Categories
Европа Из България Икономически

И Бог създаде Бойко Борисов (или как да се оженя за министър-председател)

Звездите на небето забавиха вчера ход, за да очертаят бъдещето Му. Поглеждайки нагоре, през просълзените си от момински страсти и автомобилни изпарения очи почти го видях – планетите образуваха две халки, преплетени една в друга, а някъде зад тях срамежливо зад облачета-сърчица се усмихваше луната.

Как да сложим брачна халка на премиера?

Кой ще сложи брачна халка на премиера?

И Оксана го потвърди (за тулупите – Оксана е видна тв астроложка, която ги разбира работите).

През 2012 година Бойко ще се ожени!

Трептете момини сърца, вълнувайте се женски гърди, плачете избирателки. Състезанието започва. Принц Уилям и неговата Кейти ряпа да ядат. И всичките пепеляшки, снежанки, рапунцелки и Николети. Този път кОнкурсът “Стани жена на министър-председателя” ще е на живот и смърт.

Предполагам, че в него няма да участвам само аз, а и най-малкото още избирателна секция Лом, избирателна секция Мъглиж, половин “Люлин” и цялото “Модерни предградия”, Цецка Цачева, Искра Фидосиева, бг мама, бг татко, всички от “Пайнер”, Азис, пернишките майки и подуенските баби, хай лайфа на Банкя, нЕколко банкерки, момичетата от осмите класове в Северна България, момичетата от осмите класове в Южна България и ромките от Сливен. Както и международни величия от ранга на Ангела Меркел, Кристалина Георгиева и Цеца Величкович. За ръката Му – тази здрава ръка с голям мускул – ще се леят кръв, натовски ракети и чалга химни.

Предлагам на министър-председателя, предвид наближаващите парламентарни избори да съчетае полезното с приятното и да направи търсенето на булка публично. Реалити шоу. С водещи Иван и Андрей. Прозрачност трябва да има! Да се явят всички кандидатки на кастинг, както са го правели жените преди тях по времето на Шарл Перо и Братя Грим (за по-младите конкурентки: не, не се казват Диневи, Грим се казват и нямат яхтено пристанище).

Ще се извие онази ми ти опашка от НДК-то по “Витошка” през Халите към “Дондуков” и“Левски” по “Цариградско шосе” и все нататък до Цариграда. Няма как с толкова жени на едно място да не стане свада. Ще пламне бой, който ще прерасне в балканска война. Ще завали дъжд и булките ще се дърпат за косите из калта. Ще падат жертви и CNN, “Ал Джазира” и БНТ ще предават пряко. Млади репортери ще броят с тревожен поглед жертвите (репортерките също са на опашката, разбира се).

…Да обича кучетата. Да ги води на разходка из Банкя. Да ги научи на основни заповеди. Като каже: “Валю Златев”, те да лягат покорно. Като каже “Путин”, да се надупват. А на “Станишев”, “Янев” или “Костов” да ръмжат.

Онези, които се доберат до преселекцията, ще са малцина. Там ще трябва да докажат любовта си с творчество.

Едни ще пеят “Кукавица“ на Цеца, други – “Парла ми пиано” от “Кръстника”. Накрая обаче ще дойде Веско Маринов и ще ги разгони всичките с последния си хит: “И Господ създаде Бойко Боррррисов” (Борисов да се произнася с френско ррр).

Ей в този момент, мисля да се явя аз. И да отстрелям конкуренцията с кавър на Веско, който е по-близо до реалността, все пак. Ще се казва “И Бойко Борисов създаде Бог”! Гласът ми ще е като на Цеца, а ще танцувам като Ангела. Символ на единението между Изтока и Запада. Няма как да не му хареса!

И ще ме допусне сред стоте привилегировани, от които ще избере Нея – булката си!

Каква трябва да бъде тя, за да спечели сърцето му, питате се вие? Ами като мен, съвършена, разбира се!

Първо, много е важно да може да прави ремонт! Защото той нали каза: “Като няма пари, реформи не се правят. И у дома е така – ако имам пари, давам ги на жената и казвам, направи ремонт!”

Второ, трябва да сади картофи. Знаете що! Между картофите да боде гербери. Картоф-гербер-картоф-гербер и така по цялата магистрала “Люлин”…

Като казах магистрала, бъдещата Му трябва да е много добра по география. Седемте магистрали, да са й като 10-те божии заповеди!

Също така – да може да люпи семки. Че човекът се оплака: напоследък нямал време да ходи по къси гащи на стадиона да люпи семки. Та тя ще трябва да го облекчи – нека седне в краката му във VIP-сектора, да му люпи семките и да му ги подава обелени. Изморен е човекът, все пак!

След това – да е с блестящи очи. Всеки път, когато му пипне мускула, те да светят, светят от възхита.

Много важно – да си мята гащите по кревата му. Иначе как ще се разбере има ли в тая къща жена, или няма?

Да яде основно хляб и сол. Че колко ленти има още да среже, колко погачи да разчупи – тоя хляб кой ще го яде?!? Не се плашете, като открие АЕЦ “Белене”, ще има и мед.

Да обича кучетата. Да ги води на разходка из Банкя. Да ги научи на основни заповеди. Като каже: “Валю Златев”, те да лягат покорно. Като каже “Путин”, да се надупват. А на “Станишев”, “Янев” или “Костов” да ръмжат.

Да говори малко английски. Ама много малко. Колкото редовно да вика при оргазъм “коооонграчулейшъъъън”.

Ако умее всичко това няма значение как ще изглежда на външен вид родната Пепеляшка. Важно е по професия да е банкерка. Или поне да има банка, пък може и учителка по руски да е. И да не е твърде пълна. Твърде ниска също. По-добре руса и с големи бомби, ама не е чак толкова важно, може и червенокоса да е. Важното е да е с широко сърце и да обича Бойко, Партията и Родината. Горчиво!

Categories
Из България Размисли

Тарифен план „Шизофреник“

Имаше време, когато си стрóшвах нервите за дреболии. Например заради мобилния оператор, с който имам договор за съвсем добродушни отношения, а той надписваше сметката ми.

Плащах си аз 50 лева месечно години наред. Направих глупостта обаче да прекарам 10 дни в Париж. Прибирам се, и какво да видя – 110 лева сметка. Викам си „Роуминг, братче”. Обаче този роуминг продължи цяла година… Докато не вдигнах страховит скандал в едно офисче на едни мили хорица в униформи. Оттогава сметката пак ми падна на 50 лева. Оказа се, че е трябвало шумно да ги уведомя, че съм се прибрал от Париж.

Стрóшвах си нервите и когато същият този мобилен оператор ми взимаше два пъти повече пари, отколкото сочеше фактурата.

Понеже съм човек, който не харесва опашките, нито пък общуването с „експерти”, реших да се възползвам от директния дебит. С тази услуга ти делегираш права на банката да плати сумата по издадена от определена институция фактура при поискване от страна на последната. Само трябва да имаш достатъчно парички в сметката, нищо повече. Е, оказа се, че пак тъпо съм постъпил. От оператора непрекъснато изискваха по 2-3 пъти плащане на една и съща сметка. Това водеше до разправии по телефона, гóрки извинения и чакане около 4-5 дни, за да се върнат парите по личната ми сметка.

