Categories
Развлечение Размисли

Махмурлукът е само за силни мъже

От години искам да защитя една теза. А именно, че махмурлукът е само за силните мъже. Такива, като мене, дето са толкова силни и корави, че могат с часове да стискат здраво зъби. Какво имам предвид? Малко ми е трудно, та ще е по-добре да дам пример… наскоро се случи:

Когато се събудих една сутрин…

Да, всички истории за махмурлук, които сте чували и ще чуете, започват по този начин…

… та, когато се събудих онази сутрин, открих, че нищо не беше както трябва: цветовете на предметите наоколо липсваха, главата, която се намираше по случайност на моите рамене, съвсем не беше моята и, когато се обърнах към жена ми, тя всъщност беше с лице към мен – нещо, което никога не се случва. Обикновено спи с гръб към мен и лице към телевизора, а аз – с гръб към нея и зъби, опрени в стената. Милата ми жена. А навън слънцето така красиво пробиваше облаците с първите лъчи на изгрева.

„Еееххх, красота”, помислих си и тежко поех въздух. Това тежко поемане на въздух докара и тежък приток на тежка кръв в доста тежката ми глава. И от това не ми стана никак леко. Развих се внимателно и се изхлузих от леглото, внимавайки да не събудя милата ми жена. Не за друго. Разбирате ли… тя е мила, но когато я събудя по невнимание, става леко раздразнителна. А когато е раздразнена, не е много безопасна.

Престанах да я ядосвам след като на един 1 април ей така – на шега – ми сипа отрова за мишки в кафето и аз ей така на шега прекарах десет дена в токсикологията. Толкова се смяхме след това на остроумното й чувство за хумор – тя се смя, майка й се смя, сестра й се смя… и аз се смях. Смеех ли да не се смея…?

И затова вече съм благ и тих и не я дразня.

Отидох в банята и докато се бръснех, започнах да разплитам лентата на спомените от предната вечер. Как се докарах до това състояние? Аз по принцип не пия. Много. Средно пия. Пия по малко. Направо не си струва да се замислям като ме питат пия ли.

Та, понеже не пия… за какво говорех…?

А, да – че по принцип не пия. Но предишната вечер не издържах. Един приятел… „приятел” ми бил тоя! Това ако е приятел! Та тоя мой БИВШ приятел реши, че ще сваля жена ми. Май не предполагаше в какво може да се забърка, ако и тя го беше харесала, но не е това важното! Обичам си я тая моя жена. Обичам си я. Не е грозна, даже никак не е. Направо си е симпатична… за 140-килограмово джудже с лилава коса и мустаци… си е симпатична. Веднъж благодарение на нейната хубост се спасих от глоба от КАТ. Да. Нямам къси светлини на колата и карам я на габарити, я на дълги. И една вечер се прибираме с нея… с жената… и с колата, де. И ме спират. А тя – жена ми спи до мене на седалката. Идва катаджията и аз свалям прозореца внимателно и тихо – да не я събудя. Той се представя и ми взема документите. Обяснява какво ми е нарушението и колко ще ми струва, а аз през цялото време се опитвам да го накарам по-тихо да говори, ако може. Че така и така ще ме глобява, та поне да не ядоса и жена ми.

– Малко по-тихичко, господин полицай, ако може да говорите, че жена ми спи и като се събуди е малко нервна и може и двамата да ни нашамари.

Тя нежно изсумтя и примлясна насън.

Полицаят малко се стресна от нежното млясване, отстъпи крачка назад и се хвана за кобура с пистолета, едно улично куче до нас се изпусна на тротоара, а три аларми се включиха. Даже ми се стори, че видях в огледалото и патрул на СОТ да се задава далече-далече. Леко учуден и посъбрал кураж, полицаят се наведе да види това ангелче до мене.

– Това ли е жена ти?

– Да – казвам аз с гордост.

Тогава човекът пак отстъпи и нищо не каза. Подаде ми документите обратно и ми направи знак да продължавам.

– Няма ли да ме глобявате…?

– Ти си достатъчно глобен. Аз повече от това не мога те глобя. Лека вечер и успех.

„Какъв мил човек”, си помислих аз, а защо все разправят, че полицаите били сурови хора, подкупни и неразбрани? А когато потеглих, погледнах в огледалото за задно виждане и го видях да се кръсти – явно и религиозен. А после да говорят лошо за такива мили хора.

Така хубостта на жена ми ме спаси. И разбирате, че не мога да си я дам ей така просто. Да оставя някакъв си там мухъл да се опитва да я сваля. Той настоятелен обаче. И не се отказва. Аз не смея да се намеся, защото жена ми може да се обиди. Да каже: „Ти мене за к’ва ме имаше, бе, кретен?!?!” Тя много сладко го казва… После започват и шамарите. Затова си трая – оставям я тя да си владее положението. А аз си седя и съм си силен – силно стискам зъби. Тя лесно се засяга от всичко. И затова не смея нищо да казвам по принцип. И тогава не посмях. Само си седях кротко на масата и гледах как тя танцува с него. Пък и по принцип не съм агресивен и към приятелите си, нали разбирате… поне към онези по-високи от 155 см и по-тежки от 47 кг. И така – седя и гледам, и пия, и гледам, и пак пия, пия, пия… да удавя мъката. И си стискам силно зъбите. Като най-силните мъже.

Към края на бръсненето вече размотах лентата до момента, в който тя ме носеше към вкъщи. Тя много мило ме носи – не като другите жени да ме подпира, а си ме вдига на рамо и си ме носи.

Само един силен мъж би се оставил жена му да го носи. Или да го удря с чехъл от време на време. Защо мислите махмурлията има такъв вглъбен вид? Мисли. Той е и духовно силен. Комуникира с вътрешното си аз. Лошото е, че колкото повече се разсейва махмурлукът, толкова повече се вкисва човек, като си спомня защо се е напил предната вечер.

Не мога само да си спомня охлузванията, насиненото око и навехнатият глезен откъде са. Просто не помня, то и мойта сила си има край. Явно жена ми, милата, ме е сложила да си легна… отвисоко.

