Categories
Развлечение Размисли

Махмурлукът е само за силни мъже

От години искам да защитя една теза. А именно, че махмурлукът е само за силните мъже. Такива, като мене, дето са толкова силни и корави, че могат с часове да стискат здраво зъби. Какво имам предвид? Малко ми е трудно, та ще е по-добре да дам пример… наскоро се случи:

Когато се събудих една сутрин…

Да, всички истории за махмурлук, които сте чували и ще чуете, започват по този начин…

… та, когато се събудих онази сутрин, открих, че нищо не беше както трябва: цветовете на предметите наоколо липсваха, главата, която се намираше по случайност на моите рамене, съвсем не беше моята и, когато се обърнах към жена ми, тя всъщност беше с лице към мен – нещо, което никога не се случва. Обикновено спи с гръб към мен и лице към телевизора, а аз – с гръб към нея и зъби, опрени в стената. Милата ми жена. А навън слънцето така красиво пробиваше облаците с първите лъчи на изгрева.

„Еееххх, красота”, помислих си и тежко поех въздух. Това тежко поемане на въздух докара и тежък приток на тежка кръв в доста тежката ми глава. И от това не ми стана никак леко. Развих се внимателно и се изхлузих от леглото, внимавайки да не събудя милата ми жена. Не за друго. Разбирате ли… тя е мила, но когато я събудя по невнимание, става леко раздразнителна. А когато е раздразнена, не е много безопасна.

Престанах да я ядосвам след като на един 1 април ей така – на шега – ми сипа отрова за мишки в кафето и аз ей така на шега прекарах десет дена в токсикологията. Толкова се смяхме след това на остроумното й чувство за хумор – тя се смя, майка й се смя, сестра й се смя… и аз се смях. Смеех ли да не се смея…?

И затова вече съм благ и тих и не я дразня.

Отидох в банята и докато се бръснех, започнах да разплитам лентата на спомените от предната вечер. Как се докарах до това състояние? Аз по принцип не пия. Много. Средно пия. Пия по малко. Направо не си струва да се замислям като ме питат пия ли.

Та, понеже не пия… за какво говорех…?

А, да – че по принцип не пия. Но предишната вечер не издържах. Един приятел… „приятел” ми бил тоя! Това ако е приятел! Та тоя мой БИВШ приятел реши, че ще сваля жена ми. Май не предполагаше в какво може да се забърка, ако и тя го беше харесала, но не е това важното! Обичам си я тая моя жена. Обичам си я. Не е грозна, даже никак не е. Направо си е симпатична… за 140-килограмово джудже с лилава коса и мустаци… си е симпатична. Веднъж благодарение на нейната хубост се спасих от глоба от КАТ. Да. Нямам къси светлини на колата и карам я на габарити, я на дълги. И една вечер се прибираме с нея… с жената… и с колата, де. И ме спират. А тя – жена ми спи до мене на седалката. Идва катаджията и аз свалям прозореца внимателно и тихо – да не я събудя. Той се представя и ми взема документите. Обяснява какво ми е нарушението и колко ще ми струва, а аз през цялото време се опитвам да го накарам по-тихо да говори, ако може. Че така и така ще ме глобява, та поне да не ядоса и жена ми.

– Малко по-тихичко, господин полицай, ако може да говорите, че жена ми спи и като се събуди е малко нервна и може и двамата да ни нашамари.

Тя нежно изсумтя и примлясна насън.

Полицаят малко се стресна от нежното млясване, отстъпи крачка назад и се хвана за кобура с пистолета, едно улично куче до нас се изпусна на тротоара, а три аларми се включиха. Даже ми се стори, че видях в огледалото и патрул на СОТ да се задава далече-далече. Леко учуден и посъбрал кураж, полицаят се наведе да види това ангелче до мене.

– Това ли е жена ти?

– Да – казвам аз с гордост.

Тогава човекът пак отстъпи и нищо не каза. Подаде ми документите обратно и ми направи знак да продължавам.

– Няма ли да ме глобявате…?

– Ти си достатъчно глобен. Аз повече от това не мога те глобя. Лека вечер и успех.

„Какъв мил човек”, си помислих аз, а защо все разправят, че полицаите били сурови хора, подкупни и неразбрани? А когато потеглих, погледнах в огледалото за задно виждане и го видях да се кръсти – явно и религиозен. А после да говорят лошо за такива мили хора.

Така хубостта на жена ми ме спаси. И разбирате, че не мога да си я дам ей така просто. Да оставя някакъв си там мухъл да се опитва да я сваля. Той настоятелен обаче. И не се отказва. Аз не смея да се намеся, защото жена ми може да се обиди. Да каже: „Ти мене за к’ва ме имаше, бе, кретен?!?!” Тя много сладко го казва… После започват и шамарите. Затова си трая – оставям я тя да си владее положението. А аз си седя и съм си силен – силно стискам зъби. Тя лесно се засяга от всичко. И затова не смея нищо да казвам по принцип. И тогава не посмях. Само си седях кротко на масата и гледах как тя танцува с него. Пък и по принцип не съм агресивен и към приятелите си, нали разбирате… поне към онези по-високи от 155 см и по-тежки от 47 кг. И така – седя и гледам, и пия, и гледам, и пак пия, пия, пия… да удавя мъката. И си стискам силно зъбите. Като най-силните мъже.

Към края на бръсненето вече размотах лентата до момента, в който тя ме носеше към вкъщи. Тя много мило ме носи – не като другите жени да ме подпира, а си ме вдига на рамо и си ме носи.

Само един силен мъж би се оставил жена му да го носи. Или да го удря с чехъл от време на време. Защо мислите махмурлията има такъв вглъбен вид? Мисли. Той е и духовно силен. Комуникира с вътрешното си аз. Лошото е, че колкото повече се разсейва махмурлукът, толкова повече се вкисва човек, като си спомня защо се е напил предната вечер.

Не мога само да си спомня охлузванията, насиненото око и навехнатият глезен откъде са. Просто не помня, то и мойта сила си има край. Явно жена ми, милата, ме е сложила да си легна… отвисоко.

Между другото, оставил съм телефона си на добрите хора от този сайт. Ако някой от вас реши, че може да ме приюти за малко, да пише. Много моля. Аз съм тих, скромен, почти не ям, звуци не издавам. А ако ме сложите в ъгъла, съм като фикус – много разнообразявам интериора. Благодаря предварително. Силните трябва да се подкрепяме, нали?!

Categories
Развлечение Размисли

Мръсните тайни на Пепеляшка

За принцовете, пепеляшка и престолонаследницитеЗа принцовете, пепеляшка и престолонаследниците

Напоследък се позаседявам в нета и чета доста сипматични есета  на млади, зрели и презрели дами на теми, вариращи от “Как да намерим принца” до “Как да си забием гадже”.

Изводите ми са няколко. Явно принцовете са кът, щом се налага ползването на наръчник за намирането му. Това е извод №1. Извод №2 е, че пепеляшките у нас са безчет и дори наръчниците не оправят работата. И извод №3 е, че днешните пепеляшки са се уеднаквили до клонинги на Кари Брадшоу от “Сексът и градът”. Смятат, че няколко чифта стъклени пантофки от “Маноло Бланик” и два-три подходящи на цвят коктейла, изпити на Тайното Място, В Което Се Събират Малкото Останали Принцове, са разковничето на загадката, наречена щастлив семеен живот. Както в приказката и тв сериала, разказаните истории свършват с откриването на принц Чарминг. Някои се престрашават да демонстрират и няколко хватки за задържането му (в смисъл на лакирай си ноктите винаги вечер, след като си приключила с прането и гладенето).

А мен точно тази част ме интересува. И ако може с малко повече подробности извън лакирането на ноктите. Защото аз от 7 години живея в антиприказката, започваща на другия ден. Когато се оказва, че принцът има около 4 вида редки алергии, трябва да си пази кръста и краката,  страх го е от майка му, от шефа му, от кучета и от деня, в който ще ни нападнат извънземните. Но и с това се свиква, още повече ако продължавате от време на време да поглъщате двойна от обичайната доза коктейли с другите Карита.

Горчивата истина лъсва, когато се появи Престолонаследникът. Е, тогава нито “Маноло Бланик”, нито коктейлите на цяло Царево могат да ви спасят! То и без това за тях финанси не остават,  всичко отива в памперси, пюрета, и играчки, врещящи и пищящи с децибелите на “Враждебна”.