Сега тези тревоги ми се струват недостижима романтика. Защото същият този мобилен оператор от половин година върши безподобни мизерии.

Не ми беше идвала фактура цели три месеца. От мобилният оператор обявиха, че когато се появи заветната сметка, ще уведомят потребителите с есемес. Говори се, че са очаквали бедният потребител да купи червена роза, да припадне три пъти на опашка пред някой офис, и накрая, изтощен и с ниски нива на кръвната захар, да плати с усмивка и да връчи цвекето на „експерта по обслужване на клиенти”. А, и да не протестира срещу сумата, щото „Г-не, това е сметка за преди 4 месеца! Не може да помните, че не сте говорили с някой познат от Етиопия!”

Разправии, скандали, заплахи – общо 170 минути чакане на безплатния телефон на оператора, за да се осъществи разговор от 7.

Та…дойде и при мен есемесът. Викам си „Тия сега 3 накуп ще ми пуснат, а не искам да ги плащам наведнъж.” За да реша проблема, се затичах през работно време към банката. Беше въпрос на живот и смърт да си спра директния дебит. Не исках да ми дръпнат пари за няколко фактури накуп. Обаче…късно! Те ги били взели вече. Разправии, скандали, заплахи – общо 170 минути чакане на безплатния телефон на оператора, за да се осъществи разговор от 7. Не направих нищо. Обясниха ми, че много съжаляват, че са пропуснали да ме уведомят за другите 2 фактури…тяхна грешка било, ама да не се ядосвам ме посъветваха…

Преглътнах моята си глупост да не плащам на каса. Обаче се задавих със сумата от сметките – почти два пъти по-висока от обикновено. Според мобилния ми оператор, освен, че през фактурираните месеци не съм правил нищо друго, освен да говоря по телефона, то по време на сутрешното ми кафе съм дрънкал с някой в Италия. Не мога да не им призная нещо обаче, и то е, че имат чувство за естетика – международните разговори бяха през 3 дни. Не един днес, втори след седмица, а трети – след ден. През 3 дни! Така, за красота.

Е, опростиха ми една месечна такса. След като проведох разговори от типа „Веднага ми дайте да говоря с мениджъра ви”, „Не може да нямате висшестоящ, та вие не говорите правилен български ******** мръсен”, „Ей, КЗП ще ви разгони фамилията, скапани измамници”, и т.н., ми се извиниха, и ми подариха една месечна такса. ГолЕм успех! Чудех се „Ялта” или Военния клуб да запазя, та да отпразнувам победата качествено…Мда.

Още не ми бяха изсъхнали сълзите от благородството на мобилния опрератор обаче,  когато се сблъсках с ново 200. Пристигнаха три сметки накуп, този път на жена ми. Тя плати първата, и реши да се възползва от крайния срок на фактурите, за да не стане така, че този месец цялото семейство да сме работили за телефоните си. След дни дойдоха и заветните три сметки на сина ми. Платих му най-старата. Но му изключиха джиесема. Трябвало да се издължи напълно по фактурите. Разговорът с оператора беше следният:

„Ало, пак съм аз! Тоя път за сина ми. Платихме една от сметките, ама му спряхте телефона. А при жена ми не беше така. Какво става?! Нали има краен и удължен срок за плащане? Ние от него ще се възползваме, не от отстъпките ви ако внесем сега накуп парите – така сме решили.”

„Г-не, няма да му пуснем телефона, докато не се издължи напълно към нас. С жена ви е станала някаква грешка. Дайте номера и да проверим каква е работата!”

„Ей сега, само ме изчакайте 170 минути и ще ви го дам. Ама да знаете, че нямам музика, та да ви пусна.”

И така…не се ядосвах много. Обаче полудях, когато майка ми отиде и си плати на каса. И после остана без телефон. Защото системата не била отразила плащането, а тя не си пазела касовата бележка…Извиниха се от мобилния оператор и помолиха за още малко търпение, работели усърдно по новия си перфектен софтуер. Имало много хора с проблеми като нашите, не сме били единствени. Така ме успокоиха.

А аз се свързах с адвокат, и с негова помощ ще прекратявам договора си с оператора. Но не спирам да се чудя какво ни има тук, в България, че всеки, който дойде, ни прави на маймуни.

Щото ако аз съм с проблемите, които ви описах, то има други, които са преминали без да знаят на тарифен план за мобилни услуги  „Шизофреник”. Демек говорят със себе си всеки месец по няколко пъти. И не им е безплатно. Ако не вярвате, следете си хубаво фактурите за телефона – току виж се окаже, че и вие сте на този план.

Categories
Из България Размисли

Как мразим пешеходци: размислите на един шофьор

Разбрах, че тука във вашия сайт човек може да се изкаже, затова реших да дойда и да споделя съображенията си.

Значи, много ме дразнят пешеходците, много ме дразнят, направо като ги видя и умирам, честно ви казвам! Гледам ги, гледам ги и отвътре ми идва да газя, обаче не така аматьорската с бързо профучаване, не… Искам бавно да ги газя, бавно и един по един, да мина така през тях качествено и после на задна пак отгоре… Много ме дразнят, направо не издържам…

Така. Значи, защо ме дразнят? Защото ми пъплят, ей за това, пъплят ми гадните пешеходци, пъплят и каканижат, и поне да го правят културно, да покажат със знаци, че пресичат, те – не, тръгнали да ми минават! Абе, върви като човек, бе, върви като човек в една линия, какво си тръгнал да пресичаш, гад долна! Гад! Ще пресича! И какво ми каканижеш такъв! Тия тротоари за кой са строени? За кой, питам, са строени тротоарите, не ми мълчи!! Какво ми вървиш по улицата? И после съдията ме пита защо съм бил газил…

Как няма да газя, как няма да газя, като ги гледам как ми пъплят навсякъде из центъра! На всяко кръстовище ми каканижат! Свия наляво, хоп – пешеходец, маха ми такъв, че пресича. Ма, какво ми махаш, бе, какво ми махаш?! Да не се познаваме, че ми махаш… Пешеходна имало… Ми, като има, айде мини, мини, нали си голема работа с тия торби, мини, пък да видим после колко време ще те стържат от зебрата…

Свия надясно, претичват ми някакви деца! Вие домашни нямате ли бе, келеши, ходите да ми се напивате по дискотеките, да я шмъркате тая марихуана по градинките и после идвате тука да ми каканижете пред колата… Как нямам нерви за такива като вас, как нямам нерви!! Нали обаче съм с нова броня отпред и седя, няма как, седя, трая и ги чакам да пресекат. Ако не беше нова бронята, директно през тях, казвам ви, директно минавам с мръсна газ, като кегли ще ги разподмятам!

А пък най ги обичам тия, дето питат защо сме били паркирали по тротоарите… Ами къде да паркираме, къде да паркираме като всички пешеходци са по улицата! Няма червено, няма зелено, всичко ми ходи пред колата! А светофарите за какво са, за какво са светофарите, питам – да им се радвате на цветовете ли?

Гледаш, че е червено, какво ми пресичаш и се извиняваш, какво, аз не бързам ли, а, не бързам ли аз, пешеходец долен! И ме погледни като ти говоря, че както съм се нервирал ще избухна с шамарите направо от колата, чуваш ли какво ти казвам! И да бягаш, и да не бягаш, отвсякъде съм те стигнал! Даже и назад ще те гоня, ако трябва… Ей на, кръстя ви се тука преди всички, карал съм със сто, сто и петнайсет по отсечка назад, в смисъл мога го това, ще газя и назад, ще газя и напред, а ако малко се напъна и помисля как да стане, ще газя и настрани със завъртане, ще газя!