Между другото, оставил съм телефона си на добрите хора от този сайт. Ако някой от вас реши, че може да ме приюти за малко, да пише. Много моля. Аз съм тих, скромен, почти не ям, звуци не издавам. А ако ме сложите в ъгъла, съм като фикус – много разнообразявам интериора. Благодаря предварително. Силните трябва да се подкрепяме, нали?!

Categories
Развлечение Размисли

Мръсните тайни на Пепеляшка

За принцовете, пепеляшка и престолонаследницитеЗа принцовете, пепеляшка и престолонаследниците

Напоследък се позаседявам в нета и чета доста сипматични есета  на млади, зрели и презрели дами на теми, вариращи от “Как да намерим принца” до “Как да си забием гадже”.

Изводите ми са няколко. Явно принцовете са кът, щом се налага ползването на наръчник за намирането му. Това е извод №1. Извод №2 е, че пепеляшките у нас са безчет и дори наръчниците не оправят работата. И извод №3 е, че днешните пепеляшки са се уеднаквили до клонинги на Кари Брадшоу от “Сексът и градът”. Смятат, че няколко чифта стъклени пантофки от “Маноло Бланик” и два-три подходящи на цвят коктейла, изпити на Тайното Място, В Което Се Събират Малкото Останали Принцове, са разковничето на загадката, наречена щастлив семеен живот. Както в приказката и тв сериала, разказаните истории свършват с откриването на принц Чарминг. Някои се престрашават да демонстрират и няколко хватки за задържането му (в смисъл на лакирай си ноктите винаги вечер, след като си приключила с прането и гладенето).

А мен точно тази част ме интересува. И ако може с малко повече подробности извън лакирането на ноктите. Защото аз от 7 години живея в антиприказката, започваща на другия ден. Когато се оказва, че принцът има около 4 вида редки алергии, трябва да си пази кръста и краката,  страх го е от майка му, от шефа му, от кучета и от деня, в който ще ни нападнат извънземните. Но и с това се свиква, още повече ако продължавате от време на време да поглъщате двойна от обичайната доза коктейли с другите Карита.

Горчивата истина лъсва, когато се появи Престолонаследникът. Е, тогава нито “Маноло Бланик”, нито коктейлите на цяло Царево могат да ви спасят! То и без това за тях финанси не остават,  всичко отива в памперси, пюрета, и играчки, врещящи и пищящи с децибелите на “Враждебна”.

Това на мен ми се случи преди 4 години. Ефектът бе същият, какъвто би бил при Пепеляшка, ако не пропусне биенето на часовника в полунощ. Красивите рокли изчезват, каляската се оказва тиква, а вместо бал пред краката ти се опъва един континент домашна работа. Стъклените обувки си ги държа в гардероба и вместо тях прибегнах до бързоходките на Малкия Мук. Друг вариант да догониш детето няма.

Първата година се преобличах по-често и от бебето, но въпреки това непрекъснато ходех с лекета от кърма или мляко от шишето. През втората година лекетата преминаха от жълто-бяло към отровно оранжево – така изглеждат повърнатите моркови. Третата година е годината на малките сладки шоколадови/сладоледени/или просто кални пръстчета по ризата ви.

Сега Престолонаследникът е достатъчно голям, за да му обличам суичъри и  да го държа на безопасно разстояние за качулката, докато той поглъща изпросения си с индиански рев четвърти сладолед. Да, да, знам, че четири сладоледа са вредни. Само не знам как да го прилагам на практика, особено когато малкото изчадие е легнало насред тротоара и крещи така, че околните викат линейка, полиция, пожарна и социалните.  Всъщност последният път наистина искаха да ги извикат, защото аз отказвах да си призная, че това на тротоара е моето дете.

Тази уютна атмосфера отнася идилията на семейния живот като куцо пиле домат, ако трябва да прибегна до лафовете от младостта ми (тая работа с Престолонаследника е и толкова изолираща, че това е последният модерен лаф, който чух, преди да ида на заточението, наречено майчинство). Отнася всичко. Даже и принца. Той в тоя период е всичко друго, но не и Чарминг.

Няма да ви занимавам с това, че да имаш дете е най-хубавото на света. Това си го прочетете в бг мама. Ще ви споделя само онези неща, които ние – прекрачилите прага на приказката за Пепеляшка, сме научили, но коварно пазим в тайна, за да ви извозим и да ви прикоткаме и вас от тая страна на бариерата. Буахахахаха!

Неизвестните истини около съвместния живот с принца “на другия ден”

1. За хроничните бележки вече споменах. Те се появяват, когато има да се пазарува, сменят гумите на колата, майка ви е на гости, искате най-сетне да си отспите поне до 7 в неделя, след като през последната година сте спали общо 50 часа.

2. За вас може и приказката да е свършила, но той продължава да вярва в магии. Убеден е, че имате вълшебна мивка. Трябва само да сложи мръсните чинии в нея и най-късно след три дни те са измити и прибрани.

3. Забелязва новата ви прическа, само ако комплимент ви е направил първо съседа или колегата му. Иначе, ако го питате, най-добре е или да се обръснете, или изобщо да не се подстригвате. Що да давате пари излишно?

4. За него времето е спряло, за вас не. Подмята от време на време кога най-сетне ще си върнете формата отпреди бременността. Това, че той все още е с вида на бременен в 7-ия месец, не се забелязва. Редовните срещи с приятели, играта/гледането на футбол, турнирите по карти, табла или каквото там играят, кисненето пред компютъра заради поредната версия на някоя игра си продължават по същия начин, както и преди появата на Престолонаследника. Чак се чудите кога ще възкликне при вида на детето: “Бе я колко е пораснало! Браво!”

5. Майка му го е научила, че трябва поне веднъж на ден да се яде топло. За беда е забравила да го научи и как точно да си го направи. Очаква от вас това.

6. Но той е еманципиран и не слуша винаги майка си. Смята, че съвременните жени трябва сами да си изкарвата парите. И очаква това и от вас.

7. Не е обаче достатъчно еманципиран, за да извършва ТИПИЧНО ЖЕНСКИ РАБОТИ като пране, простиране, гладене, миене на прозорци, баня и тоалетна, прахосмучене, бършене на праха, поливане на цветята и, и, и… Може обаче да прави спагети, обикновено при пълнолуние в пролетно-летния сезон, и очаква благодарността за това му умение да се произнася веднъж дневно и през есенно-зимния сезон.