Това на мен ми се случи преди 4 години. Ефектът бе същият, какъвто би бил при Пепеляшка, ако не пропусне биенето на часовника в полунощ. Красивите рокли изчезват, каляската се оказва тиква, а вместо бал пред краката ти се опъва един континент домашна работа. Стъклените обувки си ги държа в гардероба и вместо тях прибегнах до бързоходките на Малкия Мук. Друг вариант да догониш детето няма.

Първата година се преобличах по-често и от бебето, но въпреки това непрекъснато ходех с лекета от кърма или мляко от шишето. През втората година лекетата преминаха от жълто-бяло към отровно оранжево – така изглеждат повърнатите моркови. Третата година е годината на малките сладки шоколадови/сладоледени/или просто кални пръстчета по ризата ви.

Сега Престолонаследникът е достатъчно голям, за да му обличам суичъри и  да го държа на безопасно разстояние за качулката, докато той поглъща изпросения си с индиански рев четвърти сладолед. Да, да, знам, че четири сладоледа са вредни. Само не знам как да го прилагам на практика, особено когато малкото изчадие е легнало насред тротоара и крещи така, че околните викат линейка, полиция, пожарна и социалните.  Всъщност последният път наистина искаха да ги извикат, защото аз отказвах да си призная, че това на тротоара е моето дете.

Тази уютна атмосфера отнася идилията на семейния живот като куцо пиле домат, ако трябва да прибегна до лафовете от младостта ми (тая работа с Престолонаследника е и толкова изолираща, че това е последният модерен лаф, който чух, преди да ида на заточението, наречено майчинство). Отнася всичко. Даже и принца. Той в тоя период е всичко друго, но не и Чарминг.

Няма да ви занимавам с това, че да имаш дете е най-хубавото на света. Това си го прочетете в бг мама. Ще ви споделя само онези неща, които ние – прекрачилите прага на приказката за Пепеляшка, сме научили, но коварно пазим в тайна, за да ви извозим и да ви прикоткаме и вас от тая страна на бариерата. Буахахахаха!

Неизвестните истини около съвместния живот с принца “на другия ден”

1. За хроничните бележки вече споменах. Те се появяват, когато има да се пазарува, сменят гумите на колата, майка ви е на гости, искате най-сетне да си отспите поне до 7 в неделя, след като през последната година сте спали общо 50 часа.

2. За вас може и приказката да е свършила, но той продължава да вярва в магии. Убеден е, че имате вълшебна мивка. Трябва само да сложи мръсните чинии в нея и най-късно след три дни те са измити и прибрани.

3. Забелязва новата ви прическа, само ако комплимент ви е направил първо съседа или колегата му. Иначе, ако го питате, най-добре е или да се обръснете, или изобщо да не се подстригвате. Що да давате пари излишно?

4. За него времето е спряло, за вас не. Подмята от време на време кога най-сетне ще си върнете формата отпреди бременността. Това, че той все още е с вида на бременен в 7-ия месец, не се забелязва. Редовните срещи с приятели, играта/гледането на футбол, турнирите по карти, табла или каквото там играят, кисненето пред компютъра заради поредната версия на някоя игра си продължават по същия начин, както и преди появата на Престолонаследника. Чак се чудите кога ще възкликне при вида на детето: “Бе я колко е пораснало! Браво!”

5. Майка му го е научила, че трябва поне веднъж на ден да се яде топло. За беда е забравила да го научи и как точно да си го направи. Очаква от вас това.

6. Но той е еманципиран и не слуша винаги майка си. Смята, че съвременните жени трябва сами да си изкарвата парите. И очаква това и от вас.

7. Не е обаче достатъчно еманципиран, за да извършва ТИПИЧНО ЖЕНСКИ РАБОТИ като пране, простиране, гладене, миене на прозорци, баня и тоалетна, прахосмучене, бършене на праха, поливане на цветята и, и, и… Може обаче да прави спагети, обикновено при пълнолуние в пролетно-летния сезон, и очаква благодарността за това му умение да се произнася веднъж дневно и през есенно-зимния сезон.

8. Води ви на ресторант само на 8-и март или рожден ден. Цветята са твърде скъпи, за да ви ги подарява ей така, без повод.

9. Има нежна душа, крехка психика и ранимо его. За да не го карате да страда, трябва всеки ден да му гладите косъма, да го храните добре и да го гледате с възхищение. Вече знаете, защо на сватбата всички викат “Горчиво!”

Неизвестни истини около страданието “майчинство”

1. За петната, морковите и социалната изолация вече споменахме. Има обаче един още по-страшен проблем. Приятелките без деца! Тази дружба е обречена. Те просто никога няма да повярват, че понякога, докато излезете извън дома ви, са нужни 7 опита. При всеки един детето или се напикава, или повръща, или писва, че си иска слончето, или решава, че трябва да яде точно сега… Така или иначе да бъдете точна за среща, ако детето е с вас, е кауза пердута!

2. Ходенето на ресторант, кръчма, кафе, или в тенекиеното барче отсреща може да се сравни само с 2-годишен престой в Гуантанамо. Налага се да пълзите след малкия под масите на съседите, за да изтръгнете чуждата пилешка кълка от ръцете му. Вие и всичките ви приятели държите бялата покривка от едната страна, докато малкото изчадие дърпа от другата. Върху масата весело подрънкват дузина чаши и пълни чинии. Атмосферата е като на “Титаник”. Събрали сте се всъщност на закуска, но вие настоявате да ви донесат пържени картофи. Това е единственото, което може да отвлече вниманието на малкия. След като са ви донесли картофите, с извинение ги връщате и поръчвате кроасан. Връщате и кроасана и отново молите за картофите. Накрая се оказва, че най-добре е да  донесат и кроасана към картофите, но “ако може с кетчуп”! Всичко това се развива на висок тон, а околните започват нервно да подмятат бележки.  Някъде половин час след пристигането ви (да не забравяме, че сте закъсняла с два часа), вече плувате в пот, едва подтискате истеричните си сълзи, но се опитвате да се преструвате, че участвате в разговора, докато малкия ви бърка с юмрук в устата, маже кетчуп по косата и крещи в ушите в транс “Мамо, мамо, мамо, мамо, мамо, мамо, мамо, мамо, мамо, мамо, мамо, мамо”. Най-лошото са околните баби и мами, които непрекъснато дават съвети. Всичко завършва с ужасно непедагогичен шамар за Престолонаследника, а ако сте с по-слаби нерви и за хора от мами и баби.

3. Следващият кръг на ада са телефонните разговори. Децата МРАЗЯТ, когато майките им телефонират. Най-вече, когато е звъннал клиент, шеф, колега. Разговорът протича горе-долу така: “Разбира се, че ще успея със сроковете. Няма никакъв проблем, не ме притеснявате. ТИ МАЛКО ИЗЧАДИЕ ТАКОВА! Извинете, синът ми е тук… Дали проектът върви добре? НЕ, НЕ, НЕ, НЕ, ЗА БОГА, НЕ! НЕ БЪРКАЙ В КОНТАКТА!!! Извинете, синът ми…, да, проектът върви чудесно, тази нощ смятам да го приключа, макар че, ПИСНА МИ ВЕЧЕ ОТ ТЕБЕ, ПО ДЯВОЛИТЕ!!! Не, не за вас, синът ми тука малко се е поразиграл. Да, няма проблем да звъните по всяко време, разбира се. Ще се видим утре, да, но исках само да ви предупредя, че… АКО АКАШ В ГАЩИТЕ В МОМЕНТА, НЯМА ДА МЕ ВИДИШ ПОВЕЧЕ, ОБЕЩАВАМ! О, извинете, пак синът ми, благодаря за обаждането, дочуване!”….

4. Това е ситуацията в момента, а тя е значително по-добра от онова, което те сполетява в първите месеци след раждането. Общо взето около 6 месеца се прекарват в неспане и рев. Бебешкият рев е природен феномен – той може и да прилича на виенето на котката на съседа отдолу или на поредния хит на Анелия, който се чува от съседа отгоре… Но, има една основна разлика. Не можеш да се абстрахираш. Една бормашинка се върти в мозъка ти и крещи: “Направи нещо, направи нещо, направи нещо”. Независимо дали е 4 сутринта или 4 следобяд. В тези първи месеци се развиват и нечовешки способности, като например да акаш веднъж седмично (в неделя, докато таткото пази бебето), да пикаеш само веднъж дневно, и да взимаш душ за 8 секунди. Някои майки пък просто не се къпят. Може да носят и памперси за големи, не знам. Храненето също е крачка назад в еволюцията: справяш се с пържола, филия, или каквото там има в чинията, може и да е вестник, на не повече от три хапки. Нямаш време за повече. Прекарваш времето основно в застинало положение, кърмейки. Или държейки шише. Като свърши процедурата, детето се е наакало, сменяш памперса, усмихваш му се блажено и о!, пак е време за хранене. Така поне половин година.