И така… Ей сега точно, преди има-няма няколко часа, излизам от ареста и съм решил с едни колеги шофьори да направим едно сдружение, СЗОГНГП – „Съюз за общо газене на гниди пешеходски”. Кандидатстваме в момента за едни евро-субсидии, та ще видим, но в общи линии сме отворено към обществото сдружение, така че ако се чувствате един от нас и сте съпричастни към делото и идеите ни, заповядайте, всеки партиен член за нас е от значение. Можете да ни намерите всеки работен ден от девет до пет или в ареста, или по опашките в КАТ, мерси.

Categories
Из България Размисли

100 години Тато, 100 години народен цирк

Имаше един такъв лозунг, издигнат от държавния цирк при соца. “25 години социализъм, 25 години народен цирк”. Веселко, ама вярно.

Тодор Живков

Днес може да поправим само цифрата отпред. “100 години Тато, 100 години народен цирк”. Щом лъскат Правец за честванията на най-дълго управлявалият диктатор в новата история на Европа… Не мога да си представя подобни сцени в Прага. Или в Берлин. Или пък във Варшава. Че даже и в Букурещ не си представям някой да дава пари за издигането на паметник на Чаушеску.

Ние тука обаче сме от по-друга мая замесени. Големи циркаджии. Присъстваме на собсвеното си погребение, маскирано като цирково представление вече 22 години. Уж демокрацията била дошла. Даже със скачане по площадите и масов кютек в парламента сме я изчегъртали, че да има с какво да се хвалим. Нарочно казвам “изчегъртали”, а не “извоювали”, “взели”, “преборили”. Щото то нашата демокрация е колкото ушна кал – малко, ма намирисва и е със съмнителен цвят. Толкова може само да е изчегъртана, а не извоювана.

2011 година прилича на скок с машина на времето назад. Не знам дали си спомняте за казуса “дете на наш другар” от преди соца. Е, казусът си е по-валиден от всякога. Продължават да ни управляват деца на наши другари и цялата демокрацийка е само приятен фон. Толкова приятен, че с удоволствие забравяме кой кой е и защо е на поста, на който е. Не ме разбирайте погрешно: децата не носят вина за родителите си. Но са виновни, ако се възползват от направеното от родителите си, дори когато то е обществено заклеймено. За пример ще дам назначаването на Ирина Бокова за шеф на ЮНЕСКО. Абсолютна наглост от страна на Запада да подкрепи кандидатурата й. Не само за българите, а и за целия бивш соцлагер. Размахаха ни пред очите факта, че каквото и да става децата на нашите другари са си деца на наши другари. Пък ние нека си скачаме по площадите. Точка.

Дали ако Ирина Бокова беше дъщеря на детски лекари, например, щеше да я сполети същата кариера?

Бокова била квалифицирана. Кратък поглед към биографията й: завършва Първа английска в София, в която масово набутваха децата на наши другари (Николай Младенов също я е завършил). Не че няма и простосмъртни абсолвенти на въпросното училище, но и те си знаят колко “недосегаеми” съученици са имали в редиците си. После следва външни отношения в Москва. Там пък е следвал и Сергей Станишев. Айде сега да се запитаме колко обикновени отличници са били пращани да следват в московския институт? 0!

Следва шеметна кариера – от студентската скамейка става трети секретар в отдел „ООН и разоръжаване“ на Външно министерство. Лек детайл – шеф там е батко й Филип Боков. Той също днес е депутат, нали… Квалифициран, кво да правиш.

После сладки служби из посолствата, министерски постове при БСП… И сега международно началничество. Да ни е честита “ женщина, которая разбивает стереотипы”, както я възпя съветската преса. Пардон, руската. Дали ако Ирина беше дъщеря на детски лекари, например, щеше да я сполети същата кариера? Едва ли. Тя обаче не е дъщеря на лекари, а на главния редактор на “Работническо дело” при Живков.

Батко й Филип също не загуби нищо от факта, че е дошла промяната и Тато бил паднал. Той ще остане в историята с лафа, че БКП “поема вината само с мезета”. Не, не му коства главата тоя лаф. Нито поста. Аплодисменти за прекраснияа акробатичен номер! Прекрасна клоунада, само дето смешниците май са в публиката.

За да не кажете, че се заяждам със семейство Бокови, ще продължа списъка. Даже предлагам, да си го казваме като поменик на всеки 7 септември, докато честваме тато. Както едно време при тържествената заря се изброяваха имената на падналите в бой за свобода. С дълбок, трепрещ, мъжки бас…

У нас демокрация не се гради на принципа “Не искаме повече така”, а на принципа: “И ние искаме така!” Толкоз.

Сергей Станишев. Бивш премиер и лидер на опозицията. Син на Димитър Станишев, секретар на ЦК на БКП.

Борис Велчев. Главен прокурор. Внук на Борис Велчев, втория човек в Политбюро на ЦК на БКП до средата на 70-те години.

Евгения Живкова, внучка на Тодор Живков.

Николай Младенов. Външен министър. Син на шифровчик от ДС, работел години из посолствата на Запад. Самият той комсомолски секретар.

Бойко Борисов – бодигард на Тато

Георги Първанов – президент и бивш агент на ДС

Вежди Рашидов – министър на културата и любим художник на тато, награден с приз ”главен мултак на родината” от Илия Павлов.

Румен Овчаров – бивш министър и депутат, син на Стоян Овчаров от политбюро.

Георги Пирински, бивш шеф на НС, син на член на Политбюро…

Меглена Кунева – съпруга на партийно величие, днес кандидат за президент.

Можем същия списък да го съставим и от имената на днешните милионери:

Цветелина Бориславова, най-богатата българка, дъщеря на техник, работещ за ДС в българските посолства по света.

Николай Банев, бивш комсомолски секретар

Добромир Гущеров, бивш комсомолски секретар.

Тодор Батков, организационне секретар към комсомола.

Бе ще спра, че ще се разплача… Тука, което и име да подхванете, ще стигнете до кариера преди 1989 г.

Армията и полицията няма да ги подхващам, там нищо не се е променило. Децата на наши другари са на водещи позиции навсякъде – в социологическите агенции, в институтите, в културата, в телевизията…

Междудругото имаше вчера дискусия във форума тука защо продължаваме тогава да гласуваме за тях. Мога да дам един от възможните отговори: неотдавна четирима от главните съдии в страната гласуваха неоправдано и избързало повишение за невръстните си деца, също юристи, които още ненавършили 30 вече са също важни съдии. Който иска имена, да прочете пресата. У нас демокрация не се гради на принципа “Не искаме повече така”, а на принципа: “И ние искаме така!” Толкоз.