8. Води ви на ресторант само на 8-и март или рожден ден. Цветята са твърде скъпи, за да ви ги подарява ей така, без повод.

9. Има нежна душа, крехка психика и ранимо его. За да не го карате да страда, трябва всеки ден да му гладите косъма, да го храните добре и да го гледате с възхищение. Вече знаете, защо на сватбата всички викат “Горчиво!”

Неизвестни истини около страданието “майчинство”

1. За петната, морковите и социалната изолация вече споменахме. Има обаче един още по-страшен проблем. Приятелките без деца! Тази дружба е обречена. Те просто никога няма да повярват, че понякога, докато излезете извън дома ви, са нужни 7 опита. При всеки един детето или се напикава, или повръща, или писва, че си иска слончето, или решава, че трябва да яде точно сега… Така или иначе да бъдете точна за среща, ако детето е с вас, е кауза пердута!

2. Ходенето на ресторант, кръчма, кафе, или в тенекиеното барче отсреща може да се сравни само с 2-годишен престой в Гуантанамо. Налага се да пълзите след малкия под масите на съседите, за да изтръгнете чуждата пилешка кълка от ръцете му. Вие и всичките ви приятели държите бялата покривка от едната страна, докато малкото изчадие дърпа от другата. Върху масата весело подрънкват дузина чаши и пълни чинии. Атмосферата е като на “Титаник”. Събрали сте се всъщност на закуска, но вие настоявате да ви донесат пържени картофи. Това е единственото, което може да отвлече вниманието на малкия. След като са ви донесли картофите, с извинение ги връщате и поръчвате кроасан. Връщате и кроасана и отново молите за картофите. Накрая се оказва, че най-добре е да  донесат и кроасана към картофите, но “ако може с кетчуп”! Всичко това се развива на висок тон, а околните започват нервно да подмятат бележки.  Някъде половин час след пристигането ви (да не забравяме, че сте закъсняла с два часа), вече плувате в пот, едва подтискате истеричните си сълзи, но се опитвате да се преструвате, че участвате в разговора, докато малкия ви бърка с юмрук в устата, маже кетчуп по косата и крещи в ушите в транс “Мамо, мамо, мамо, мамо, мамо, мамо, мамо, мамо, мамо, мамо, мамо, мамо”. Най-лошото са околните баби и мами, които непрекъснато дават съвети. Всичко завършва с ужасно непедагогичен шамар за Престолонаследника, а ако сте с по-слаби нерви и за хора от мами и баби.

3. Следващият кръг на ада са телефонните разговори. Децата МРАЗЯТ, когато майките им телефонират. Най-вече, когато е звъннал клиент, шеф, колега. Разговорът протича горе-долу така: “Разбира се, че ще успея със сроковете. Няма никакъв проблем, не ме притеснявате. ТИ МАЛКО ИЗЧАДИЕ ТАКОВА! Извинете, синът ми е тук… Дали проектът върви добре? НЕ, НЕ, НЕ, НЕ, ЗА БОГА, НЕ! НЕ БЪРКАЙ В КОНТАКТА!!! Извинете, синът ми…, да, проектът върви чудесно, тази нощ смятам да го приключа, макар че, ПИСНА МИ ВЕЧЕ ОТ ТЕБЕ, ПО ДЯВОЛИТЕ!!! Не, не за вас, синът ми тука малко се е поразиграл. Да, няма проблем да звъните по всяко време, разбира се. Ще се видим утре, да, но исках само да ви предупредя, че… АКО АКАШ В ГАЩИТЕ В МОМЕНТА, НЯМА ДА МЕ ВИДИШ ПОВЕЧЕ, ОБЕЩАВАМ! О, извинете, пак синът ми, благодаря за обаждането, дочуване!”….

4. Това е ситуацията в момента, а тя е значително по-добра от онова, което те сполетява в първите месеци след раждането. Общо взето около 6 месеца се прекарват в неспане и рев. Бебешкият рев е природен феномен – той може и да прилича на виенето на котката на съседа отдолу или на поредния хит на Анелия, който се чува от съседа отгоре… Но, има една основна разлика. Не можеш да се абстрахираш. Една бормашинка се върти в мозъка ти и крещи: “Направи нещо, направи нещо, направи нещо”. Независимо дали е 4 сутринта или 4 следобяд. В тези първи месеци се развиват и нечовешки способности, като например да акаш веднъж седмично (в неделя, докато таткото пази бебето), да пикаеш само веднъж дневно, и да взимаш душ за 8 секунди. Някои майки пък просто не се къпят. Може да носят и памперси за големи, не знам. Храненето също е крачка назад в еволюцията: справяш се с пържола, филия, или каквото там има в чинията, може и да е вестник, на не повече от три хапки. Нямаш време за повече. Прекарваш времето основно в застинало положение, кърмейки. Или държейки шише. Като свърши процедурата, детето се е наакало, сменяш памперса, усмихваш му се блажено и о!, пак е време за хранене. Така поне половин година.

Тук ще ви призная  и най-голямата, срамна тайна на майчинството. Майките не са хора! Това е за жени като журналистката Миролюба Бенатова, която наскоро в едно интервю разказа, че най-потресаващите истории за нея са онези, в които майките убиват децата си. “Това за мен не са хора! Не знам какво може да те накара да направиш такова нещо, просто не знам!”, каза тя. А аз (тук знам, че ще ви потреса и сигурно ще ме пратите на психиатър) си помислих: “Не, майките не са хора. Аз не бих убила детето си. Но ЗНАМ защо някои го правят. Да, ние всички знаем!”

Categories
Из България Развлечение Размисли

Интернет в България преди 5000 години…

След разкопки на дълбочина 100 м в Русия, руските учени открили медни кабели, които били датирани на 1000 години. От находката руснаците стигат до заключението, че прадедите им са разполагали с мрежа от медни кабели (LAN) още преди 1000 години.
За да не останат по-назад, американците също направили разкопки, при които на дълбочина 200 м намерили оптични кабели. След анализ се установило, че те били на 2000 години, откъдето учените стигнали до заключението, че още по това време техните прадеди са имали оптична мрежа – цели 1000 години преди руснаците да изградят тяхната мрежа от медни кабели.
Седмица по-късно в българската преса се появява информация: „След разкопки на дълбочина 500 м, българските учени не намериха абсолютно нищо. От това можем да направим извода, че още преди 5000 години прадедите ни вече са разполагали с Wireless интернет.

