизуст  си е санкция. И то каква!

СНИМКА: shutterstock

Categories
Из България Интелектуално

Чиновническата канонада отстрелва желанието да гледаш изоставени българчета

По-долу ще прочетете истинската история на една българска приемна майка. Тя живее в голям град и се грижи за тийнейджърка. Тя е сама. Животът без мъж я е дарил с възможността да се посвети само на един човек и да се опита да поправи потрошеното му емоционално съществуване, което е калявано да не бъде пълноценно през годините в сиропиталищата. Публикувам тази история, защото се оказва, че освен желание да помагаш на малчугани и поотраснали изоставени деца, е нужно и да имаш здрави нерви. И накрая пак стигаме до изконния въпрос – „Какъв човек трябва да си, за да правиш това, в което вярваш и искаш, въпреки държавата?” Майката, която разказва историята, ще остане анонимна. Няма да напиша името й, защото социалната служба може да я накаже по хиляди начини за нейната откровеност. Името на момичето също е променено.

Здрави нерви и чувство за хумор. Това е рецептата, с която преминавам безпрепятствено през Живота. По-точно беше.

Напоследък чувството ми за хумор взе да се изпарява и ми остана само измъченото „Не’aм нерви-и-и-и-и-и-и-и-и!”. Само преди няколко години  си живеех спокойно и безметежно. Бях отгледала сина си и го бях пратила да се развива сам в живота. Бях преминала активната фаза на младежкия живот, научих се на отговорности, постигнах много. Открих определени истини за себе си. Отгоре на всичкото имах отлична професия, добре платена работа, авторитет между колегите,  не дължах никому нищо. Чак да ти стане скучно от идилията, която ме беше завладяла.

Един ден открих, че живея в близост до дом за изоставени деца.  Отворих сърцето си  за тях и постепенно те навлязоха в моята необезпокоявана територия, а аз в техните безкрайни, различни, странни и често дребни, за нас хората със семейства, тревоги. За живота им в сиропиталищата някога ще напиша цяла книга. Това ще стане тогава, когато спра да побеснявам от яд и безсилие, като се сетя за страданието на тези деца, чиято майка е държавата ни. Истината е, че аз направих много опити да променя живота в дома. Карах се, сигнализирах, молех се, убеждавах, унижавах се само и само няколкото деца, които ми навлязоха в личното пространство да имат спокойствие, сносна грижа и малко нежност. А не да растат като ранени лъвчета, на които им е взето най-ценното – обичта – и им е останал единствен инстинкта за оцеляване.

Провалих се в опитите си да променя системата. Оказа се, че светлият социализъм беше възпитал поколение от лелки и възпитатели, които оставяха на входната врата на сиропиталището човечността и родителския инстинкт, и се превръщаха в господари на 80 детски съдби. Гледаха много да не се обвързват, защото това обвързване означаваше страдание, а те нямаха никакво желание да страдат.

…зад привидната грижа в държавния дом се криеше фабрика, която те смила и те превръща в уязвимо, студено и недоверчиво създание, което после,  като дойде времето, ще страда от това, че не може да даде обич на друг човек.

Точно по това време приемната грижа започваше да набира инерция и ето ти шанс да поема няколко деца.   Зарязах работата си и спокойствието си, за което всеки мечтае, когато му остане време само за живот след изпълнената отговорност към деца и семейство. И тогава се гмурнах в дълбоките води на приемната грижа.

А там, подводни рифове колкото щеш и, точно в средата – водовъртеж.

Такъв един, бавен, тежък и неумолим като мъртво вълнение. Започва да те придърпва леко към центъра, а ти си пляскаш наоколо и си мислиш, че ей сега ще те пусне, за да си продължиш по пътя. Това е водовъртежът на бюрокрацията, тихата „грижа”  на  социалните служби. Не ми беше нужно да ме убеждават много да приема дете от дома, който ми беше в съседство. Спрях се на едно талантливо 10-годишно момиче, циганка. Боряна. Която сега е на 16. Много я харесвах, защото в цялото и същество имаше мъка, страдание и идеология на порасналия сирак, който знае какво иска, но не знае нито как да го обясни, нито кое първо да направи.