Та що на тоя фон да не си празнуваме рождението на Тато? В крайна сметка, ако него го нямаше, всички тези хора днес нямаше да ни управляват. Редно е да му се поклонят. А ние да попляскаме от трибуните. И, както казва Жени Живкова, да не забравяме, че „тая държава 100 години се управлява от две фамилии -–на Кобургите, и на Живкови”! А след още 100 години, боя се, че пак ще ми публикуват текста някъде…

Categories
Из България Размисли

Ръководство по унижение на безработни

Случи се. Случи се да остана без работа. Случи се нещастието в иначе безоблачната ни родина, в която магистралите са до небето, престъпността я няма, а самата безработица на теория е толкова малка, че не би трябвало да съществува. Освен в разни там официални данни, но кой ги гледа тях, важно е да се гледат новините и какво казват министрите. Официалните данни са за непатриотите.

Снимка: sxc.hu

Толкова зле се почувствах, че съм единственият безработен в тази процъфтяваща страна. Явно причината е в мен. Учил съм само до бакалавър, вместо като Калинка Илиева да имам дипломи от къде ли не. К’во като са й фалшиви! Нали ги има момичето. И с фалшива диплома можеш да разпишеш за 721 594 725 лв. по европрограми през Държавния фонд „Земеделие”. Пък можеш и за още толкова да прецакаш сума ти земеделци, които не те кефят.

Ами аз! Тъп и прост бакалавър, при това с българска и отгоре на всичко истинска диплома. Тъпо, нали!

Както и да е… озовах се в бюро по труда. И след като всичко е цветя, рози и ленти за рязане у нас, си мислех, че съм единственият безработен непрокопсаник и умирах от срам, че цяло бюро по труда ще работи само за мен. Оказа се, че имало и други безработни. Ама много. К’во става, бе! То било пълно с такива като мене бе, баси!!!

Наредени на опашка, с наведени глави – чернобяла снимка от времето на Голямата депресия.

Чакане. И още чакане. Хора всякакви. Може би си мислите, че съм седял на пейка до брадясали, мръсни, миризливи отрепки, които не могат да пишат и затова са безработни. Не! Чакаха заедно с чисти и спретнати жени на средна възраст. Които явно животът беше изпързалял по доста лош начин. Не ги защитавам, откъде да знам – можа да са серийни убийци например. Възрастен мъж се появява, две млади момчета на около двайсет също. Това ни е пъстрата тълпа.

Нали сме от държавите с най-много чиновници от глава на населението… къде са тия чиновници, баси!

И, честно казано, тук вече започвам да си губя желанието за майтапи. Това, което следва, е нещо, с което не искам да се шегувам. Ще бъда кратък и ще се опитам да избягвам излишните емоции.

Приеха ме в стаята. Вътре хора с изражения на роботи обработваха данни. Разпитваха нещастниците като мене за цифри (ЕГН, номер на лична карта и т.н.) и адреси, за последна месторабота, за образование. Механично и сухо. Всички гледахме в земята, без да вдигаме очи, без да си търсим погледа един на друг. Ние, безработните, се срамувахме от това, че сме се издънили и сме калта под ноктите на обществото. Служителите от какво се срамуваха, не знам. Може просто да не ни харесват, затова да не са ни гледали.

Регистрираха ме като безработен. Получих картонче, напътствия и листче с адрес, където да отида и да се моля да ми дадат обезщетение за това, че съм без работа.

(Да се МОЛЯ, забележете! Но за това след малко.)

Там, където ще благоволят да ми изплащат помощи. Някъде си… А, колко лесно щеше да е в същата сграда да има един-двама служители и на НОИ, които да вършат НА МЯСТО работа за нас – грозните циреи на обществото… безработните. Нали сме от държавите с най-много чиновници от глава на населението… къде са тия чиновници, баси!

Дотук добре, само че напътствията бяха много, ама много недостатъчни.

„О, не, те работят до 15,30 ч., не са като нас. Отидете утре.”

И после предупреждението:

„Там има огромни опашки…”

Трябваше да разбера посланието навреме, преди да попадна в блатото на НОИ.

Подопечните на социалното министерство нямат грам връзка помежду си. А откакто се помня, все за електронно правителство слушам. Те милите два компютъра не могат да свържат, две служби за една услуга не могат да си прехвърлят елементарни данни.

Какво имам предвид? Ето какво:

На следващия ден:

„О, Боже!!!!!!!! О, не, не, не, не!!!!!!!!!!!

Бях минал през октомврийския режещ дъжд, бях минал през задължителното лутане (къде, по дяволите, се намира шибаната служба – инструкциите свършваха до: „Нали знаеш къде е „Нипроруда””, „Да, знам.”, „Ми, е там е…”). Минах и през това, после с питане се ориентирах. И този ад малко по-късни ми се струваше рай.

И попаднах на веселите жени от НОИ.

Много интересно, когато ми вземаха парите от заплатата за осигуровки и данъци, не си спомням да са ми се молели.

Опашка като за месо през 1990 г.

Моментът, в който се чудя защо въобще съм се родил.

Млади мъже, стари мъже, млади жени, момичета, стари жени. И аз. Всички сме там да се молим за обезщетение. Забележете – МОЛИМ! Но за това, както вече обещах, след малко.

Две купчини от документи, от които трябва да си взема по лист и да подпиша. Ще прескоча бързо към финала, за да разберете за какво става дума.

Часът е около 15,00. Всеки се страхува, че работното време свършва и ще се наложи да се идва и утре. Дамите от канцеларията усещат напрежението пред вратите на недосегаемия си офис и решават да вземат нещата в свои ръце.

Излиза една от тях. По притворените очи и терминаторския поглед съдя, че е с богат опит и нищо не може да я разсее от удоволствието на приближаващия се край на работното време.

Накара ни да се наредим на опашка един зад друг и да ни разгледа документите. Този не ставал заради това, онзи заради друго. Аз трябваше да си ходя защото не съм имал два документа. По принцип всяка бюрократична службица си има подобни тъпоумни изисквания. Но защо трябва да отида до самото място, за да разбера какви са те? Никъде не са описани, освен в чакалнята им. И, о, каква изненада – на посочените в интернет телефони никой не отговаря. Което важи и за агенцията по заетостта, между другото.

Заявлението, което си е чисто и просто „Молба“.

Всички бяхме бесни.

Попитах жената защо, по дяволите, от бюрото по труда не са ме предупредили какво да нося, а ми казаха да се явя само с трудова книжка, служебна бележка и IBAN на сметката ми.

„Те са агенция по заетостта, ние сме НОИ”, беше отговорът.

Добре, а те защо ме излъгаха? Дори и за работното ви време не знаеха, че било всъщност до 16.30 ч., а не до 15.30 ч.

„Те не са компетентен орган, не мога да ви казват какво да носите при нас.”

Добре, а вие нямате ли някаква поне елементарна комуникация помежду си?, вече почервенях от гняв и тонът ми не е звучал много дружелюбно.

„Не, съжалявам!”, нейният тон пък си беше режещ от самото начало.

Трябваше да отида пак. Три дена мотаене. Три дена унижения. Три дена от живота ми на кино.

И като капак в заявлението за отпускане на обезщетение пише, че им се моля за такова. Пише: „Моля да ми бъде отпуснато парично обезщетение за безработица…”

Много интересно, когато ми вземаха парите от заплатата за осигуровки и данъци, не си спомням да са ми се молели. Всеки месец ме скубаха. Защо, когато ми вземахте парите от заплатата за данъци и осигуровки, мили бюрократични пиявици, го правехте така леко и лесно, без пръст да помръднете. А, когато дойде време аз да получа нещо от вас, ме направихте на маймуна?!