Изпратено от Теодора *

Categories
Из България Интелектуално Развлечение

Кой уби чалгата, бе?

Кой бе? Кой е тоя идиот?! Божкеее, спомням си едно време онзи тв канал „Оникс фолк“. Седяхме с часове и се блещехме с невярващи очи. И някой кретен ни взе това, изконното ни право да си имаме евтин фолк канал!

Пакетът в чалгата е важен! И парите! Много пари!

Пакетът в чалгата е важен! И парите! Много пари!

Не, не говоря за устни, на които са правени фрикции с коприва, та приличат повече на ваджайна, отколкото на уста. Нито за коси, които никой жив няма, та слагат екстеншъни, обемшъни и главата в един миг става по-голяма от задник, цици, бедър и бетоновоз, взети заедно. Нито за еуфоричното мятане на салфетки до припадък и неясно защо, пораждащо ерекции.

Не говоря за странни съвпадения на стайлинга на Лейди Гага и неколко наши звезди и приличните им фотосесии, в които са наляти много пари. Нененеее. Говоря ви за онази, истинската чалгица. Потната. Мазната. Дето като я чуеш и имаш усещането, че целия си в слуз, а като видиш клипчето, което струва приблизително 100 лв, барабар  с грима и осветлението и се чудиш повръща ли ти се, ака ли ти се.

Е, искам си я! Искам си Оникса, бе! Искам да гледам, да попивам. Да чуя дори песен, изпята с говорен дефект, щото има една Силвия, дето шъшка и съска. Искам да ми каже неШто, Шикалки, заШто, Шлаух, проШка. Да видя мазен тип, с гел притиснал косата си в две посоки, а централно мощен път да ми избива очния нерв, да гледа блажно от екрана в лилавия си костюм от пясъчна коприна, а зад него още по-мазен тип да бие електронно барабанче и да гледа игриво, палаво някак.

Искам да видя Глория дебела и с нелепа лимба пред хоремага. Да видя решетките на магазина, перденцата му, а на джама надпис „ХЛЯБ“. Искам Тони Дачева, бе, с плисирана поличка, бе! На точки! С кривите зъби, истинска, неподправена. Искам си и Луна с леопардова щампа да се гърчи до колата на издателя си, пеейки за любов. Жадувам Ина да ми пее „зелено, зелено“.

Искам си хитовете! Искам посланията им! Не, бе, идиот, ако четеш това и ти си тоя дето ми отне всичко, абе кажи си, бе! Кретен!  Ми, извинявам се, ама кой ако не Луна възпя плафончетата? И да, тези песни образоват, смотаняко! Никога нямаше да знам какво е плафонче! Не и докато Луна не го възпя:

Заключи бързо всичките врати,

Плафончетата  скромно угаси,

протегна плахо ти към мен ръка

и тихо с думички ми зашептя

А? Ааа? Забележки нещо, а кретен такъв?! Задник си ти! Къде е Кондьо сега? Сресан, културен. А преди? Дебел, мазен, потен и прост!  С годишни кръгове под мишниците. Доко доко, а!? Какво, бе?! Не може да си е прост ли? Или дебел?? М? Предрасъдъци нещо ли имаме? Какво му беше на образа? Що да не снима клип в дискотека „Парадайз“ в Сатовча,  бе (винаги има нещо, наречено „Парадайз“)? Всичко в огледала, дискотечни светлини, които заради осветлението за клипа само се вижда, че се въртят, но не и какъв цвят светлина разпръскват.

Искам хореографиите, бе! Група жени, без грам идея какво да правят пред камера, нито дори защо са там. Неясна стратегия, неясна концепция. Всичко е естествено, как ти душа сака, бе! Нема пози, нема заучени движения! Както си го прави у „Парадайза“, така и у клипа! То след урок всеки може, ама я да те видя да импровизираш, мухльо?! А мъжете? Високо вдигнати ръце, като болни от Бехтерев…. Върху лед. Толкова истинско…

Искам си десените на ризите на Радо Шишарката, бе, как не разбираш!

Е, Румяна почина, но каква по-голяма мъдрост, бе?! Амели Пулен викаш, дрън дрън! Да, простичките неща са важните, но Амели ми прави некви неясни послания. Камъчета, рови в лещата, майната им на всички префърцунени послания. Докато Румяна, ех, Румяна…

Аз бях в твоята кола,

разкопчах ти панталона,

Без пари си сопол, не мъж и изобщо дори не ме заговаряй, смотаняко! „Мъни, мъни, животът е париииии, мъни мъни мъни.“

но всичко свърши помежду ни –

не напипах нищо там!

Аз бях в твоята кола,

разкопчах ти панталона,

но всичко свърши помежду ни –

не се надигна нищо там!

Не, недей да съжаляваш!

Не, недей да се виниш!

Затова, че не ти стана

си виновен само ти!

Това е! Простичко и ясно! Нема нищо в панталона, довиждане. Ама има добра душа, ама грижовен бил, с чувство за хумор, обича ме. Това да не ти е Пепа и Адрес 4000, бе? Глупости! Измишльотини за стари моми. Пакетът, идиот такъв, той е важен! И парите! Много пари! Без пари си сопол, не мъж и изобщо дори не ме заговаряй, смотаняко! „Мъни, мъни, животът е париииии, мъни мъни мъни.“

Искам си и Мая и Магапаса! Да!! Веднага! Да ми пеят „Катаджийската“. „Оп, карай на ляво, оп, карай на дясно, на ляво, на дясно, шосето става тясно“. И да си гледам клипчето, да щракам с пръсти и да се чудя кой от двамата има повече боя по косата, кой повече гел и кой е по-тъп. Залагам на Магапаса, съжалявам, стара слабост ми е. Ей, това киче,  бе! Искам да заровя пръсти в него, да заровя лице като мъж у цици, да се почувствам жива! Да вдишам тези истински нещица, да ги усетя! После да разпоря потник в примитивен порив, да изкрещя:

„Ей, животеееей!“

Или ще ми кажеш, че нещо не ти е пасвал гримът в клиповете по Оникс? Защо? Ми всичкото курвендил така се гримира до ден днешен, значи си е яко! Ма мини през Лъвов мост, като не вярваш, привечер. Не че сутрин са по-скромни цветовете, очните линии или ружът. Просто привечер са по-концентрирани. Количествено и качествено.