Боряна беше подритвана, обиждана, овиквана, малтретирана. Тя просто беше циганка, която имаше нужда от това да имаме доверие помежду си и да расте. Да расте, докато се учи, че има и друго, освен това, че тялото й може да бъде употребено за пари, че не е нужно да прави неща, които не харесва и не иска. И че обичта не струва нищо, тя е просто красиво нещо, което се случва между загрижени един за друг хора. Това, че Боряна беше различна, я беше превърнало в агресивна, затворена, неподдаваща се на каквото и да е, млада дама. Тя вече знаеше, че каквото е трябвало в живота й да се вземе, някой го е взел. И че зад привидната грижа в държавния дом се криеше фабрика, която те смила и те превръща в уязвимо, студено и недоверчиво създание, което после,  като дойде времето, ще страда от това, че не може да даде обич на друг човек.

Избрах Боряна, защото исках да променя нейната история. Исках да се почувства защитена и обичана. И очаквах онези, специалистите, от службата за закрила на детето, да са моята опора и моята дясна ръка. Реших тотално да се откажа от заплатата си на директор (която по това време беше 2 000 лева), да напусна фирмата и да се отдам на грижите за това момиче. В розовия облак, в който живеех имаше една мечта – да имам къща, в която да има много сираци, които аз гледам. И държавата ми плаща за това. Защото аз върша нейната работа. Но за проблемите с приемните  деца и финансовия недостиг няма да говоря. Те са само рифовете. Няма страшно, могат да се заобиколят. То децата си идват с явната нагласа да водят война и да  я „спечелят” на всяка цена… Трудното е само докато осъзнаят, че няма с кого да воюват, защото срещу тях този път не стои враг. Малко е необичайно, но все пак го осъзнават. Иска се само търпение и любов. Лесна работа. Колкото до финансите, те са помощ, но не и решение. Така или иначе, няма да мине без да се посегне на спестяванията  или конкретна подкрепа от близък човек, в  моя случай-роднина.

Думата ми е за водовъртежа.

Най-напред ме придърпа с трудов договор за „детегледач”. Работата е ясна. Ако искаш да се посветиш на едно дете и да не ходиш на работа, за да изкарваш пари, трябва да се примириш и да минеш на 24-часов работен ден за минимална работна заплата. Преглъща се. Важното е да разбереш кое повече искаш – кариера и пари или дете. Всъщност, аз ако исках да съм просто детегледачка, щях да се цаня да гледам нечие дете за четири часа на ден, без да ме е грижа  дали  си учи редовно уроците, дали е възпитано, дали взима наркотици. Заплащането щеше да е двойно. Защото моята работа като приемен родител се оценява от държавата на чисти 244 лв. Аз, обаче, исках да бъда приемен родител, да давам надежда и бъдеще на изгубените. Тази работа мога да я сравня само със Селинджъровия „Спасител в ръжта”… Тръгне да се губи някое дете, а ти,  хоп, вземеш, че го спасиш.. Само да не ме чуе социалната, че ще ме обвини в емоционалност! Знаете ли, хора, не знам защо в този бранш емоциите се считат за недостатък. Ако не са емоциите и едното голямо сърце, защо ми трябва да се захващам с това лозе на баир?

…докато чиновниците, които стоят зад позицията си на социални работници, преследват добрия интерес на детето, десетки българчета чакат някой да ги изведе от затвора на сиропиталищата. И вас съветвам – приемете дете от дом в своята къща. Малчуганите не са виновни, че системата е куца.