Нали преди известно време формата МОЛБА отпадна от документите на администрацията именно, за да не се чувстват хората унижени, че „молят”. В заявлението обаче е сменено само заглавието. Нали е ЗАЯВЛЕНИЕ! Защо не пише: „Заявявам, че искам да ми бъде отпуснато парично обезщетение за безработица…” Не им се моля за помощ. Платил съм си за тази услуга през годините и сега заявявам, че искам да я ползвам. Обаче как Наполеончо ще се чувства по-велик, ако не пълзя пред него?

Безработните сме достатъчно унижени от това, че сме безработни. Няма нужда служителите на министър Тотю допълнително да ни унижават за забавление. А министър Тотю може да пробва да пита някой експерт колко пари ще му вземе, за да им свърже компютрите в подопечните му ведомства, та да не обикаляме като малоумни. Няма да е много, особено на фона на милионите левове държавна субсидия за предизборни кампании и концерти на Веско Маринов.

Categories
Из България Размисли

ТОЙ живее до теб

Внимание: Да не се чете от хора със слаби нерви!

„Георги Василев от врачанското село Бели извор простреля 14-годишния Асен Найденов. След огромна кръвозагуба и животоспасяваща операция детето се възстановява. Съседите на бившия военен Василев отдавна са наплашени. Жестокият старец изтребил над 10 кучета в махалата, включително и домашни. Почти всяка вечер пенсионерът излизал пред прага си да стреля напосоки.” (в-к „Стандарт”, 12.06.2010)

Харесват ли ти малките котета на снимката? По улиците у нас тях ги няма. Вместо това:

–  черното е простреляно с арбалет от неизвестен извършител. Стрелата е пронизала корема.

– бялото е подпалено, а на гърба му има пластмаса, за да се разтопи и да го мъчи.

– шареното е изядено живо от домашно куче, чийто стопанин тъпче главата на котето, докато любимецът му яде.

Не извръщай глава!* Гнуси се от помиярите сред нас, хората.

Тези твои сънародници не са в затвора. Защото няма нормативна уредба, която да ги прати там.

Неофициалната статистика се пръска по шевовете от случаи на насилие над животни. България обаче нехае. Тя продължава да бъде една от трите държави в Европа (освен Албания, Босна и Херцеговина) , в които да измъчваш животно и да причиниш смъртта му не е престъпление.

Има хора у нас, които за удоволствие:

– душат куче с найлоново въже, бият го с метална тръба и дъска, накрая зверски го умъртвяват с брадва;

– стрелят с арбалет и пронизват котка през коремчето;

– продупчват главата на малко коте с въздушна пушка. Не им стига. Прострелват животинката и в гръбнака;

– заливат със сярна киселина куче;

– убиват с тояга коте, защото се е покатерило на терасата им;

– с  камъни размазват главата на котарак, с тухли убиват кучета, опитали се да си поиграят с техния домашен любимец.

„30-годишен мъж бе прострелян в лицето и бедрото от пловдивчанин, който се опитвал да убие бездомно куче с ловна пушка. 49-годишният А.Г. е стрелял в двора на сервиз „МАН” край пътя Хасково-Пловдив с незаконно притежавано оръжие. Погрешка улучил Т.П. от с. Стойките, който бил на мястото, за да вземе от работа брат си – шофьор на товарен автомобил.” (news.dir.bg, 30.10.2009)

Има и българи, които режат скалповете и ушите на умъртвените от тях животни. Други обесват със сезал куче и го оставят да виси почти цял ден на пътния надлез край с. Мало Конаре над автомагистрала „Тракия”. Трети режат краката на Мима. Четвърти отглеждат кучетата си, само за да ги пуснат в организирани боеве, а после зверски да ги убият ако не спечелят.

… който беси котка на лоста пред блока ти, утре може да пребие теб с тръба.

Тези твои сънародници не са в затвора. Защото няма нормативна уредба, която да ги прати там.

Още през 2009 г. Гражданска група „Град за отговорни хора” инициира действия по промяна на Наказателния кодекс на РБългария. Въпреки подкрепата на Евдокия Манева, исканата инкриминация на насилието над животни не минава на второ четене в парламента. Депутатите склоняват единствено организирането на боеве с животни да бъде окачествено като престъпление. И наказанието е…пробация.

Един ден обаче неизвестен извършител отряза краката на кучето Мима в Дряново. След този случай обществото принуди министър Мирослав Найденов и премиера Бойко Борисов да обещаят, че ще вземат мерки по въпроса с инкриминацията на насилието над животни. Последва едно голямо и дълго НИЩО. Преди дни обаче предложените промени в Наказателния кодекс минаха през Правната комисия на парламента. А после и на първо четене депутатите ги приеха. Засега до тук.

Нуждата от закон срещу насилието над животни е крещяща. И не защото нямаме никаква друга правна уредба.

Закон за защита на животните има от 2008 г., но там нарушенията се квалифицират като административни. Промените в Наказателния кодекс ще ги окачествят като престъпления. А това е добре за теб. Защото криминализирането на насилието над животни е един вид превенция срещу насилието над хора. И ако попиташ какво гарантира, че приемането на един закон ще спре престъпленията, ще ти кажа – нищо. В нормалните държави, когато човек прояви насилие над животно, моментално бива отритнат от обществото, става враг. България обаче има много път да извърви, докато моралът подейства преди закона. Затова последният е нужен. На теб, и на мен.

„Дете, пострадало при стрелба в столичния квартал „Овча Купел”, е било прието в сряда в „Пирогов”. Петгодишната М.П. е била оперирана в детската травматология на болницата. От лявата лакътна става травматолозите са извадили сачма, заседнала в меките части. По информация от болницата детето е било уцелено вчера пред дома си при стрелба на непознати. Преди да уцелят момиченцето, стрелците убили кучето на семейството – немска овчарка.” (mediapool.bg, 20.08.2009)

…най-големите серийни и масови убийства в САЩ са извършени от хора, малтретирали животни или били свидетели на такова насилие.

Проучвания на различни организации посочват, че между жестокостта към животните и тази към хората има здрава връзка. Тоест който беси котка на лоста пред блока ти, утре може да пребие теб с тръба. И наказанията за насилниците нямат нищо общо с това, че баба ти и дядо ти заколват прасето по Коледа. Нямат общо и с котето, което случайно блъсна на „Орлов мост”, а после закара до близката ветеринарна клиника, за да се опиташ да го спасиш. Още по-малко имат общо с разкървавената от ритника ти муцуна на кучето, което оня ден нападна детето ти. Никой няма да те съди за това. В затвора ще влязат тези като Е. Аспидов от Горни Лозен. Той осиновява малки котета и кучета, а после храни с тях боа-удушвач, тигров питон и чифт каскавели.  Вярваш, не вярваш, този човек живее до теб.  И вероятно разговаря с детето ти.

Изследвания показват, че 100% от извършителите на тежки сексуални престъпления, които завършват със смърт на жертвата, са направени от хора, които малтретират животни. 45% от извършителите на сексуални престъпления, както и 30% от осъдените за педофилия в световен мащаб, са измъчвали животни в миналото си. Боевете с животни пък са организирана, системна жестокост. С инкриминацията на жестокостта над животни санкциите за това престъпление трябва да се завишат над сегашната пробация, защото е не само насилие, но и организирана престъпност на високо ниво. Повечето участващи са наркобосове и хора, свързани с трафика на жени.