Искам да пусна телевизора и мощен аромат на мастика, фасове, хламидии и нечиста плът да ме удари в синусите!  Да видя как Петра държи микрофона като недоизмит член. Така да ми се усмихне Хисарския Поп, та да ми се прииска да му направя екзорсизъм.

Кво се смееш, бе! Ей, галфон! Кое не ти е ясно?! Иси ли ту мангес, бе Ричи? Защо искам ли, бе? Защото ми липсва! За да им кажа – ей, хора, благодаря ви, че ви има! Защото те ми помагат! Помагат да разбера, да си припомня. Че съм възпитана по друг начин, че ценностите ми са други, а при достатъчно добро сравнение винаги има по-зле.  И някой като ми каже – Козо, ти не си такава, да знам, че ми прави комплимент. Да се полаская, бе. Ей така, да ми стане хубаво. Че съм различна. Не говоря като тях, не живея като тях, не изглеждам като тях.

Categories
Из България Развлечение Размисли

Той, кортежът

Поради настъпилата напоследък невъзможност човек да си кара по българските „пътища“ /извинете за думата/ без да го отнесе премиерски кортеж, смятам за необходимо мирното население да започне да спазва някои основни принципи за придвижване в градовете и по националната пътна мрежа.

Първо. Избягвайте пътищата. Освен ако не е абсолютно неотложно и необходимо, не излизайте с автомобил, колело, каруца или каквото там превозно средство имате. Ходете пеша и не доближавайте големи улици и булеварди, защото зад всеки ъгъл дебне кортеж, а за него няма значение човек ли, кола ли – отнася наред. Кортежът не е от придирчивите.

Второ. Ако все пак неразумно решите да пътувате с кола по някоя от двете „магистрали“ /извинявам се и за тази думичка, ама на Запад така им викат/, за всеки случай си направете завещание и изтеглете потребителски кредит, за да можете: а. В случай, че след срещата с кортеж не оцелеете, да осигурите родата и б. Ако пък оцелеете, да можете да си платите акта /тъй като вината ще е ваша/ и да оправите ламарините по колата.

…зад всеки ъгъл дебне кортеж!

Трето. Ако предприемете пътуване и в рамките на 50 километра не срещнете кортеж, незабавно спрете, обадете се на телефон 112 и се оплачете. Дайте си точните координати /например: в Ябланица, до третата маса с халва/ и  изчакайте спокойно да дойде кортеж и да ви удари, а след това им благодарете и ги почерпете с локум.

Четвърто. Когато ви удари кортеж, не спорете. Принципно, вие нямате право да се намирате в собственото си платно, нито пък в насрещното, изобщо е спорно дали имате право да дишате и съществувате, но все още не е измислен закон, по чиято сила да ви осъдят и за това.

Приемете, че винаги трябва да пропускате превозното средство със специален режим на движение, без значение дали то, средството, ви се е залепило като самолетоносач за задните фарове, свирка ви, светка ви и всячески се опитва да ви ликвидира.

…с достойнство се забийте в първото ви попаднало дърво и умрете спокойно и с чувство за национална гордост.

Ваша отговорност е да го улесните в тази досадна задача, така че вместо да се правите на велики, или се оставете да ви удари, или с достойнство се забийте в първото ви попаднало дърво и умрете спокойно и с чувство за национална гордост.

Пето. Ако мине една година, в която не ви е удрял кортеж, въпрос на доблест и чест е да хванете гьостерицата и да потрошите колата си собственоръчно – ей така, за тренинг. След това напишете сърцераздирателно писмо до службата за охрана на премиера и ги попитайте дали нещо не ви се сърдят или просто са ви забравили, защото са прекалено заети да удрят други хора?

Шесто. Това е съвет по-скоро към медиите – престанете да отразявате всеки случай, в който кортеж отнася гражданин. Това е скучна, досадна и клиширана традиция, а не новина. Веднага обаче пратете екип да направи мащабен репортаж, ако се случи така, че кортеж мине и не отнесе нищо, дори и стресирана студентка с Фиат Панда. Ако това стане, прекъснете емисията, пуснете извънредни новини и оповестете чудото.

Спазването на принципите, естествено, не ви гарантира нищо, но поне ще ви улесни живота и ще ви помогне да реагирате правилно в тази напрегната ситуация, която всеки българин е длъжен да изпита на гърба си – стълкновението с премиерски кортеж.

Както се вика, амин, дай Боже всекиму.

Categories
Из България Развлечение Размисли

Що е ефектът „Бам!“ и има ли почва у нас

Покойният президент на Туркменистан Сапармурад Ниязов, самопровъзгласил се за Туркменбаши, т.е. за Баща на туркмените, беше обявил извън закона всички инфекциозни заболявания, в този число холерата и СПИН-а. Под възбрана попадна и самото им споменаване, а престъпилите заповедите му изтърпяваха разнообразни наказания, сред които 36-километров маратон из пустинята Каракум.

Преди Сапармурад Ниязов едно негово подобие – генерал Иди Амин Дада Умей, което управлява Уганда в продължение на осем години, се самообяви за „Негово превъзходителство пожизнения президент фелдмаршал хаджи доктор Иди Амин Дада, властелин на всички земни животни и всички морски риби“. Първата му забрана падна върху болестта сифилис, от която, както се оказа впоследствие, самият той страдал от малък.

Още по-преди Туркменбаши и Иди Амин, някогашният президент на Боливия Андрес де Санта Крус започнал да се представя за „Велик гражданин, Възродител, Върховен главнокомандващ, Бригаден генерал, Велик маршал и миротворец.“ Това станало, след като в ухото му влязъл щурец и той получавал толкова силни главоболия, че когато веднъж се появил пред „народа си“ в парадна униформа, обсипана с ордени чак до чорапите, категорично забранил мигрената.