Следващото придърпване към центъра на водовъртежа беше изискването да се подписвам в присъствена книга срещу пет работни дни седмично по 8 работни часа за всеки. Тук чувството за хумор много помага. Приемаш го като упражнение за луди и започваш да го практикуваш. Ходех си всеки ден и си се подписвах, хора. В една тетрадка. Че съм на работа. Нали разбирате, че в действителност работното време на един родител, макар и приемен, е 24 часа, 7 дни в седмицата? Само дето от Инспекция по труда определят трудовия договор като нелегитимен и неотговарящ на изискванията на трудовото законодателство. Просто, ‘щото такова нещо като „20 работни дни, 8 часов работен ден, извънреден труд, който се плаща двойно (почивни дни, национални празници)” не съществува, когато си приемен родител, макар и на заплата.

Следващото придърпване беше във връзка с ползването на платен годишен отпуск. Опитаха се да ме убедят, че трябвало да си пусна формално молба за отпуск, просто, за да се изчисти. Отказах да се включа в това, тъй като реално не ползвам отпуск без детето да е с мен. Всъщност, моето работно място е моята къща и моето приемно дете. Тогава ми предложиха да върна момичето в дома, от който съм я взела, докато си ползвам платения годишен отпуск, който ми се полага по право. Ти да видиш,  как само ще отида на море, а детето ще го пратя обратно в дома за  един месец. За да си почина. Формално.

Вижте, приятели, аз не мрънкам. И с 244 лева се оправям. И с глупостите с подписите в присъствената книга се оправям. И отпуск не искам. Аз съм се посветила на това дете. Но не мога да приема да ме правят на луда калинка. Аз, всъщност, съм опитно зайче, върху което някакви хора си упражняват знанията по нормативните документи, свързани с приемната грижа. Аз съм хамстерът, който тича в една въртележка, докато определени служители в социалната ми служба, тълкуват норми и закони и творят на мой гръб. Не се гордея с това, че държавата трупа опит в приемната грижа като ползва мен за безмислен тестер.

Момичето, което взех, се случи доста талантливо. Пее, танцува. Дори спечели награда по спортни танци, което я включва в графата „талантливи деца”. Прочетох някъде, че се предвиждат средства за развитие на даровити и талантливи деца. Обърнах се към  социалната служба за евентуално поемане поне на месечните такси за школата по танци. Но моята социална работничка, която трябваше да защитава правата на моето момиче, каза: „Да, има такова перо за финансиране, но ние нямаме практика по въпроса.”  В друг случай бих се посмяла, но сега  някак си ми стана тъжно…

Та, нали си е талантливо детето, поканиха го да танцува в една страхотна благотворителна инициатива, която трябваше да накара повече хора да станат приемни родители. За целта, хората, които организираха събитието, поискаха официално разрешение от моята социална служба. Отговорът беше категоричен: „Разбира се, че може! Но не трябва да му се споменава името, не трябва и да бъде снимано. Освен това, трябва да танцува с маска на лицето, за да не го виждат гостите.”  Точно тук се пропуках. Моето приемно момиче си мечтаеше за сцена като тази,  където играеха едни от най-добрите танцьори. И стана така,  танцът й беше оценен на второ място, но… никъде не се спомена името й. Гостите трудно видяха лицето на Боряна, а в кадрите, отразяващи събитието, тя отсъстваше. Въпреки, че взриви залата с нейното изящество, стил и увереност.

Вечерта плаках. Пак от безсилие. Повече от пет години аз се опитвах да уча Боряна, че не трябва да си крие лицето и че трябва да върви с високо вдигната глава. Да носи с достойнство това, че е циганка, че е живяла в дом. Единственото, което Боряна имаше и беше усъвършенствала, е танца, почтителността и уважението към хората. Предполагам, че тя също не е спала от вълнение и обида. Въпреки, че всички – и нейният танцов партньор, и организаторите, и аз, положихме усилия да я уверим, че е била невероятна. Вероятно и тя се е чудела защо като е била окуражавана да не крие лицето си, е трябвало да сложи маска в този изключителен, важен и ценен миг за нея?