Показателно за връзката между насилието над животни и хора е и проучване от 1999 г. сред затворници в Южна Африка. При анкетирани 58 души, осъдени за престъпления, включващи агресия, 38 (над 63%) са признали, че преди това са упражнявали насилие над животни, докато от 59, осъдени за престъпления без агресивно поведение, едва шестима (малко над 10%) са потвърдили за случаи на насилие над животни.

При случаите на стрелба в американски училища между 1996 и 1999 г. петима от всичките 11 извършители са имали документирани предишни случаи на насилие над животни.

Насилникът може да бъде съседът, роднината, учителят в детската градина, където всяка сутрин водиш сина си.

Според проучване на ФБР най-големите серийни и масови убийства в САЩ са извършени от хора, малтретирали животни или били свидетели на такова насилие.  Защото насилниците над животни рядко спират дотам, а границата е много тънка. Наранявайки по-слаб, често насилниците задоволяват собствените си слабости. По-слабият е дете, жена, възрастен човек или животно.

Насилникът може да бъде съседът, роднината, учителят в детската градина, където всяка сутрин водиш сина си. Или пък полицаят, кметът, месарят. Днес те се усмихват на детето ти когато го срещнат пред входа, черпят го с бонбони, говорят с него. Утре хвърлят отрови, за да избият кучетата – пред същия този вход, твоят. Прокрадват се в храстите и отскубват главите на гълъби и котки. А до отровата играе детето ти, в същите тези храсти гони футболната си топка. Не те ли е страх, че вдругиден синът ти ще настъпи някой в рейса към училище?  Че това може да отприщи насилие, което е трудно да си представиш?

Превенцията на насилието над хора е пряко свързана с инкриминацията на насилието над животни. Както Мая Манолова каза,  дилемата не е „ИЛИ, ИЛИ”, а има само „И”.  Обществото трябва да се погрижи за това „И”, защото няма приоритети, когато става въпрос за насилие. Насилникът трябва да се наказва от обществото. В противен случай днес убива с тръба куче, утре – дете, жена, по-слаб човек. Инкриминацията на проявите на особена жестокост към животни са начин да се противопоставиш на домашното насилие, педофилията, трафика на хора. Тръгва се отнякъде. Хората от тези организации извървяха дълъг път към окачествяването на насилието над животни като престъпление. Просто ги последвай, не извръщай глава:

Гражданска група „Град за отговорни хора”,фондация „Четири лапи”Animal Rescue Sofiapitbull-bg.org„Приятели на котката”, групите във фейсбук „Заедно срещу насилието над животните” и „ЗАТВОР ЗА КОПЕЛЕТО, ОТРЯЗАЛО КРАКАТА НА КУЧЕТО В ДРЯНОВО”.

…кажи на депутата да ги маркира. Да ги жигоса със знак „престъпник”.

Аз се страхувам от кучета, и обикалям по 4-5 преки в квартала, за да не ги срещам и случайно предизвикам по някакъв начин. Но повече се страхувам от човека, който преди 10 години разплака братовчедка ми. Той насипа отрова върху первазите на мазетата. Нейният кокер умря в мъки. А на няколко метра от мазетата, в градинката зад блока, играеха деца, които на килограми тогава бяха колкото кучето…

Страхувам се и от човека, убил  котарака на моя съученичка преди още повече години. Привличаше животните с валериан. После им даваше отрова. И намериха животното мъртво, на тавана на къщата им.

Страхувам се и от съседските хлапета на моя приятелка. Те инжектираха антифриз в тялото на едно коте. За да го гледат как се обезформя, да се кикотят докато умира…

Да заобикалям тези хора по преките в квартала не мога. Защото не знам кои са. Ако ти знаеш, кажи на депутата да ги маркира. Да ги жигоса със знак „престъпник”. Моля те!

*Не извръщайте глави! Не бъдете щрауси! – думи на д-р Мила Бобадова от гражданска група „Град за отговорни хора”. С тях тя призова журналистите да не покриват очите си, гледайки снимки на зверски измъчвани животни по време на специална пресконференция на горепосочените организации относно инкриминирането на особената жестокост към животните. На тази докторка ще занеса и шампанското, което тя трябваше да „гръмне” още преди 2 години.

Categories
Из България Интелектуално Размисли

Трябва да си прецедент

Пълното затишие на предизборния фронт ме изнервя. Ама много ме изнервя. Да си го кажем направо – никой не иска да умира, особено пък аз, и то в разгара на кандидат-президентската кампания 2011. Извоювал съм си, слава Богу, собственото безсмъртие на известността. Ако сте давали пари за книгите ми, вероятно сте напълно безизвестени, иначе щях лично да ви изпратя копие, само и само да се появявате на „правилните” партита и събития. Досещате се какво искам да ви кажа, нали? Или по-скоро не. Къде сте бе, човечета, от предизборните щабове на Лола Монтескьо и Козата Ани? Не виждате ли, че скоро Вълчицата на Забравата (Потема Септим от Третата Империя*) ще оближе дверите ви с Вечния език (виж Генезис 1:16*) и никакви плеяди няма да са в състояние да ви избавят изгладнялата тъмнина на забвението ви.

Първо, трябва нещо лошо да се случи с вашия кандидат – да бъде арестуван в акция Калмари, да е допуснат в университета с квота и без приемен изпит или да самоубие личен асистент.

Не унивайте, колеги! Вижда се светлина в тунела – има начин имената на кандидат-президентите да останат в аналите на законодателната история на България. Простичко казано – трябва да са Прецедент. След като Тризначките, Миската или Гласът могат да го направят, значи и вие ще успеете.

В следващите редове, абсолютно безплатно, ще ви преведа през няколко възможни варианта, но ако искате да навлезете навътре в нещата, трябва или да си закупите книжките ми (особено тази за поведението в Сурат Тефтера) или да се запишете в колежа ми (на удобно и комуникативно място е).

Лесно е. Първо, трябва нещо лошо да се случи с вашия кандидат – да бъде арестуван в акция Калмари, да е допуснат в университета с квота и без приемен изпит или да самоубие личен асистент. Но вие не може да използвате дадените примери. Те вече са били прецедентирани. Ще попитате въобще дума ли е „прецедентиран”? Е, сега вече е, нАучници от БАН. Току що я прецедентирах.

не само че трябва да е кофти, но трябва да е уникално гадно и конституционно любопитно. И вече сте в играта.

И така, не само че трябва да е кофти, но трябва да е уникално гадно и конституционно любопитно. И вече сте в играта. Докато пиша тези редове, забелязах че е много модерно да се говори за еднополовите бракове. За жалост нито Козата Ани, нито Лола Монтескьо могат да се възползват от този тренд по простата причина, че твърде много обратни (и „обратни” е точното определение, когато говорим за повече от един хомосексуалист) плъзнаха по улиците и гей парадите. Хомосексуалният брак няма да развълнува никого. Вероятно кандидатът трябва да се омъжи за двама гейове. Ако полихомолигамията се е случвала по нашите ширини, единият гей трябва да е задължително маймуна със сменен пол, която към момента на изборите е в кома, и кандидата води съдебни дела за правото си да дръпне шалтера на апарата за командно дишане (но същите претенции има и другия съпруг)… И вие, кампанийни вълшебници, ще имате шанса да организирате публични бдения и молитви по села и паланки, в името на каузата на вашия кандидат.