Разбира се, холерата, сифилисът и главоболието не изчезнали. И всъщност единственият, който успял да приложи забраната си на практика, бил императорът на Централноафриканската република Жан-Бедел Бокаса. Той издал Указ срещу глада, в резултат на което всички престъпили го или умирали от естествено недохранване, или попадали на императорската трапеза, запържени с панировка, печени на скара и под формата на чеверме…

„Първобитният човек смятал, че ако си затвори очите пред опасността, тя мигновена изчезва“ – твърди американският психолог Марк Стивънс. Затова, според него, колкото си по-примитивен, толкова повече нараства вероятността да затвориш очи пред неприятното, а колкото повече си овластен, толкова по-голяма става илюзията, че можеш да нареждаш и на останалите да затворят очи.

Стивънс нарича това „Ефектът Бам!“ и го описва като съвсем проста автотерапия:

Представяте си нещо, което ви е раздразнило, ядосало, вбесило. Броите до три и високо извиквате на глас „Бам!“, като се опитвате да взривите негативния образ в съзнанието си. Или:

Изпитвате чувство било за вина, било за безпомощност. Този път обаче си представяте някой, който ви е много неприятен. Пак броите до три и високо извиквате на глас „Бам!“, като прехвърляте вината и безпомощността си на противния образ, изплувал в съзнанието ви.

Или:

В очите на околните искате да изглеждате различен от това, което сте. По-мъжествен, да речем, и с челичен характер, който не се огъва под напора на обстоятелствата. Номерът с броенето и викът „Бам!“ пак ще свършат работа, стига само да нарисувате в ума си желания образ и да си представите как се напъхвате в кожата му.

Стивънс обяснява, че най-често хората прилагат първата техника. Той обаче дава примери като онези в началото по друга причина: за да предупреди до каква хипертрофирала форма може да стигне бамването, ако – бидейки овластен, започнеш да попрекаляваш с него…

Ще кажете, че тук е невъзможно да се появи някой Туркменбаши и да забрани грипа, нали?

Само че в държава, чийто премиер се възхищава от Мао Дзедун, реабилитира Тодор Живков и неотдавна забрани частицата за бъдеще време, не е лошо да си отваряме ушите на четири. Защото, отворим ли ги, ще чуваме това „Бам!“ все по-ясно и начесто.

Три примера само от последните дни:

* От близо месец в София всяка вечер поголовно се палят автомобили. Полицията е тотално безпомощна, но дори когато хване някой шаран, палежите продължават. И ето решението: “Най-правилно е случаите с палежи на коли да не се отразяват от медиите“, нарежда премиерът. „Бам!“ и проблемът веднага изчезва!

* Питат премиера кога правителството му ще вдигне пенсиите. Моментално в съзнанието му изниква отвратителният образ на Тройната коалиция. Нейното тежко наследство ще засегне и 2012 година, разправя той, и изброява на пръсти „милиард и кусур“ за влакове, „гьола, наречен „Белене“ и т.н., и т.н.“И с тези пари, ако не са правени тези неща, можехме да вдигнем пенсиите“ – въздъхва. „Бам!“ и проблемът е стоварен върху главите на управляващите, които не управляват вече повече от две години!

* Премиерът заявява строго, че тютюнопушенето ще бъде забранено навсякъде от 1 юни догодина. Още на следващия ден обаче „ревизира“ становището си, отпускайки аванта на баровете, и само часове по-късно отново се връща на предишната си позиция с уточнението, че размислил. На заяждането, че да си променя мнението стана традиция, а това не говори за силен характер, той се впуска в спомени как е клал прасета. “Това беше един от начините да се докажеш като мъж“ – казва важно. „Бам!“ и проблемът с характера отива на кино, заместен от така лелеяния образ на мъжкар!

„Опасната последица от постоянното прилагане на тази автотерапия е човек да заживее в измислен свят, където всичко е въпрос на просто бамване“ – предупреждава още Стивънс. Когато се сблъска с реалния живот, той може да изпита силно раздразнение, още по-голяма безпомощност и чувство за самота(„Властта ми взе всичко лично. Стоя самотен като куче в Банкя.“); може да си внуши, че няма причина да бъде самокритичен към себе си, защото негативното идва само отвън и от другите („Аз моята история съм я написал, та написал. Под нулата съм тръгнал. Самичък съм направил толкова много. Цяла партия. Апарат огромен. И само са ми пречили.“); но също така може да си повярва, че останалите високо оценяват резултатите, постигнати единствено във въображението му („Имаме 100% изпълнени критерии за Шенген… Вдигнаха кредитния рейтинг на България, на всички останали го свалиха, това означава, че сме работили добре и това всички го казват… И най-вече народът ни повярва на тези избори.“)

Да си призная обаче, и аз напоследък започнах да бамвам.

Първо бамнах вестниците, особено ония със снимки на един и същ бамващ на първа, трета, пета, седма, осма, петнайста и т.н. страници.

После приключих с телевизията. Само като видях един и същ бамващ по първи, втори, трети, пети, девети и т.н. канали, направих „Бам!“ с дистанционното и заживях значително по-леко.

Това, разбира се, далеч не е достатъчно да бамнеш ефективно живота в глупост и лъжа. Но все отнякъде трябва да се започне…

Списание „Либерален преглед“

Categories
Европа Развлечение Свободно време

„Българките“ от Хакни

На Нова година пропаднах в „Хакни“. Казвам пропаднах, понеже „Хакни“ е махала в Северен Лондон, бивш работнически квартал, където отиваш и все така се получава, че не си тръгваш поне две нощи.  Сега го наричат „тренди“, предимно алтернативки досаждат по пъбовете, заселват се интелектуалци и някакви американци, за които Европа започва и свършва с Англия.

Българките от Хакни
Българките от Хакни

Отидохме на парти заедно с едно българско момиче и приятелката й англичанка. Англичанката, милата, й дойде много ракията на препартито, та като слизаше по стълбите от втория етаж на автобуса, падна на глава. Проблем голям не стана, щото то в Лондон на Нова година по улиците се редуват повърнато, припаднал, повърнато, припаднал.