Тук ще ви призная  и най-голямата, срамна тайна на майчинството. Майките не са хора! Това е за жени като журналистката Миролюба Бенатова, която наскоро в едно интервю разказа, че най-потресаващите истории за нея са онези, в които майките убиват децата си. “Това за мен не са хора! Не знам какво може да те накара да направиш такова нещо, просто не знам!”, каза тя. А аз (тук знам, че ще ви потреса и сигурно ще ме пратите на психиатър) си помислих: “Не, майките не са хора. Аз не бих убила детето си. Но ЗНАМ защо някои го правят. Да, ние всички знаем!”

Categories
Интелектуално Размисли

1 юни – Международният ден на възрастните

1 юни е Международният ден на възрастните.

Или по точно деня, в който възрастните трябва да помислят за решенията за децата.

Истината боли: децата ни са необразовани, дебели, тъжни, отчаяни, разлигавени. А много от тях – бедни. Бедни на емоции, необгрижвани. Децата ни са предмети, които местим и поставяме където пасват. До следващото преместване.

Нашите деца плачат по улиците. Техният плач е тъжен, самотен и разкъсващ. Пиенето на литър кола с два литра водка всъщност е дълбок гърлен рев. Побоищата в училищата, порносцените, заснети с телефона и незаинтересоваността в погледа не са в полезрението на възрастните. Освен на новинарите.

Децата ни все повече нямат родители. Някъде четох, че българина прекарвал 49 минути с децата си. Дълбока неистина. Между времето от прибирането от училище и лягането има пердах. И компютър. Ако няма пердах, има крещене, понякога глезотене или търсене на отговори и изместване на фокуса на общуването.

Най-тъжни обаче не са учениците. А най-малките. Те са страхотни, защото говорят това, което искат да чуят родителите, правят това, което се очаква от тях, папкат, слушкат, създават проблеми на родителите си, които с това се чувстват значими. Най-малките са идеални за управление, опити, проява на присъщата за човека власт и контрол. Или демонстрация на обратното. Децата, които пък ходят на ясли, наследяват ефектите на зарязаните хлапета. Обгрижвани на конвейр, с медици, нахранени, те чакат цял ден някой да прояви различно от физическата грижа внимание.

Болните деца и децата с увреждания днес не празвуват. Няма какво.

В училище положението е трагично – измислена конкуренция с оценки, немотивирани учители, учители с лични проблеми и въоръжени с власт. В училище успява онзи хлапак, който бързо се нагоди, ходи на частни уроци и следва бодрите начертани от родителите стъпки на гений. И така, след време, родителите и учителите казват „Беше добро дете, какво му стана?!“. Всъщност някои деца разбират, че този контрол и тези възпитателни мерки ограничават развитието им в посоката, която за тях е вярната. И търсят партньорския подход в отношенията с връстниците, в пиенето с тях, в пушенето.

Болните деца и децата с увреждания днес не празвуват. Няма какво. Има написани едни неща в Конвенцията на ООН за правата на детето, но тия текстове не носят лекарства, не махат стълбите във входа, не учат родителите да не ги съжаляват и да не изливат върху тях безсилието си.

Изоставените деца също нямат празник. Просто защото това е поредния първи юни в дома за сираци. И другата година ще е същото.

Днес празнуват възрастните. Защото всеки днес си мисли, че е добър родител.

Днес празнуват възрастните. Защото всеки днес си мисли, че е добър родител. Възрастните си вярват, че чуват това, което им казват децата, че децата ги слушат, че децата са тяхната гордост. Макар, че малко родители ще си дадат сметка къде са децата им и какво правят сега.

Днес празнуват възрастните. Цъкат по миналите години (филийката лютеница, безгрижното тичане по прашните улици, храната на баба, тайните и скрити неща в училище) и искат да са отново деца.

Но не дай си, Боже, да се върнат във времето и да са деца. Няма да им е хубаво. Защото към тях ще се подхожда така, както те подхождат към своите деца.

Честит първи юни, мили възрастни! Бъдете мили, добри, отговорни и постигайте лични успехи! Обичайте и уважавайте своите деца, вярвайте им. Бъдете послушни и слушайте децата – понякога може да ви се струва, че са несправедливи, но истината е, че те знаят кое е най-доброто за вас! Не бягайте от говоренето със своите деца – така ще им спестите много тревоги и страхове, които надали изричат.

Честит първи юни, мили възрастни!

Categories
Размисли Свободно време

Идиоти ли са футболистите?

Здравейте, уважаеми зрители, здравейте и добре дошли в прякото включване от Националния стадион, където всеки момент ще започне дербито, вечното дерби между двата футболни гиганта на България – „Макоцевските тигри” и „Горунските пантери” – двата тима, които с годините доказаха, че качествен футбол може да се играе дори и без топка!

Голям мач, голям мач се получава, уважаеми зрители!

Голям мач, голям мач се получава, уважаеми зрители!

Но, каква ти топка, уважаеми зрители, каква ти топка, при положение, че в дербитата от такъв ранг по прнцип в края на първото полувреме на терена остават не повече от седем души, а съдията обикновено е в безсъзнание и с изрисувани свастики по лицето.

Дано и днес, уважаеми зрители, дано и днес станем свидетели на подобно зрелище, дано, дано!

Двата тима са вече на терена, срещата ще започне всеки момент, ето го и първият съдийски сигнал.

Тече вече девета минута от мача, уважаеми зрители, на терена останаха по шест човека от двата отбора, а съдията е в неизвестност. За сметка на това обаче ние с вас ставаме свидетели на една крайно качествена игра. Ето в този момент нападателят на „Горунските пантери” избива топката в тъч…, не е ясно защо, беше сам пред вратаря, а вратарят говореше по мобилния си телефон.

Тъчът е изпълнен…, за съжаление в нов тъч, успя някакси лявото крило на „Горунските пантери” от тъч линията да хвърли топката отново в тъч линията, изобретателна е младата надежда на „Пантерите”, изобретателна е, няма две мнения по въпроса, ето, че в този момент налита и на бой на случайно дете от публиката – именно затова прякорът му е Малкия чимбер, изпитва някаква непоносимост към децата в публиката нападателят на „Горунските пантери”, но така е в големия футбол, ако не вкараш, ти вкарват.

Топката е отново във владение на „Макоцевските тигри”, но обърка се нещо там лявото крило, обърка се с краката и топката му бе отнета от футболист от противниковия отбор, не мога да ви кажа кой точно е това, тъй като още в началото на срещата той съблече екипа си и в момента играе по достойнство.

…раздадоха се на сто процента момчетата, четирима са вече в Пирогов, пети го поканиха за консултант по сценичен бой в НАТФИЗ…

Но ето, че сбърка тук нападателият на „Горунските пантери”, сбърка и подаде топката на защитник от „Макоцевските тигри”, той обаче постъпва човешки и се спъва, така че топката е отново в ръцете на „Горунските пантери”…, или по-точно в краката им, но всъщност това не е толкова важно, защото току-що на терена нахлу фен и взе топката! Точно така, точно така, топката е във фена, тича човекът, плези се, това обаче надали ще окаже влияние на играта, защото и досега на терена се играеше с четири топки, именно затова и резултатът е малко като в баскетболен мач – 68 на 64 в полза на „Макоцевските тигри”. Голям мач, голям мач се получава, уважаеми зрители, свидетели сме на голямо футболно събитие!

Ето, че в този момент на терена се появява и съдията! За какъв се мисли тоя човек не ми е ясно, вместо да си седи вкъщи – идва тука да се прави на мъж, но така е в големия футбол, така е в голямата игра, понякога човек се самозабравя. Забелязвам, че му я няма едната обувка и от носа му тече кръв, но професионализмът, професионализмът в него явно надделява, защото той доста налудничаво надува свирката и се отбранява с юмруци… Дали това ще има някакви последствия за играта, да, да, точно така, точно така, отново бива издърпан съдията извън терена, обединили са се агитките на двата тима и виждаме как задружно го бият на скамейките – това е класният футбол, уважаеми зрители, това е класният футбол, виждате колко спортсменски, колко задружно подхождат феновете, как бият като един!