Не казвам, че ще ви е леко. Мислете за себе си като за пионери на страданието, подгответе се за мъчителното завъртане на колелото на Темида. Запомнете: в държавата ни има безброй много жертви на застрахователни агенции, но само единици достигат до Върховния касационен съд. Но усилието си заслужава, защото българската Темида ще ви вмени ново светоусещане и възможни два изхода – а) жертвата е виновна; б) жертвата е нечовек. Каквото и да отсъди съдията, кандидатът ви печели.

Плодовете от подобна кампания ще берете с години напред дори ако кандидатът вече се е преселил на по-доброто място или ви е абсолютно безполезен. Гореизложеният случай се превръща в прецедент, който ще бъде дискутиран от историци, социолози, политолози, ще се наизустява от студенти и ще е повод за майтап с ПР-голословци като мен.

Стиска ли ви да дойдете в колежа ми?

* Queen Potema, The Elder Scrolls, фентъзи компютърна ролева игра, разработена от Bethesda Softworks LLC за персонален компютър, Xbox 360 и PlayStation 3

* Четвъртият ден Господен на латински език: fecitque Deus duo magna luminaria luminare maius ut praeesset diei et luminare minus ut praeesset nocti et stellas… И Бог създаде двете големи светила: по-голямото светило, за да владее деня, и по-малкото светило, за да владее нощта, и звездите.

Categories
Из България Развлечение Размисли

Интернет в България преди 5000 години…

След разкопки на дълбочина 100 м в Русия, руските учени открили медни кабели, които били датирани на 1000 години. От находката руснаците стигат до заключението, че прадедите им са разполагали с мрежа от медни кабели (LAN) още преди 1000 години.
За да не останат по-назад, американците също направили разкопки, при които на дълбочина 200 м намерили оптични кабели. След анализ се установило, че те били на 2000 години, откъдето учените стигнали до заключението, че още по това време техните прадеди са имали оптична мрежа – цели 1000 години преди руснаците да изградят тяхната мрежа от медни кабели.
Седмица по-късно в българската преса се появява информация: „След разкопки на дълбочина 500 м, българските учени не намериха абсолютно нищо. От това можем да направим извода, че още преди 5000 години прадедите ни вече са разполагали с Wireless интернет.

Изпратено от Теодора *

Categories
Из България Интелектуално Развлечение

Кой уби чалгата, бе?

Кой бе? Кой е тоя идиот?! Божкеее, спомням си едно време онзи тв канал „Оникс фолк“. Седяхме с часове и се блещехме с невярващи очи. И някой кретен ни взе това, изконното ни право да си имаме евтин фолк канал!

Пакетът в чалгата е важен! И парите! Много пари!

Пакетът в чалгата е важен! И парите! Много пари!

Не, не говоря за устни, на които са правени фрикции с коприва, та приличат повече на ваджайна, отколкото на уста. Нито за коси, които никой жив няма, та слагат екстеншъни, обемшъни и главата в един миг става по-голяма от задник, цици, бедър и бетоновоз, взети заедно. Нито за еуфоричното мятане на салфетки до припадък и неясно защо, пораждащо ерекции.

Не говоря за странни съвпадения на стайлинга на Лейди Гага и неколко наши звезди и приличните им фотосесии, в които са наляти много пари. Нененеее. Говоря ви за онази, истинската чалгица. Потната. Мазната. Дето като я чуеш и имаш усещането, че целия си в слуз, а като видиш клипчето, което струва приблизително 100 лв, барабар  с грима и осветлението и се чудиш повръща ли ти се, ака ли ти се.

Е, искам си я! Искам си Оникса, бе! Искам да гледам, да попивам. Да чуя дори песен, изпята с говорен дефект, щото има една Силвия, дето шъшка и съска. Искам да ми каже неШто, Шикалки, заШто, Шлаух, проШка. Да видя мазен тип, с гел притиснал косата си в две посоки, а централно мощен път да ми избива очния нерв, да гледа блажно от екрана в лилавия си костюм от пясъчна коприна, а зад него още по-мазен тип да бие електронно барабанче и да гледа игриво, палаво някак.

Искам да видя Глория дебела и с нелепа лимба пред хоремага. Да видя решетките на магазина, перденцата му, а на джама надпис „ХЛЯБ“. Искам Тони Дачева, бе, с плисирана поличка, бе! На точки! С кривите зъби, истинска, неподправена. Искам си и Луна с леопардова щампа да се гърчи до колата на издателя си, пеейки за любов. Жадувам Ина да ми пее „зелено, зелено“.

Искам си хитовете! Искам посланията им! Не, бе, идиот, ако четеш това и ти си тоя дето ми отне всичко, абе кажи си, бе! Кретен!  Ми, извинявам се, ама кой ако не Луна възпя плафончетата? И да, тези песни образоват, смотаняко! Никога нямаше да знам какво е плафонче! Не и докато Луна не го възпя:

Заключи бързо всичките врати,

Плафончетата  скромно угаси,

протегна плахо ти към мен ръка

и тихо с думички ми зашептя

А? Ааа? Забележки нещо, а кретен такъв?! Задник си ти! Къде е Кондьо сега? Сресан, културен. А преди? Дебел, мазен, потен и прост!  С годишни кръгове под мишниците. Доко доко, а!? Какво, бе?! Не може да си е прост ли? Или дебел?? М? Предрасъдъци нещо ли имаме? Какво му беше на образа? Що да не снима клип в дискотека „Парадайз“ в Сатовча,  бе (винаги има нещо, наречено „Парадайз“)? Всичко в огледала, дискотечни светлини, които заради осветлението за клипа само се вижда, че се въртят, но не и какъв цвят светлина разпръскват.

Искам хореографиите, бе! Група жени, без грам идея какво да правят пред камера, нито дори защо са там. Неясна стратегия, неясна концепция. Всичко е естествено, как ти душа сака, бе! Нема пози, нема заучени движения! Както си го прави у „Парадайза“, така и у клипа! То след урок всеки може, ама я да те видя да импровизираш, мухльо?! А мъжете? Високо вдигнати ръце, като болни от Бехтерев…. Върху лед. Толкова истинско…

Искам си десените на ризите на Радо Шишарката, бе, как не разбираш!

Е, Румяна почина, но каква по-голяма мъдрост, бе?! Амели Пулен викаш, дрън дрън! Да, простичките неща са важните, но Амели ми прави некви неясни послания. Камъчета, рови в лещата, майната им на всички префърцунени послания. Докато Румяна, ех, Румяна…

Аз бях в твоята кола,

разкопчах ти панталона,

Без пари си сопол, не мъж и изобщо дори не ме заговаряй, смотаняко! „Мъни, мъни, животът е париииии, мъни мъни мъни.“

но всичко свърши помежду ни –

не напипах нищо там!

Аз бях в твоята кола,

разкопчах ти панталона,

но всичко свърши помежду ни –

не се надигна нищо там!

Не, недей да съжаляваш!

Не, недей да се виниш!

Затова, че не ти стана

си виновен само ти!