От вратата виждаш физиономии от всички краища на „империята“. Това му е хубавото на космополитен град като Лондон – всякакви хора, всякакви раси, всякакви луди. Обичайните забавления – алкохол, трева, а от няколко месеца насам се псува Ник Клег. Британският вицепремиер, който измисли, че университетските такси трябва да се увеличат три пъти. Криза.

По едно време англичанка в духа на социализацията се приближи към моята българска приятелка и я попита.

–        „Откъде си?“

–        „От Източна Европа“.

–        От коя Източна Европа? Да не би Гърция?

–        Не, от България“.

Тогава най-неочаквано англичанката се обърна към другия край на двора и се провикна на чист български: „Анииии, Аниии, ела да видиш какво намерила! Ехааа!“.

Така се запознахме с Анна и Анна Мария, които са толкова луди по България, че чак научили български. Говорят го със силен акцент, но правилно. Много светли и усмихнати момичета. Нито следа от изкуствените поздрави и дежурните фрази, с които се води доста често разговор на Запад.

Преди 7 години решили, че ще научат български. И го научили. Намерили си и даскал по български. Студент в Оксфорд. Всяка седмица пътували по два пъти от Лондон до Оксфорд, за да тренират писмо и реч. Още първото лято си вдигнали багажа и заминали за България, за да работят с хлапета. Да преподават английски и да се грижат за „деца, лишени от родителска грижа“ в Стражица и Велико Търново. И така вече седем лета подред.

Сближили се с малките, и с тийнейджърите. Пишат си редовно, когато са в Англия им помагат с уроците по скайп. Олющените и запуснати сгради, изобщо сиромашията в провинциална България, не ги плаши въобще. Простотията също. Някаква мутра пребил до безсъзнание брата на Анна Мария, защото в дискотеката се присегнал, за да разклати светещите въртящи се топки, висящи от тавана. Пиянска история, но момчето го прибрало Бърза помощ. След инцидента останали заради децата.

И така, докато директорът не решил, че трябва да ги изгони. Разваляли му дисциплината. Шефът хич не си е дал сметка, че тези учители по английски са най-добрите възможни за възпитаниците му. Езикът, който преподават им е роден, а и децата чрез общуването ще разберат, че има и други светове, други култури, отвъд баира на Стражица. Всъщност шефът какво го интересува, нали му развалят дисциплината….Пък и с тях или без тях, заплатата му по-голяма няма да стане. А децата, че ще научат нещо ново за света, кучета ги яли…

Анна и Анна Мария не се обидили въобще. Те схващат нашата сопнатост като част от култура, която искат да разберат, и широкосърдечно я приемат за нещо нормално. Събрали са си пари и ще дойдат и това лято. Защото са обещали на децата.

Докато пиехме смокинова ракия в задния двор на къщата в „Хакни“, разказаха готина история: „Пътуваме в метро. Гледаме едни хора. Слушам български говори. Доближава аз тези хора и попитва: „Извинете, вие да сте от България“. Поглежда лошо и отговоря: „Не! От Македония“. И не говори на мен вече. Ама аз казвам: „Много хубав български говори, браво!“ Анна разказва и се смее с пълен глас и със стиснати юмруци тупа по коленете от емоция. Много рядко някой западняк си дава зор да вникне в глупотевината на балканските спорове, та и да се шегува с тях.

Защо са научили български и защо точно България?

„Няма причина. Харесва ни!“

Categories
Развлечение Размисли

Не обичам зъбарите

Не, аз не че не ги обичам, напротив. Те вероятно също са хора, даже вероятно са нормални (доколкото да чоплиш в устите на хората би влезнало в границите на нормалното). Предполагам дори, че също имат далак, сърце, панкреас и дуоденум.

Ама аз наистина не знам по-гнусно нещо на тая планета от човешката уста.

Ама аз наистина не знам по-гнусно нещо на тая планета от човешката уста.

Един вид са си същата торба карантии като всеки един от нас. Не,  че не съм се чудела ако разпоря тая ми ти миньорка, зъболекарата ми, дали няма да се окаже, че е всъщност извънземна и в нея живее малко човече, което управлява човешкото й тяло посредством сложен механизъм и безумен компютър, а мисли да я порна са ми идвали. О, как са ми идвали. Даже в смелите си размисли за тях подозирам, че и зъби ги болят понякога. Просто нямаше да е редно ако не са изпитвали тая болка.

Ама аз наистина не знам по-гнусно нещо на тая планета от човешката уста. А аз съм била на всевъзможни места. Все пак съм ветеринарен лекар, сещате се… Апа моята зъболекарка да е толкова нежно създание, толкова крехка, някак порцеланова. В същото време и доста луда, нали… Но да не се връщаме към гнусотиите.

Най-много ме дразни като й дам знак боботейки и клокочейки, окована на оня стол, опитвайки се да не се удавя в сместа от вода и слюнка, при все, че имам шнорхел, който смуче, че ме боли  и тя да ми каже, каканижейки:

„Дададада, чакайчакайчакай, етоетоето, тукатукатука, свършвамсвършвамсвършвам, крайкрайкрай“.

Не, наистина е голем пич. Не случайно съм избрала нея. Щото веднъж така се бях надрусала с де що имаше хапче у нас, че милата чопли в устата, а аз пея с пълно гърло американския химн. Ама некой път така ми иде да й тресна един тупаник. Един път ми прави пломба, от тия готините, беличките, дето преди да станат готини и белички са едни мръснобели топчета… И седи тя, меси си топченцето за пломба, аз седя с шнорхел в уста и се чудя как е възможно хем да се давя, хем устните ми да са толкова сухи. В миг лицето й цъфва пред мен, сложила топчето на инструмента и се хили:

…нищо че преди това съм изяла четири пици, три салати, бифтек, татарско кюфте, патица по Сечуански, два козунака и един турлю гювеч, резко огладнявам. Вървя си по улицата и се боря с желанието да разкъсам кокера на мацката пред мен…

„Ето, остана само да сложим това сополче“

И аз щях да умра. Ми а смейте се вие с пълна уста с кво ли не. Хвърчат маркучи, слюнка, вода, тампони. Ръкомахам,  събарям. Боря се за живота си, бе. Всичко намазах, а тя се чуди защо…. „Сополче“….