Умориха се футболистите, уважаеми зрители, умориха се в средата на първото полувреме и някои поседнаха на терена, ето там до вратата нападателят на „Макоцевските тигри” пали цигара, докато разговаря с фенка… Ами, няма как, няма как да не се поуморят футболистите при такава наситена игра, раздадоха се на сто процента момчетата, четирима са вече в Пирогов, пети го поканиха за консултант по сценичен бой в НАТФИЗ, заслужават, заслужават малко почивка. Виждаме халфовете на двата отбора да играят на домино близо до тъч линията, и те са уморени, и те се раздадоха.

Дават някакви знаци сега футболистите, обясняват нещо, изглежда не им се играе повече… Да, да, точно така, явно това ще е краят на срещата. Резултатът остава неясен, тъй като някой открадна цифрите от таблото, но важното е, важното е, че ние с вас, уважаеми зрители, бяхме свидетели на поредното, поредното футболно пиршество, което ни поднесоха тези момчета!

Браво, едно голямо браво за вас момчета, за вас и за българския футбол!

Categories
Из България Размисли

Тарифен план „Шизофреник“

Имаше време, когато си стрóшвах нервите за дреболии. Например заради мобилния оператор, с който имам договор за съвсем добродушни отношения, а той надписваше сметката ми.

Плащах си аз 50 лева месечно години наред. Направих глупостта обаче да прекарам 10 дни в Париж. Прибирам се, и какво да видя – 110 лева сметка. Викам си „Роуминг, братче”. Обаче този роуминг продължи цяла година… Докато не вдигнах страховит скандал в едно офисче на едни мили хорица в униформи. Оттогава сметката пак ми падна на 50 лева. Оказа се, че е трябвало шумно да ги уведомя, че съм се прибрал от Париж.

Стрóшвах си нервите и когато същият този мобилен оператор ми взимаше два пъти повече пари, отколкото сочеше фактурата.

Понеже съм човек, който не харесва опашките, нито пък общуването с „експерти”, реших да се възползвам от директния дебит. С тази услуга ти делегираш права на банката да плати сумата по издадена от определена институция фактура при поискване от страна на последната. Само трябва да имаш достатъчно парички в сметката, нищо повече. Е, оказа се, че пак тъпо съм постъпил. От оператора непрекъснато изискваха по 2-3 пъти плащане на една и съща сметка. Това водеше до разправии по телефона, гóрки извинения и чакане около 4-5 дни, за да се върнат парите по личната ми сметка.

Сега тези тревоги ми се струват недостижима романтика. Защото същият този мобилен оператор от половин година върши безподобни мизерии.

Не ми беше идвала фактура цели три месеца. От мобилният оператор обявиха, че когато се появи заветната сметка, ще уведомят потребителите с есемес. Говори се, че са очаквали бедният потребител да купи червена роза, да припадне три пъти на опашка пред някой офис, и накрая, изтощен и с ниски нива на кръвната захар, да плати с усмивка и да връчи цвекето на „експерта по обслужване на клиенти”. А, и да не протестира срещу сумата, щото „Г-не, това е сметка за преди 4 месеца! Не може да помните, че не сте говорили с някой познат от Етиопия!”

Разправии, скандали, заплахи – общо 170 минути чакане на безплатния телефон на оператора, за да се осъществи разговор от 7.

Та…дойде и при мен есемесът. Викам си „Тия сега 3 накуп ще ми пуснат, а не искам да ги плащам наведнъж.” За да реша проблема, се затичах през работно време към банката. Беше въпрос на живот и смърт да си спра директния дебит. Не исках да ми дръпнат пари за няколко фактури накуп. Обаче…късно! Те ги били взели вече. Разправии, скандали, заплахи – общо 170 минути чакане на безплатния телефон на оператора, за да се осъществи разговор от 7. Не направих нищо. Обясниха ми, че много съжаляват, че са пропуснали да ме уведомят за другите 2 фактури…тяхна грешка било, ама да не се ядосвам ме посъветваха…

Преглътнах моята си глупост да не плащам на каса. Обаче се задавих със сумата от сметките – почти два пъти по-висока от обикновено. Според мобилния ми оператор, освен, че през фактурираните месеци не съм правил нищо друго, освен да говоря по телефона, то по време на сутрешното ми кафе съм дрънкал с някой в Италия. Не мога да не им призная нещо обаче, и то е, че имат чувство за естетика – международните разговори бяха през 3 дни. Не един днес, втори след седмица, а трети – след ден. През 3 дни! Така, за красота.

Е, опростиха ми една месечна такса. След като проведох разговори от типа „Веднага ми дайте да говоря с мениджъра ви”, „Не може да нямате висшестоящ, та вие не говорите правилен български ******** мръсен”, „Ей, КЗП ще ви разгони фамилията, скапани измамници”, и т.н., ми се извиниха, и ми подариха една месечна такса. ГолЕм успех! Чудех се „Ялта” или Военния клуб да запазя, та да отпразнувам победата качествено…Мда.

Още не ми бяха изсъхнали сълзите от благородството на мобилния опрератор обаче,  когато се сблъсках с ново 200. Пристигнаха три сметки накуп, този път на жена ми. Тя плати първата, и реши да се възползва от крайния срок на фактурите, за да не стане така, че този месец цялото семейство да сме работили за телефоните си. След дни дойдоха и заветните три сметки на сина ми. Платих му най-старата. Но му изключиха джиесема. Трябвало да се издължи напълно по фактурите. Разговорът с оператора беше следният:

„Ало, пак съм аз! Тоя път за сина ми. Платихме една от сметките, ама му спряхте телефона. А при жена ми не беше така. Какво става?! Нали има краен и удължен срок за плащане? Ние от него ще се възползваме, не от отстъпките ви ако внесем сега накуп парите – така сме решили.”

„Г-не, няма да му пуснем телефона, докато не се издължи напълно към нас. С жена ви е станала някаква грешка. Дайте номера и да проверим каква е работата!”

„Ей сега, само ме изчакайте 170 минути и ще ви го дам. Ама да знаете, че нямам музика, та да ви пусна.”

И така…не се ядосвах много. Обаче полудях, когато майка ми отиде и си плати на каса. И после остана без телефон. Защото системата не била отразила плащането, а тя не си пазела касовата бележка…Извиниха се от мобилния оператор и помолиха за още малко търпение, работели усърдно по новия си перфектен софтуер. Имало много хора с проблеми като нашите, не сме били единствени. Така ме успокоиха.

А аз се свързах с адвокат, и с негова помощ ще прекратявам договора си с оператора. Но не спирам да се чудя какво ни има тук, в България, че всеки, който дойде, ни прави на маймуни.

Щото ако аз съм с проблемите, които ви описах, то има други, които са преминали без да знаят на тарифен план за мобилни услуги  „Шизофреник”. Демек говорят със себе си всеки месец по няколко пъти. И не им е безплатно. Ако не вярвате, следете си хубаво фактурите за телефона – току виж се окаже, че и вие сте на този план.

Categories
Из България Размисли

Как мразим пешеходци: размислите на един шофьор

Разбрах, че тука във вашия сайт човек може да се изкаже, затова реших да дойда и да споделя съображенията си.

Значи, много ме дразнят пешеходците, много ме дразнят, направо като ги видя и умирам, честно ви казвам! Гледам ги, гледам ги и отвътре ми идва да газя, обаче не така аматьорската с бързо профучаване, не… Искам бавно да ги газя, бавно и един по един, да мина така през тях качествено и после на задна пак отгоре… Много ме дразнят, направо не издържам…

Така. Значи, защо ме дразнят? Защото ми пъплят, ей за това, пъплят ми гадните пешеходци, пъплят и каканижат, и поне да го правят културно, да покажат със знаци, че пресичат, те – не, тръгнали да ми минават! Абе, върви като човек, бе, върви като човек в една линия, какво си тръгнал да пресичаш, гад долна! Гад! Ще пресича! И какво ми каканижеш такъв! Тия тротоари за кой са строени? За кой, питам, са строени тротоарите, не ми мълчи!! Какво ми вървиш по улицата? И после съдията ме пита защо съм бил газил…

Как няма да газя, как няма да газя, като ги гледам как ми пъплят навсякъде из центъра! На всяко кръстовище ми каканижат! Свия наляво, хоп – пешеходец, маха ми такъв, че пресича. Ма, какво ми махаш, бе, какво ми махаш?! Да не се познаваме, че ми махаш… Пешеходна имало… Ми, като има, айде мини, мини, нали си голема работа с тия торби, мини, пък да видим после колко време ще те стържат от зебрата…

Свия надясно, претичват ми някакви деца! Вие домашни нямате ли бе, келеши, ходите да ми се напивате по дискотеките, да я шмъркате тая марихуана по градинките и после идвате тука да ми каканижете пред колата… Как нямам нерви за такива като вас, как нямам нерви!! Нали обаче съм с нова броня отпред и седя, няма как, седя, трая и ги чакам да пресекат. Ако не беше нова бронята, директно през тях, казвам ви, директно минавам с мръсна газ, като кегли ще ги разподмятам!

