Categories
Свободно време

Посетете Котка и Мишка – Малката столица на бирата

Не случайно изминалата 2019 година Пловдив беше европейска столица на културата. Голям принос за това имат и многото културни и вдъхновяващи локации в града под тепетата. В следния материал ще ви запознаем с едно любимо заведение на пловдивчани, намиращо се в така наречения „творчески“ квартал – Капана.

За какво първо се сещате, когато чуете думата „капан“?

Клетка със сиренце? Мишки? За истински гризачи не знаем, но в това капанче, разположено в града на тепетата, са уловени доброто настроение и качествени напитки – двете основни причини „Котка и мишка“ да стане топ дестинация сред местни и туристи.

Бара на Котка и Мишка
Бара на Котка и Мишка

Всички знаят за сухия, горещ въздух в Пловдив и безкрайните, вити улици. След дългата разходка имате възможност да се насладите на над 100 вида вносна и родна бира. Сред фаворитите са чешката, сръбската, белгийската и немската – разнообразие, каквото рядко се среща дори в големия град. В случай, че не сте сред ценителите на пенливата бира, „Котка и Мишка“ има предложения, които ще задоволят всеки вкус – от класическата домашна лимонада до отлежалия малцов скоч.

Котка и мишка Пловдив Капана
Котка и мишка Пловдив Капана

Ще намерите бирарията на ул. Христо Дюкмеджиев 14. Ще се ориентирате по голямата витрина, от която лъха на комфорт и уют. За приятната атмосфера са отговорни Студио 8 ½, които са открили идеалния баланс между класическите дървени мебели, антикварни предмети и модерна визия. На горните два етажа са разположени офисите на онлайн медии – още едно интересно съчетание – стари журналистически практики в съвременна атмосфера.

Въпреки че в „Котка и Мишка“ пространството е ограничено, това прави всяко кътче специално, включително и стълбището. То е покрито с малки възглавнички и често се ползва като сепаре, откъдето можете да гледате едновременно бара и оживената улица. Наскоро заведението увеличи площта си с още едно помещение, ала нищо не Ви пречи да седнете на топлия бордюр отвън и да се насладите на чистия въздух лятно време.

„Котка и Мишка“ всъщност се намира на много специално място в Пловдив – творческия квартал. А за да може заведението да се впише, интериорът трябва също да е творчески ориентиран. Студио 8 ½ са се спрели на британско-сакндинавски стил. Ще го познаете по голямото дървено колело над тоалетната, висящите капани за гризачи над бара и черната дъска до входа. Всеки от Вас може да напише посланието си върху нея (ако намерите място) и всеки следващ посетител ще го вижда в продължение на месец.

Веднъж влезете ли в бирарията, няма да скучаете нито за миг, защото любезните бармани знаят много за историята на пивото и са готови да Ви споделят по един любопитен факт с всяка следваща чаша. Неусетно ще се озовете в приятелски кръг, където винаги ще сте добре дошли. Ако търсите Малката столица на бирата, тя е в „Котка и Мишка“.

А и от скоро можете да проверите за така наречения – бирен паспорт на Котка и Мишка  в заведението.

СНИМКИ : Заведението

Categories
Размисли Свободно време

Идиоти ли са футболистите?

Здравейте, уважаеми зрители, здравейте и добре дошли в прякото включване от Националния стадион, където всеки момент ще започне дербито, вечното дерби между двата футболни гиганта на България – „Макоцевските тигри” и „Горунските пантери” – двата тима, които с годините доказаха, че качествен футбол може да се играе дори и без топка!

Голям мач, голям мач се получава, уважаеми зрители!

Голям мач, голям мач се получава, уважаеми зрители!

Но, каква ти топка, уважаеми зрители, каква ти топка, при положение, че в дербитата от такъв ранг по прнцип в края на първото полувреме на терена остават не повече от седем души, а съдията обикновено е в безсъзнание и с изрисувани свастики по лицето.

Дано и днес, уважаеми зрители, дано и днес станем свидетели на подобно зрелище, дано, дано!