Аз не оставих това така. Говорих със социалните. Законът бил такъв и толкоз.  Трябвало родителите да разрешат детето да се снима и показва. Социалните, впрочем, много добре знаят, че родителите й са такива само по документи и няма как да вземем такова разрешение.  Майката е някъде далече, а бащата – в затвора. Не повярвах, че законът може да е чак такъв гаден и  да не дава шанс на социалните да  разрешат на едно талантливо дете да се изяви.

Прочетох закона. И разбрах, че е трябвало да ми разрешат. Че всъщност, детето е можело само да изрази желанието си, защото е навършило 14 години. А тя го искаше повече от всякога. Службата можеше да даде своето положително становище, защото нямаше никаква опасност за Боряна – нито я търсят сутеньори, нито името й и лицето й ще е набъркано в лоша инициатива, която е порочна.

Накрая на цялата тази история аз се замислих дали трябва да гледаме и да четем закона като Дявола евангелието. Нима социалните служби не могат да направят малък, но разумен компромис, за да не убият инициативността, желанието и хъса на Боряна. Как Боряна да върви горда и честна, когато службата, която трябва да я закриля, я завира на тъмно?  И, всъщност, не са ли социалните служби тези, които трябва да издирват такива мечтатели като мен, да ги насърчават , подпомагат,  за да може детето да се развива в положителна посока.  Трябва ли то да чака да стане на 18 години, за да се отърве от „топлата грижа”  на  „Закрилата на детето” и да започне да се изявява? И няма ли да е късно?

Вече се чувствам малко уморена. То и без това ми правят проблеми с настаняване на второто дете.  Предложиха ми 17-годишно момиче, което отказах защото не намирам за уместно идеята им да бъде в една стая с Боряна. А и не съм сигурна, че ще се справя, когато започнат сблъсъците по между им. Исках да приема малко дете, което да бъде настанено вкъщи, в моята стая, за да го гледам и денем, и нощем. А не бъде прехвърлено в дом за по-големи деца. Мечтаех да му спестя  „запознаването” с новите по-големи другарчета,  които по правило ще го поздравят за „добре дошъл”. Е, ама тук пък проблемът бил, че  съм нямала място за него. Чудна работа!  Как го сметнаха, че за 17-годишна девойка имам място, а за 3 годишен дечко нямам?

Здрави нерви и чувство за хумор.  Така минавах през трудностите на живота.  Но сега някак се уморих. Уморих се да бъда буфер между безумните решения на социалната служба, която трябва да ми помага, а не да ми пречи, и Боряна. Уморих се да обяснявам, че „това е в твоя най-добър интерес, Боряна”. Уморих се да нося гордо и смело етикета „приемен родител”.

Всъщност, мили приятели, уморих се, но не знам дали ще се откажа. Защото, докато чиновниците, които стоят зад позицията си на социални работници, преследват добрия интерес на детето, десетки българчета чакат някой да ги изведе от затвора на сиропиталищата. И вас съветвам – приемете дете от дом в своята къща. Малчуганите не са виновни, че системата е куца. Знам, че няма да ви е лесно, защото колкото градове, толкова и различни тълкувания на това чудо „приемната грижа”. Факт е, че много от социалните работници, които трябва да свързват децата и семействата, са уморени, смазани от системата и отдавна прегорели в работата си. Сигурно вече и човещината им я няма, ако се съди по критиките на моята социална, че съм емоционална.

Понякога, мили хора, си мисля, че живея в една страна от анимационните филмчета, наречена Глупландия… Там имаше една безобидна птица Юху. Аз сякаш се оприличавам на нея.

Ако не бях си изгубила чувството за хумор, щях да се оприлича на птицата присмехулник.

Пък нека някой ме убие. За да му тежи на съвестта.*

* По смисъла на книгата на Харлър Ли – „Да убиеш присмехулник”