А пък най ги обичам тия, дето питат защо сме били паркирали по тротоарите… Ами къде да паркираме, къде да паркираме като всички пешеходци са по улицата! Няма червено, няма зелено, всичко ми ходи пред колата! А светофарите за какво са, за какво са светофарите, питам – да им се радвате на цветовете ли?

Гледаш, че е червено, какво ми пресичаш и се извиняваш, какво, аз не бързам ли, а, не бързам ли аз, пешеходец долен! И ме погледни като ти говоря, че както съм се нервирал ще избухна с шамарите направо от колата, чуваш ли какво ти казвам! И да бягаш, и да не бягаш, отвсякъде съм те стигнал! Даже и назад ще те гоня, ако трябва… Ей на, кръстя ви се тука преди всички, карал съм със сто, сто и петнайсет по отсечка назад, в смисъл мога го това, ще газя и назад, ще газя и напред, а ако малко се напъна и помисля как да стане, ще газя и настрани със завъртане, ще газя!

И така… Ей сега точно, преди има-няма няколко часа, излизам от ареста и съм решил с едни колеги шофьори да направим едно сдружение, СЗОГНГП – „Съюз за общо газене на гниди пешеходски”. Кандидатстваме в момента за едни евро-субсидии, та ще видим, но в общи линии сме отворено към обществото сдружение, така че ако се чувствате един от нас и сте съпричастни към делото и идеите ни, заповядайте, всеки партиен член за нас е от значение. Можете да ни намерите всеки работен ден от девет до пет или в ареста, или по опашките в КАТ, мерси.

Categories
Из България Размисли

100 години Тато, 100 години народен цирк

Имаше един такъв лозунг, издигнат от държавния цирк при соца. “25 години социализъм, 25 години народен цирк”. Веселко, ама вярно.

Тодор Живков

Днес може да поправим само цифрата отпред. “100 години Тато, 100 години народен цирк”. Щом лъскат Правец за честванията на най-дълго управлявалият диктатор в новата история на Европа… Не мога да си представя подобни сцени в Прага. Или в Берлин. Или пък във Варшава. Че даже и в Букурещ не си представям някой да дава пари за издигането на паметник на Чаушеску.

Ние тука обаче сме от по-друга мая замесени. Големи циркаджии. Присъстваме на собсвеното си погребение, маскирано като цирково представление вече 22 години. Уж демокрацията била дошла. Даже със скачане по площадите и масов кютек в парламента сме я изчегъртали, че да има с какво да се хвалим. Нарочно казвам “изчегъртали”, а не “извоювали”, “взели”, “преборили”. Щото то нашата демокрация е колкото ушна кал – малко, ма намирисва и е със съмнителен цвят. Толкова може само да е изчегъртана, а не извоювана.

2011 година прилича на скок с машина на времето назад. Не знам дали си спомняте за казуса “дете на наш другар” от преди соца. Е, казусът си е по-валиден от всякога. Продължават да ни управляват деца на наши другари и цялата демокрацийка е само приятен фон. Толкова приятен, че с удоволствие забравяме кой кой е и защо е на поста, на който е. Не ме разбирайте погрешно: децата не носят вина за родителите си. Но са виновни, ако се възползват от направеното от родителите си, дори когато то е обществено заклеймено. За пример ще дам назначаването на Ирина Бокова за шеф на ЮНЕСКО. Абсолютна наглост от страна на Запада да подкрепи кандидатурата й. Не само за българите, а и за целия бивш соцлагер. Размахаха ни пред очите факта, че каквото и да става децата на нашите другари са си деца на наши другари. Пък ние нека си скачаме по площадите. Точка.

Дали ако Ирина Бокова беше дъщеря на детски лекари, например, щеше да я сполети същата кариера?

Бокова била квалифицирана. Кратък поглед към биографията й: завършва Първа английска в София, в която масово набутваха децата на наши другари (Николай Младенов също я е завършил). Не че няма и простосмъртни абсолвенти на въпросното училище, но и те си знаят колко “недосегаеми” съученици са имали в редиците си. После следва външни отношения в Москва. Там пък е следвал и Сергей Станишев. Айде сега да се запитаме колко обикновени отличници са били пращани да следват в московския институт? 0!

Следва шеметна кариера – от студентската скамейка става трети секретар в отдел „ООН и разоръжаване“ на Външно министерство. Лек детайл – шеф там е батко й Филип Боков. Той също днес е депутат, нали… Квалифициран, кво да правиш.

После сладки служби из посолствата, министерски постове при БСП… И сега международно началничество. Да ни е честита “ женщина, которая разбивает стереотипы”, както я възпя съветската преса. Пардон, руската. Дали ако Ирина беше дъщеря на детски лекари, например, щеше да я сполети същата кариера? Едва ли. Тя обаче не е дъщеря на лекари, а на главния редактор на “Работническо дело” при Живков.

Батко й Филип също не загуби нищо от факта, че е дошла промяната и Тато бил паднал. Той ще остане в историята с лафа, че БКП “поема вината само с мезета”. Не, не му коства главата тоя лаф. Нито поста. Аплодисменти за прекраснияа акробатичен номер! Прекрасна клоунада, само дето смешниците май са в публиката.

За да не кажете, че се заяждам със семейство Бокови, ще продължа списъка. Даже предлагам, да си го казваме като поменик на всеки 7 септември, докато честваме тато. Както едно време при тържествената заря се изброяваха имената на падналите в бой за свобода. С дълбок, трепрещ, мъжки бас…

У нас демокрация не се гради на принципа “Не искаме повече така”, а на принципа: “И ние искаме така!” Толкоз.

Сергей Станишев. Бивш премиер и лидер на опозицията. Син на Димитър Станишев, секретар на ЦК на БКП.

Борис Велчев. Главен прокурор. Внук на Борис Велчев, втория човек в Политбюро на ЦК на БКП до средата на 70-те години.

Евгения Живкова, внучка на Тодор Живков.

Николай Младенов. Външен министър. Син на шифровчик от ДС, работел години из посолствата на Запад. Самият той комсомолски секретар.

Бойко Борисов – бодигард на Тато

Георги Първанов – президент и бивш агент на ДС

Вежди Рашидов – министър на културата и любим художник на тато, награден с приз ”главен мултак на родината” от Илия Павлов.

Румен Овчаров – бивш министър и депутат, син на Стоян Овчаров от политбюро.

Георги Пирински, бивш шеф на НС, син на член на Политбюро…

Меглена Кунева – съпруга на партийно величие, днес кандидат за президент.

Можем същия списък да го съставим и от имената на днешните милионери:

Цветелина Бориславова, най-богатата българка, дъщеря на техник, работещ за ДС в българските посолства по света.

Николай Банев, бивш комсомолски секретар

Добромир Гущеров, бивш комсомолски секретар.

Тодор Батков, организационне секретар към комсомола.

Бе ще спра, че ще се разплача… Тука, което и име да подхванете, ще стигнете до кариера преди 1989 г.

Армията и полицията няма да ги подхващам, там нищо не се е променило. Децата на наши другари са на водещи позиции навсякъде – в социологическите агенции, в институтите, в културата, в телевизията…

Междудругото имаше вчера дискусия във форума тука защо продължаваме тогава да гласуваме за тях. Мога да дам един от възможните отговори: неотдавна четирима от главните съдии в страната гласуваха неоправдано и избързало повишение за невръстните си деца, също юристи, които още ненавършили 30 вече са също важни съдии. Който иска имена, да прочете пресата. У нас демокрация не се гради на принципа “Не искаме повече така”, а на принципа: “И ние искаме така!” Толкоз.