Двата тима са вече на терена, срещата ще започне всеки момент, ето го и първият съдийски сигнал.

Тече вече девета минута от мача, уважаеми зрители, на терена останаха по шест човека от двата отбора, а съдията е в неизвестност. За сметка на това обаче ние с вас ставаме свидетели на една крайно качествена игра. Ето в този момент нападателят на „Горунските пантери” избива топката в тъч…, не е ясно защо, беше сам пред вратаря, а вратарят говореше по мобилния си телефон.

Тъчът е изпълнен…, за съжаление в нов тъч, успя някакси лявото крило на „Горунските пантери” от тъч линията да хвърли топката отново в тъч линията, изобретателна е младата надежда на „Пантерите”, изобретателна е, няма две мнения по въпроса, ето, че в този момент налита и на бой на случайно дете от публиката – именно затова прякорът му е Малкия чимбер, изпитва някаква непоносимост към децата в публиката нападателят на „Горунските пантери”, но така е в големия футбол, ако не вкараш, ти вкарват.

Топката е отново във владение на „Макоцевските тигри”, но обърка се нещо там лявото крило, обърка се с краката и топката му бе отнета от футболист от противниковия отбор, не мога да ви кажа кой точно е това, тъй като още в началото на срещата той съблече екипа си и в момента играе по достойнство.

…раздадоха се на сто процента момчетата, четирима са вече в Пирогов, пети го поканиха за консултант по сценичен бой в НАТФИЗ…

Но ето, че сбърка тук нападателият на „Горунските пантери”, сбърка и подаде топката на защитник от „Макоцевските тигри”, той обаче постъпва човешки и се спъва, така че топката е отново в ръцете на „Горунските пантери”…, или по-точно в краката им, но всъщност това не е толкова важно, защото току-що на терена нахлу фен и взе топката! Точно така, точно така, топката е във фена, тича човекът, плези се, това обаче надали ще окаже влияние на играта, защото и досега на терена се играеше с четири топки, именно затова и резултатът е малко като в баскетболен мач – 68 на 64 в полза на „Макоцевските тигри”. Голям мач, голям мач се получава, уважаеми зрители, свидетели сме на голямо футболно събитие!

Ето, че в този момент на терена се появява и съдията! За какъв се мисли тоя човек не ми е ясно, вместо да си седи вкъщи – идва тука да се прави на мъж, но така е в големия футбол, така е в голямата игра, понякога човек се самозабравя. Забелязвам, че му я няма едната обувка и от носа му тече кръв, но професионализмът, професионализмът в него явно надделява, защото той доста налудничаво надува свирката и се отбранява с юмруци… Дали това ще има някакви последствия за играта, да, да, точно така, точно така, отново бива издърпан съдията извън терена, обединили са се агитките на двата тима и виждаме как задружно го бият на скамейките – това е класният футбол, уважаеми зрители, това е класният футбол, виждате колко спортсменски, колко задружно подхождат феновете, как бият като един!

Умориха се футболистите, уважаеми зрители, умориха се в средата на първото полувреме и някои поседнаха на терена, ето там до вратата нападателят на „Макоцевските тигри” пали цигара, докато разговаря с фенка… Ами, няма как, няма как да не се поуморят футболистите при такава наситена игра, раздадоха се на сто процента момчетата, четирима са вече в Пирогов, пети го поканиха за консултант по сценичен бой в НАТФИЗ, заслужават, заслужават малко почивка. Виждаме халфовете на двата отбора да играят на домино близо до тъч линията, и те са уморени, и те се раздадоха.

Дават някакви знаци сега футболистите, обясняват нещо, изглежда не им се играе повече… Да, да, точно така, явно това ще е краят на срещата. Резултатът остава неясен, тъй като някой открадна цифрите от таблото, но важното е, важното е, че ние с вас, уважаеми зрители, бяхме свидетели на поредното, поредното футболно пиршество, което ни поднесоха тези момчета!

Браво, едно голямо браво за вас момчета, за вас и за българския футбол!