Не, не са нормални тия.

Разбира се, дежурната реплика: „ Два часа сега няма да дъвчиш нищо. Нищо в устата“. Естествено, нищо че преди това съм изяла четири пици, три салати, бифтек, татарско кюфте, патица по Сечуански, два козунака и един турлю гювеч, резко огладнявам. Вървя си по улицата и се боря с желанието да разкъсам кокера на мацката пред мен, който ми се вре в краката и да го изям като върколак курва. Не знам защо, ама вечно курви ядат тия върколаци, поне във филмите, които съм гледала. Или поне с тях започват. Простете вметката. Та не се стърпях. Купих си бананче. Меко е, калорично. Нищо, че половината ми уста е автономна, барабар със слюнкоотделянето и нямам никакъв контрол над нея. Все ще съумея да го сдъвча.

Не, не дъвчих. Направо инхалирах тоя банан. Просто нямаше как да дъвча с тая упойка.  Щастлива как съм надхитрила съдба, глад и зъбар в едно се усмихнах. В смисъл, гарантирам само за едната част от лицето ми. Другата имаше други занимания, някакви нейни си. Запалвам цигара и започва битка с дърпането. Едва успявам да изкомандвам част от устните си да захапят фаса, но всмукването се оказа сериозно премеждие. Дърпам през единия ъгъл на устата, то излиза през безжизнения. Как ли не се въртях, какви ли пози не заемах….

Нищо. Скрих се на завет до един магазин и след като цигарата бе зловещо ослюнчена и следователно негодна за пушене се отказах. Метнах я в първата кофа и се погледнах във витрината. Имах окаяно ужасен вид. Една част от лицето жизнена, с нормален тонус. Другата виснала, сякаш преди малко съм получила инсулт, а в ъгълчето на устата блести нежна лига.  Но това не беше всичко. Имах гигантски оток на мъртвата буза. Твърд и безчуствен. „Боже!“ – викам си аз. „Направила съм алергия към упойката!“ Хуквам обратно към кабинета и се моля да не умра от оток на Квинке или в по-добрия случай да не остана во веки деформирана. Тичам и пръхтя молби към Господ, съдбата или който ме чуе.

Влетявам с писъци в кабинета, ревяща неутешимо. Цялата червена и покрита от сълзи и едва успявам хълцайки и премятайки безжизнени устни една връз друга да споделя страховете си със зъболекарката. Сядам на стола и чакам присъдата си.

– Нали ти казах нищо да не ядеш?!

Поглеждам я тъпо и се чудя защо не е задействала протокола за спешни случаи, барабар със  сатурациите, ПКК, биохимията, сърдечния масаж и скенера. А тя започна да вади банана от бузата ми, който аз грижливо като хамстер съм тъпкала там без дори да разбера, че в едната си буза мога да събера ¾ банан. Вади си жената, поглежда ме с крайчеца на окото, а аз гледам тавана безизразно, за да не разбере, че ми иде да се гръмна от срам.

А тя започна да вади банана от бузата ми, който аз грижливо като хамстер съм тъпкала там без дори да разбера, че в едната си буза мога да събера ¾ банан.

Прибрах се у дома покрусена и със смачкано самочувствие. Представих си някакво тържество на зъболекарите в България, на което пред кръвожадната тълпа миньори се изправя моята, взима микрофона и казва:

„Уважаеми колеги, сега в частта за куриoзи ще Ви разкажа аз на какъв дебил попаднах веднъж.“

Ще разкаже как е вадила банан, тълпата ще се смее, а на слайд зад нея ще съм аз в цял ръст с тъп поглед. После някой ден ще се опитвам да си хвана трамвай на площад „Славейков“, а някой от някъде ще изкрещи:

„Аааааааахахаха, това е онаа с бананите, беее!“

Отворих вратата у дома все така гладна. Изломотих на баща ми, че всичко е ок и той потъва пак във вестника си. Решавам, че край, приключвам със самосъжалението, в крайна сметка да са ме видели колко човека + Тя. Нарязвам си диня смело с половин ехидна усмивка, защото диня, бате, няма как да натъпча в бузата. Приготвила съм си стройно нарязан резен, сочен и уханен. Сядам пред  телевизора с чинийка в ръка и започам да хапвам диня, гледайки поредната тъпотия между пърхута, превръзките, хапчетата срещу преяждане и Мария с нейния прах за пране. Ония мигове на усамотение, в които сякаш изчакваш харддиска, разположен в някое от полукълбата ти, да изтрие нещо неприятно и докато процесът приключи просто те няма.

Изведнъж видях баща ми. Свалил вестника и ме наблюдава с нескрита погнуса. Това е доста страшна гледка, хора. Собственият ти баща, дето ти е сменял памперсите, а после и дълго време си го викал в тоалетната за помощ след туй онуй. Собственият ти баща, дето за него ти си Детенцето на Тати, Татината принцеска. Този, който те приема такъв, какъвто си, защото просто си негово творение, следоватено си най-най- най.  Този, който с любов е целувал краката и задника ти, докато си бил 50-60 см. Та точно този човек в точно този миг ме гледаше сякаш вижда най-гнусното нещо на тоя свят. Да речем – 100 усти едновременно.

– Каквоооо?!?!?!

– Козо…. Виж се?!

Рязко излизам от унеса, в който ме е вкарал телевизора, заедно с поемането на тази амброзия динята и осъзнавам, че в едната част на устата тъпча. Успявам да преглътна доза диня, но известно количество предъвкана диня плюс семките се стичат свободно от другия край на устата, просто защото нито го контролирам, нито усещам какво се случва там.

Представих си и баща ми в тълпата зъбари, който се изправя и се провиква:

„Даа, знаем я, това е дъщеря ми!“

Всички му стискат ръката и тресат кореми от смях.

А мен просто ме болеше зъб. И затова не ги обичам. Кръвопийци! Не, тя е прекрасна, ама 100% в нея има нещо извратено. Щом работи това с кеф. Мародери!

Categories
Развлечение

Стани Богат – Най-тъпата участничка!

А казваме, че американците са тъпи… 🙂