Та що на тоя фон да не си празнуваме рождението на Тато? В крайна сметка, ако него го нямаше, всички тези хора днес нямаше да ни управляват. Редно е да му се поклонят. А ние да попляскаме от трибуните. И, както казва Жени Живкова, да не забравяме, че „тая държава 100 години се управлява от две фамилии -–на Кобургите, и на Живкови”! А след още 100 години, боя се, че пак ще ми публикуват текста някъде…

Categories
Из България Размисли

Ръководство по унижение на безработни

Случи се. Случи се да остана без работа. Случи се нещастието в иначе безоблачната ни родина, в която магистралите са до небето, престъпността я няма, а самата безработица на теория е толкова малка, че не би трябвало да съществува. Освен в разни там официални данни, но кой ги гледа тях, важно е да се гледат новините и какво казват министрите. Официалните данни са за непатриотите.

Снимка: sxc.hu

Толкова зле се почувствах, че съм единственият безработен в тази процъфтяваща страна. Явно причината е в мен. Учил съм само до бакалавър, вместо като Калинка Илиева да имам дипломи от къде ли не. К’во като са й фалшиви! Нали ги има момичето. И с фалшива диплома можеш да разпишеш за 721 594 725 лв. по европрограми през Държавния фонд „Земеделие”. Пък можеш и за още толкова да прецакаш сума ти земеделци, които не те кефят.

Ами аз! Тъп и прост бакалавър, при това с българска и отгоре на всичко истинска диплома. Тъпо, нали!

Както и да е… озовах се в бюро по труда. И след като всичко е цветя, рози и ленти за рязане у нас, си мислех, че съм единственият безработен непрокопсаник и умирах от срам, че цяло бюро по труда ще работи само за мен. Оказа се, че имало и други безработни. Ама много. К’во става, бе! То било пълно с такива като мене бе, баси!!!

Наредени на опашка, с наведени глави – чернобяла снимка от времето на Голямата депресия.

Чакане. И още чакане. Хора всякакви. Може би си мислите, че съм седял на пейка до брадясали, мръсни, миризливи отрепки, които не могат да пишат и затова са безработни. Не! Чакаха заедно с чисти и спретнати жени на средна възраст. Които явно животът беше изпързалял по доста лош начин. Не ги защитавам, откъде да знам – можа да са серийни убийци например. Възрастен мъж се появява, две млади момчета на около двайсет също. Това ни е пъстрата тълпа.

Нали сме от държавите с най-много чиновници от глава на населението… къде са тия чиновници, баси!

И, честно казано, тук вече започвам да си губя желанието за майтапи. Това, което следва, е нещо, с което не искам да се шегувам. Ще бъда кратък и ще се опитам да избягвам излишните емоции.

Приеха ме в стаята. Вътре хора с изражения на роботи обработваха данни. Разпитваха нещастниците като мене за цифри (ЕГН, номер на лична карта и т.н.) и адреси, за последна месторабота, за образование. Механично и сухо. Всички гледахме в земята, без да вдигаме очи, без да си търсим погледа един на друг. Ние, безработните, се срамувахме от това, че сме се издънили и сме калта под ноктите на обществото. Служителите от какво се срамуваха, не знам. Може просто да не ни харесват, затова да не са ни гледали.

Регистрираха ме като безработен. Получих картонче, напътствия и листче с адрес, където да отида и да се моля да ми дадат обезщетение за това, че съм без работа.

(Да се МОЛЯ, забележете! Но за това след малко.)

Там, където ще благоволят да ми изплащат помощи. Някъде си… А, колко лесно щеше да е в същата сграда да има един-двама служители и на НОИ, които да вършат НА МЯСТО работа за нас – грозните циреи на обществото… безработните. Нали сме от държавите с най-много чиновници от глава на населението… къде са тия чиновници, баси!

Дотук добре, само че напътствията бяха много, ама много недостатъчни.

„О, не, те работят до 15,30 ч., не са като нас. Отидете утре.”

И после предупреждението:

„Там има огромни опашки…”

Трябваше да разбера посланието навреме, преди да попадна в блатото на НОИ.

Подопечните на социалното министерство нямат грам връзка помежду си. А откакто се помня, все за електронно правителство слушам. Те милите два компютъра не могат да свържат, две служби за една услуга не могат да си прехвърлят елементарни данни.

Какво имам предвид? Ето какво:

На следващия ден:

„О, Боже!!!!!!!! О, не, не, не, не!!!!!!!!!!!

Бях минал през октомврийския режещ дъжд, бях минал през задължителното лутане (къде, по дяволите, се намира шибаната служба – инструкциите свършваха до: „Нали знаеш къде е „Нипроруда””, „Да, знам.”, „Ми, е там е…”). Минах и през това, после с питане се ориентирах. И този ад малко по-късни ми се струваше рай.

И попаднах на веселите жени от НОИ.

Много интересно, когато ми вземаха парите от заплатата за осигуровки и данъци, не си спомням да са ми се молели.

Опашка като за месо през 1990 г.

Моментът, в който се чудя защо въобще съм се родил.

Млади мъже, стари мъже, млади жени, момичета, стари жени. И аз. Всички сме там да се молим за обезщетение. Забележете – МОЛИМ! Но за това, както вече обещах, след малко.

Две купчини от документи, от които трябва да си взема по лист и да подпиша. Ще прескоча бързо към финала, за да разберете за какво става дума.

Часът е около 15,00. Всеки се страхува, че работното време свършва и ще се наложи да се идва и утре. Дамите от канцеларията усещат напрежението пред вратите на недосегаемия си офис и решават да вземат нещата в свои ръце.

Излиза една от тях. По притворените очи и терминаторския поглед съдя, че е с богат опит и нищо не може да я разсее от удоволствието на приближаващия се край на работното време.

Накара ни да се наредим на опашка един зад друг и да ни разгледа документите. Този не ставал заради това, онзи заради друго. Аз трябваше да си ходя защото не съм имал два документа. По принцип всяка бюрократична службица си има подобни тъпоумни изисквания. Но защо трябва да отида до самото място, за да разбера какви са те? Никъде не са описани, освен в чакалнята им. И, о, каква изненада – на посочените в интернет телефони никой не отговаря. Което важи и за агенцията по заетостта, между другото.

Заявлението, което си е чисто и просто „Молба“.

Всички бяхме бесни.

Попитах жената защо, по дяволите, от бюрото по труда не са ме предупредили какво да нося, а ми казаха да се явя само с трудова книжка, служебна бележка и IBAN на сметката ми.

„Те са агенция по заетостта, ние сме НОИ”, беше отговорът.

Добре, а те защо ме излъгаха? Дори и за работното ви време не знаеха, че било всъщност до 16.30 ч., а не до 15.30 ч.

„Те не са компетентен орган, не мога да ви казват какво да носите при нас.”

Добре, а вие нямате ли някаква поне елементарна комуникация помежду си?, вече почервенях от гняв и тонът ми не е звучал много дружелюбно.

„Не, съжалявам!”, нейният тон пък си беше режещ от самото начало.

Трябваше да отида пак. Три дена мотаене. Три дена унижения. Три дена от живота ми на кино.

И като капак в заявлението за отпускане на обезщетение пише, че им се моля за такова. Пише: „Моля да ми бъде отпуснато парично обезщетение за безработица…”

Много интересно, когато ми вземаха парите от заплатата за осигуровки и данъци, не си спомням да са ми се молели. Всеки месец ме скубаха. Защо, когато ми вземахте парите от заплатата за данъци и осигуровки, мили бюрократични пиявици, го правехте така леко и лесно, без пръст да помръднете. А, когато дойде време аз да получа нещо от вас, ме направихте на маймуна?!

Нали преди известно време формата МОЛБА отпадна от документите на администрацията именно, за да не се чувстват хората унижени, че „молят”. В заявлението обаче е сменено само заглавието. Нали е ЗАЯВЛЕНИЕ! Защо не пише: „Заявявам, че искам да ми бъде отпуснато парично обезщетение за безработица…” Не им се моля за помощ. Платил съм си за тази услуга през годините и сега заявявам, че искам да я ползвам. Обаче как Наполеончо ще се чувства по-велик, ако не пълзя пред него?

Безработните сме достатъчно унижени от това, че сме безработни. Няма нужда служителите на министър Тотю допълнително да ни унижават за забавление. А министър Тотю може да пробва да пита някой експерт колко пари ще му вземе, за да им свърже компютрите в подопечните му ведомства, та да не обикаляме като малоумни. Няма да е много, особено на фона на милионите левове държавна субсидия за предизборни кампании и концерти на Веско Маринов.