Това е! Простичко и ясно! Нема нищо в панталона, довиждане. Ама има добра душа, ама грижовен бил, с чувство за хумор, обича ме. Това да не ти е Пепа и Адрес 4000, бе? Глупости! Измишльотини за стари моми. Пакетът, идиот такъв, той е важен! И парите! Много пари! Без пари си сопол, не мъж и изобщо дори не ме заговаряй, смотаняко! „Мъни, мъни, животът е париииии, мъни мъни мъни.“

Искам си и Мая и Магапаса! Да!! Веднага! Да ми пеят „Катаджийската“. „Оп, карай на ляво, оп, карай на дясно, на ляво, на дясно, шосето става тясно“. И да си гледам клипчето, да щракам с пръсти и да се чудя кой от двамата има повече боя по косата, кой повече гел и кой е по-тъп. Залагам на Магапаса, съжалявам, стара слабост ми е. Ей, това киче,  бе! Искам да заровя пръсти в него, да заровя лице като мъж у цици, да се почувствам жива! Да вдишам тези истински нещица, да ги усетя! После да разпоря потник в примитивен порив, да изкрещя:

„Ей, животеееей!“

Или ще ми кажеш, че нещо не ти е пасвал гримът в клиповете по Оникс? Защо? Ми всичкото курвендил така се гримира до ден днешен, значи си е яко! Ма мини през Лъвов мост, като не вярваш, привечер. Не че сутрин са по-скромни цветовете, очните линии или ружът. Просто привечер са по-концентрирани. Количествено и качествено.

Искам да пусна телевизора и мощен аромат на мастика, фасове, хламидии и нечиста плът да ме удари в синусите!  Да видя как Петра държи микрофона като недоизмит член. Така да ми се усмихне Хисарския Поп, та да ми се прииска да му направя екзорсизъм.

Кво се смееш, бе! Ей, галфон! Кое не ти е ясно?! Иси ли ту мангес, бе Ричи? Защо искам ли, бе? Защото ми липсва! За да им кажа – ей, хора, благодаря ви, че ви има! Защото те ми помагат! Помагат да разбера, да си припомня. Че съм възпитана по друг начин, че ценностите ми са други, а при достатъчно добро сравнение винаги има по-зле.  И някой като ми каже – Козо, ти не си такава, да знам, че ми прави комплимент. Да се полаская, бе. Ей така, да ми стане хубаво. Че съм различна. Не говоря като тях, не живея като тях, не изглеждам като тях.

Categories
Из България Интелектуално Размисли

Ракия на голо

От първото ми идване в това село минаха 40 години. Може и само на мен така да ми се е струвало, но когато ме питаха тогава какво работя и аз казвах, че съм журналист, ме поглеждаха странно. Някой с притеснение, други с насмешка.

Снимка: Wikipedia

Беше прието да се смята, че ако правиш някаква далавера и те хванат, можеш да се оправиш, ако имаш връзки. Ако обаче те хванат и напишат това във вестника, и връзките ти не могат да те спасят. Мислех си, че тези, които ме поглеждат притеснително, са от далаверата. А които едва се сдържаха да не ми се надсмеят, бяха тези, които не вярват, че нещо може да пребори далаверата.

Имаше един възрастен човек със сурово набръчкано лице и сурово поведение. И той като всички спази традицията и дойде в къщата да види новия си съсед. Похвали ракията, която бях сварил, каза, че е много добре за гражданин и не отказваше, когато му наливах отново. В един момент каза – до тук беше. И стана. Като си тръгваше, каза – хубав занаят е журналистиката, момче, но това, което вие днес правите, не е журналистика, а пропаганда, обслужвате властта. И я обслужвате, като казвате на хората, че тази власт е последна и вечна, а не може да има вечна власт. Аз стогодишен чиляк съм виждал, за стогодишна власт не съм и чувал, каза старецът и си отиде. Другите съседи с голям страх бяха ми пошушвали, че той е бил николапетковист и е лежал в Белене три години. Тогава мислех, че е озлобен, защoто неговото време е отминало. Отиде си още през годините на „вечната“ власт и не можа да види сбъднато пророчеството си.

Сега неговата внучка е баба на красиво пет-шестгодишно момченце. Родителите му живеят и работят в съседното малко градче, където и бабата е живяла и работила като учителка преди пенсионирането си. Този дует от баба и внуче също се отличава от общоприетото по тези места.

Той се усмихна на идеята, и ми каза – смея се аз на теб, за да не се смеят на мен шефовете ми.

За ужас на по-изтънчените си родители, обикновено дошлите от столицата и големите градове за лятната ваканция на село, дечица на третия ден заговарят на диалекта на бабите си. Моите съседи – и бабата, и внучето – направо си стават за тв водещи с безупречния си правоговор и възпитано поведение. Бабата много държи на това, защото е нужно за каузата ú. Тя смята, че е несправедливо в телевизионната рубрика, където дечица коментират актуално за деня събитие, да участват само столичанчета.

Има си съвсем стройна теория за правото на децата да имат равен шанс. Обяснява с почти научна аргументация опасностите, които носи за държавата и нацията обезлюдяването на селата. А това, че за телевизиите съществуват само децата на София, е една от основните причини младите хора да се трупат в столицата. Нищо не пречи, твърди амбициозната баба, един ден от седмицата дечица от по-малките градове и села да правят т.н. малък коментар. Чрез кореспондентите. Трудно, да не кажа невъзможно, е да разколебаеш нейната настоятелност. Ангажирах се да говоря с кореспондента на една от националните телевизии в областния център, с когото се познавам от дълго време. Той се усмихна на идеята, и ми каза – смея се аз на теб, за да не се смеят на мен шефовете ми. Обясних неуспеха си на госпожата. Тя каза, че ще си намери друг канал за действие и няма да се откаже от идеята си. Но в поведението ú пролича, ако не обида, то подчертано съмнение, че съм направил това, което трябва, за да ú помогна.

Като за капак, надвечер намина и Пецата, четеридесет и пет-шест годишен местен фермер, нали вече е демоде да наречеш собственика на тридесетина едри рогати добитъка кравар.

Много услужлив и много полезен човек е Пецата, с всички се познава и никой нищо не може да му откаже. Може би защото, освен уреден и работен, е и весел и незлоблив. Сипи, каза, да пием по една ракия на голо, докато лелята направи салатата, пък после ще ти кажа защо съм дошъл. И каза… Всички в нашата къща сме ловци, аз, жената, синът, много добри ловци. Дъщерята още няма годините, но стреля като амазонка. Не вярвам, не само в България, но и на Балканите да има друго такова семейство, а никой не се сеща да напише нещо за нас или по някоя телевизия да ни покаже… За да не си помисли, че съм безразличен към проблема, започнах да го съветвам да звънне в специализирано списание или тв предаване за лов и риболов, аз ще му издиря телефоните. Не зная какво точно е очаквал от мен, но помръкна. А когато го изпращах, с искрена мъка промълви – думах си аз бат Жоро ще пикае на порязаното, ама то, пак нищо…

Сега не бих казал, че внучката на суровия старец и баба на красивото внуче е озлобена, защото си е нейното време. Сигурен съм, че тя ще се бори за идеята си, докато се омаломощи напълно. А Пецата е по-лесен в живота на човека. Скоро някой ще го похвали за нещо и той тутакси ще дотърчи да се похвали на мен, че някой го е похвалил. Ще започне със „Сипи да пием по една ракия на голо”.