Categories
Из България Размисли

ТОЙ живее до теб

Внимание: Да не се чете от хора със слаби нерви!

„Георги Василев от врачанското село Бели извор простреля 14-годишния Асен Найденов. След огромна кръвозагуба и животоспасяваща операция детето се възстановява. Съседите на бившия военен Василев отдавна са наплашени. Жестокият старец изтребил над 10 кучета в махалата, включително и домашни. Почти всяка вечер пенсионерът излизал пред прага си да стреля напосоки.” (в-к „Стандарт”, 12.06.2010)

Харесват ли ти малките котета на снимката? По улиците у нас тях ги няма. Вместо това:

–  черното е простреляно с арбалет от неизвестен извършител. Стрелата е пронизала корема.

– бялото е подпалено, а на гърба му има пластмаса, за да се разтопи и да го мъчи.

– шареното е изядено живо от домашно куче, чийто стопанин тъпче главата на котето, докато любимецът му яде.

Не извръщай глава!* Гнуси се от помиярите сред нас, хората.

Тези твои сънародници не са в затвора. Защото няма нормативна уредба, която да ги прати там.

Неофициалната статистика се пръска по шевовете от случаи на насилие над животни. България обаче нехае. Тя продължава да бъде една от трите държави в Европа (освен Албания, Босна и Херцеговина) , в които да измъчваш животно и да причиниш смъртта му не е престъпление.

Има хора у нас, които за удоволствие:

– душат куче с найлоново въже, бият го с метална тръба и дъска, накрая зверски го умъртвяват с брадва;

– стрелят с арбалет и пронизват котка през коремчето;

– продупчват главата на малко коте с въздушна пушка. Не им стига. Прострелват животинката и в гръбнака;

– заливат със сярна киселина куче;

– убиват с тояга коте, защото се е покатерило на терасата им;

– с  камъни размазват главата на котарак, с тухли убиват кучета, опитали се да си поиграят с техния домашен любимец.

„30-годишен мъж бе прострелян в лицето и бедрото от пловдивчанин, който се опитвал да убие бездомно куче с ловна пушка. 49-годишният А.Г. е стрелял в двора на сервиз „МАН” край пътя Хасково-Пловдив с незаконно притежавано оръжие. Погрешка улучил Т.П. от с. Стойките, който бил на мястото, за да вземе от работа брат си – шофьор на товарен автомобил.” (news.dir.bg, 30.10.2009)

Има и българи, които режат скалповете и ушите на умъртвените от тях животни. Други обесват със сезал куче и го оставят да виси почти цял ден на пътния надлез край с. Мало Конаре над автомагистрала „Тракия”. Трети режат краката на Мима. Четвърти отглеждат кучетата си, само за да ги пуснат в организирани боеве, а после зверски да ги убият ако не спечелят.

… който беси котка на лоста пред блока ти, утре може да пребие теб с тръба.

Тези твои сънародници не са в затвора. Защото няма нормативна уредба, която да ги прати там.

Още през 2009 г. Гражданска група „Град за отговорни хора” инициира действия по промяна на Наказателния кодекс на РБългария. Въпреки подкрепата на Евдокия Манева, исканата инкриминация на насилието над животни не минава на второ четене в парламента. Депутатите склоняват единствено организирането на боеве с животни да бъде окачествено като престъпление. И наказанието е…пробация.

Един ден обаче неизвестен извършител отряза краката на кучето Мима в Дряново. След този случай обществото принуди министър Мирослав Найденов и премиера Бойко Борисов да обещаят, че ще вземат мерки по въпроса с инкриминацията на насилието над животни. Последва едно голямо и дълго НИЩО. Преди дни обаче предложените промени в Наказателния кодекс минаха през Правната комисия на парламента. А после и на първо четене депутатите ги приеха. Засега до тук.

Нуждата от закон срещу насилието над животни е крещяща. И не защото нямаме никаква друга правна уредба.

Закон за защита на животните има от 2008 г., но там нарушенията се квалифицират като административни. Промените в Наказателния кодекс ще ги окачествят като престъпления. А това е добре за теб. Защото криминализирането на насилието над животни е един вид превенция срещу насилието над хора. И ако попиташ какво гарантира, че приемането на един закон ще спре престъпленията, ще ти кажа – нищо. В нормалните държави, когато човек прояви насилие над животно, моментално бива отритнат от обществото, става враг. България обаче има много път да извърви, докато моралът подейства преди закона. Затова последният е нужен. На теб, и на мен.

„Дете, пострадало при стрелба в столичния квартал „Овча Купел”, е било прието в сряда в „Пирогов”. Петгодишната М.П. е била оперирана в детската травматология на болницата. От лявата лакътна става травматолозите са извадили сачма, заседнала в меките части. По информация от болницата детето е било уцелено вчера пред дома си при стрелба на непознати. Преди да уцелят момиченцето, стрелците убили кучето на семейството – немска овчарка.” (mediapool.bg, 20.08.2009)

…най-големите серийни и масови убийства в САЩ са извършени от хора, малтретирали животни или били свидетели на такова насилие.

Проучвания на различни организации посочват, че между жестокостта към животните и тази към хората има здрава връзка. Тоест който беси котка на лоста пред блока ти, утре може да пребие теб с тръба. И наказанията за насилниците нямат нищо общо с това, че баба ти и дядо ти заколват прасето по Коледа. Нямат общо и с котето, което случайно блъсна на „Орлов мост”, а после закара до близката ветеринарна клиника, за да се опиташ да го спасиш. Още по-малко имат общо с разкървавената от ритника ти муцуна на кучето, което оня ден нападна детето ти. Никой няма да те съди за това. В затвора ще влязат тези като Е. Аспидов от Горни Лозен. Той осиновява малки котета и кучета, а после храни с тях боа-удушвач, тигров питон и чифт каскавели.  Вярваш, не вярваш, този човек живее до теб.  И вероятно разговаря с детето ти.

Изследвания показват, че 100% от извършителите на тежки сексуални престъпления, които завършват със смърт на жертвата, са направени от хора, които малтретират животни. 45% от извършителите на сексуални престъпления, както и 30% от осъдените за педофилия в световен мащаб, са измъчвали животни в миналото си. Боевете с животни пък са организирана, системна жестокост. С инкриминацията на жестокостта над животни санкциите за това престъпление трябва да се завишат над сегашната пробация, защото е не само насилие, но и организирана престъпност на високо ниво. Повечето участващи са наркобосове и хора, свързани с трафика на жени.

Показателно за връзката между насилието над животни и хора е и проучване от 1999 г. сред затворници в Южна Африка. При анкетирани 58 души, осъдени за престъпления, включващи агресия, 38 (над 63%) са признали, че преди това са упражнявали насилие над животни, докато от 59, осъдени за престъпления без агресивно поведение, едва шестима (малко над 10%) са потвърдили за случаи на насилие над животни.

При случаите на стрелба в американски училища между 1996 и 1999 г. петима от всичките 11 извършители са имали документирани предишни случаи на насилие над животни.

Насилникът може да бъде съседът, роднината, учителят в детската градина, където всяка сутрин водиш сина си.

Според проучване на ФБР най-големите серийни и масови убийства в САЩ са извършени от хора, малтретирали животни или били свидетели на такова насилие.  Защото насилниците над животни рядко спират дотам, а границата е много тънка. Наранявайки по-слаб, често насилниците задоволяват собствените си слабости. По-слабият е дете, жена, възрастен човек или животно.

Насилникът може да бъде съседът, роднината, учителят в детската градина, където всяка сутрин водиш сина си. Или пък полицаят, кметът, месарят. Днес те се усмихват на детето ти когато го срещнат пред входа, черпят го с бонбони, говорят с него. Утре хвърлят отрови, за да избият кучетата – пред същия този вход, твоят. Прокрадват се в храстите и отскубват главите на гълъби и котки. А до отровата играе детето ти, в същите тези храсти гони футболната си топка. Не те ли е страх, че вдругиден синът ти ще настъпи някой в рейса към училище?  Че това може да отприщи насилие, което е трудно да си представиш?

Превенцията на насилието над хора е пряко свързана с инкриминацията на насилието над животни. Както Мая Манолова каза,  дилемата не е „ИЛИ, ИЛИ”, а има само „И”.  Обществото трябва да се погрижи за това „И”, защото няма приоритети, когато става въпрос за насилие. Насилникът трябва да се наказва от обществото. В противен случай днес убива с тръба куче, утре – дете, жена, по-слаб човек. Инкриминацията на проявите на особена жестокост към животни са начин да се противопоставиш на домашното насилие, педофилията, трафика на хора. Тръгва се отнякъде. Хората от тези организации извървяха дълъг път към окачествяването на насилието над животни като престъпление. Просто ги последвай, не извръщай глава:

Гражданска група „Град за отговорни хора”,фондация „Четири лапи”Animal Rescue Sofiapitbull-bg.org„Приятели на котката”, групите във фейсбук „Заедно срещу насилието над животните” и „ЗАТВОР ЗА КОПЕЛЕТО, ОТРЯЗАЛО КРАКАТА НА КУЧЕТО В ДРЯНОВО”.

…кажи на депутата да ги маркира. Да ги жигоса със знак „престъпник”.

Аз се страхувам от кучета, и обикалям по 4-5 преки в квартала, за да не ги срещам и случайно предизвикам по някакъв начин. Но повече се страхувам от човека, който преди 10 години разплака братовчедка ми. Той насипа отрова върху первазите на мазетата. Нейният кокер умря в мъки. А на няколко метра от мазетата, в градинката зад блока, играеха деца, които на килограми тогава бяха колкото кучето…

Страхувам се и от човека, убил  котарака на моя съученичка преди още повече години. Привличаше животните с валериан. После им даваше отрова. И намериха животното мъртво, на тавана на къщата им.

Страхувам се и от съседските хлапета на моя приятелка. Те инжектираха антифриз в тялото на едно коте. За да го гледат как се обезформя, да се кикотят докато умира…

Да заобикалям тези хора по преките в квартала не мога. Защото не знам кои са. Ако ти знаеш, кажи на депутата да ги маркира. Да ги жигоса със знак „престъпник”. Моля те!

*Не извръщайте глави! Не бъдете щрауси! – думи на д-р Мила Бобадова от гражданска група „Град за отговорни хора”. С тях тя призова журналистите да не покриват очите си, гледайки снимки на зверски измъчвани животни по време на специална пресконференция на горепосочените организации относно инкриминирането на особената жестокост към животните. На тази докторка ще занеса и шампанското, което тя трябваше да „гръмне” още преди 2 години.

Categories
Интелектуално Размисли

Как да спечелим читатели

Читателите са крехко и претенциозно явление. Това, съчетано с бълващата и през ушите информация в Internet, прави спечелването им истински трудна задача. Но все си мисля, че с някои примерни варианти, можеш да се пребориш, ако не за верни, то поне за ударни последователи. Воала:

Сложи нецензурна дума в заглавието. Ще те четат.

Сложи нецензурна дума в заглавието. Ще те четат.

За мъже:

Да ме прощават Литературните богове, но пак ще кажа: Не харесвам Буковски. Въпреки някои несъмнени попадения, винаги съм го смятала за средностатистически циник, с подобна на Паулу Коелю аудитория, също толкова манекенска. Ако обаче лелеете wanna be мечти, давайте смело и без задръжки.

Ето как:
На първо място, задължително описвайте тежка атмосфера. С червени пердета, мрачни ъгли, скърцащо дюшеме, приглушена светлина. На второ – в чашата ви ВИНАГИ има уиски. Разбира се, придружено от подрънкващ лед. Не знам защо, но е важно да дрънка. Сякаш е Коледа. Та първото изречение звучи така: „Стоях в тъмният край на задименият бар. Приглушената светлина хвърляше сенки по лицето Й (ясно, че жена трябва да има). В чашата ми Jack кротко облизваше (мммм, сексиии) ПОДРЪНКВАЩИТЕ кубчета лед“. Чудесно, вече имате силен старт.

Продължаваме нататък:
Тук основният лиричен герой, най-добре Вие, трябва да проведе напрегнат вътрешен диалог. Или с някоя въображаема муза/любовница/далечна братовчедка/известна певица. Малко е шизо, обаче всичко е в името на сюжета.

Може нещо такова:

„Питам се дали центробежните кръгове на времето ще оставят бразди по нежната й кожа (опаа, не забравяме жената, нали?). На колко ли години е? Устните й изписват с дъги сенки на неоткрити територии, но в очите й виждам да блести луната на похотта. Дали ме вижда или отново съм покрит с маската на безразличието си? Питам се също и какво стана с Япония, дали Пешо си оправи ремъка и колко струва кило домати. Животът е диплодок. Fuck!“. Както виждате, акцентът пада върху три основни момента: разпокъсаност, красиви метафори и Fuck. Много е важно да се псува, разберете го най-сетне. Когато напреднете, можете да го замените с побългареното „Дееба“, защото вече ще си имате собствен стил.

„Истинският творец е или на хероин, или неразбран. Всички останали са аматьори“.

Така. След като сте внесли смут и напрежение в читателската душа, смело разгърнете всички физиологични теми, за които се сетите. Трябва да летят полови органи като пеперуди през пролетта. Ако се сетите и за латински термини като „коитус“, чупите, мажете, къртите, извозвате. Бих ви предложила примерен вариант, но се срамувам.

Следва една особено описателна фикция за секс, кратка развръзка и безмислен финал. В кулминацията е хубаво да има и малко фетиш (например свалих 10 сантиметровите й латексови! токове, погъделичках нежната й пета с перо от азербайджанска блатна кокошка, а тя изви гръб като дива котка….), малко кръв и малко сълзи. В края на текста, оставете мистерия. Всъщност „Животът е диплодок“ е един прекрасен универсален завършек. Fuck!!! Подарявам ви го.

Допълнителни точки ви носи всяка дълбока битова метафора. Обицата = отиващата си жена, четката за зъби = брачен хомот, аспиринът = цироза. И така нататък.

За жени:

Вариант 1: Заяви, че всички мъже са боклуци

Добави освен това, че са им малки ****, тъпи са, използват жените, не знаят какво искат, нито как да го постигнат и се страхуват от съвършените божии творения с гърди. Тук вече щедро мога да помогна с епитети: капути, льольовци, абдали, ръбове, темерути, порове и класическото свинИ. Ще се нароят: а) мъже, които ще те оборят (и ще ти кажат, че си незадоволена, глупава, грозна и космата), б) мъже, които ще се съгласят (за цвят и кумова срама)в) жени, които ще ти противоречат (защото те имат перфектни семейства, а ти си….погледни горния ред), г) жени, които ще те подкрепят, д) разбирачи на финната материя и е) сеирджии. Или всички накуп, но важното е, че ще има успех. Пробвано е, работи.

Вариант 2: Всички жени са кифли

И ти изобщо не разбираш какво им пречи едно уригване по време на опера, защо не гледат Роко и Джена с половинките си и аджеба, ‘що нон стоп циврят. Читателите няма нужда да ги изброявам пак. Но, вярвайте ми, хората харесват жени, които плюят по жени. Нещо като умният вариант на бой в кал, само че словесен.
Вариант 3: Пиши за секс. Във всичките му проявления, цветове и форми. „Маструбация“, „фелацио“ и сие ти дават допълнителна преднина.

Универсални:

1. Имай неясна теза. Така ще се нароят куп хора да ти обяснят какво си искал да кажеш и колко не си прав.
2. Пиши с омраза. Още по-добре „хейтърски“. Празниците не струват, любовта не съществува, Планетата се движи към 2012. Всичко е блъф на извънземните, слуз и гадост. Ако не ти се отдава мразенето, замени го с мрънкане.
3. Прояви „елитна мисъл“. Аз й викам чиста помпозност, но нерде едното, нерде другото. Например напиши на няколко листчета по-овъртени думи: „имагинерен“, „полюция“, „деградивен“ . Във второто тесте заложи на обобщаващи: „вселена“, „Бог“ „битие“. В трета напъхай „компот“, „свредел“, „винкел“. Накрая размеси трите и си тегли произволни, докато не се получи изречение. „Вселената имагинерно пулсира, деградирал винкел, компот-полюция, а Бог е свредел“. Казвам ви, гениално е!!!
4. Сложи нецензурна дума в заглавието. Ако искаш после пиши за марулите на село, все тая („Сперма и кюстендилски домати“). Ще се чете. А както се разбрахме, това е основната задача.

Последно: Както каза една светла личност „Истинският творец е или на хероин, или неразбран. Всички останали са аматьори“. Аз лично препоръчвам да си неразбран, по-здравословно е.