Categories
Размисли Свободно време Телевизия

Филми? Не, мерси

Видяло се е! Нищо за гледане по 39847928 канала. Нищо! Дори и да ги гледаш едновременно, пак няма да ти стане интересно. Или ако минаваш бързо през каналите и навързваш думите, които успяваш да чуеш за 4-5 секунди от всеки канал не правят смешни изречения.  Нещо от сорта на „Съжалявам, приятел, в Близкия изток бомбата е мека, без пърхут до 2 седмици с крилца, но Игнасио ми е сестра.“

Макс иска да ползва тоалетната, какво толкова?! Но аз няма да гледам и този филм...

Макс иска да ползва тоалетната, какво толкова?! Но аз няма да гледам и този филм…

Ще си сваля филм, слънчевият следобед ще ме приспи, мъжът ми ще захърка до мен на дивана, а котките ще се свият на кравайче нейде. Идилия.  Изборът на жанр е лесен – нещо леко, без болезнени раздели, смърт на любимия, коремен тиф, търкалящи се очни ябълки, андроиди, облечени в дрехи от Стефифешън и софт, хард кор, етно екстрийм порно.

Отварям сайта и започвам да избирам.

О, Пресвета Дево, Санта Лучия , Св Франциск и Св Панталеймон!!!

Някога чели ли сте какви продукции излизат? Някога зачитали ли сте се в кратките резюмета? Тези кратки описания, които трябва да ви завладеят, да изпитате непреодолимо желание да свалите, дори закупите този филм. Да се тръшнете на пода, ако някой ви забрани да го гледате! Да заплашите, че ще се самообесите, ще изчезнете безкрайно,  ще вдигнете стачка, ще изичате котката и ще подпалите Райхстага ако точно в този миг не гледате този филм!!! Да искате да извикате на света, че този филм, ще ви даде базисът! Пътя, Истината и Живота? Да усещате, че нищо не би имало смисъл, ако не свалите или не си купите този филм!

А колко пъти ви се е случвало да прочетете резюмето и да видите точно това на екрана? Не да прочетете, че Клифърд намира любовта на живота си край езетото Мичиган, а в крайна сметка да се окаже, че филмът е за Втората Световна Война, но никой не е сметнал за необходимо да го спомене? И че докато Клиф намери тая ми ти любов на онова езеро на съвсем друг континент, се оказвате по средата на клане? Не че няма послание, не. Но някак е приятно да знам, че ще прегледам далака, дебелото черво и очното дъно на около 834998 войника, при това предварително. Не да очаквам бели ленени роби, венчета от омайниче, идрише и мащерка , пухкави зайчета и някаква зверски сълзлива простотия, и изведнъж да започна да броя еритроцити…. Разберете ме правилно, аз това работя. Не сълзливи простотии, но и далаци виждам, и еритроцити броя. И когато се отпускам искам лиготии, тъпотии, превземки, нещо по-така…. Искам да гледам нещо тъпо, да ангажирам 3 мозъчни клетки, с 1 повече от комата.  А ако и нахраня мозъка си ще е направо супер! Та искам просто това, което пише да е точното съдържание на филма.

Не искам да гледам как разюздан кубинец с похотлив поглед дебне Финбар с кренвирши, а около тях хистерично търчи и крещи художник, омазан с бои, рошав, сух и обладан от духове.

Първото, на което попадам, е с гръмкото заглавие „Бездомник с двуцевка“. Директно прескачам. Да ме прощават и сценаристи, и фризьори, и стилисти, и режисьори, но от това заглавие ми се степцва устата и не желая да го гледам.

Минаваме надолу. Тук заглавието не е водещо. Но забележете:

„В центъра на този трилър са млададата колежанка Кели (Бриана Евигън) и нейният брат – аутист Том (Чарли Тан), които попадат в капан, в собствената си къща, с гладен бенгалски тигър, закупен току-що от втория им баща Джони (Гарет Дилахънт), с намерението да започне бизнес „Сафари-парк“ в своето ранчо, но дали това е истинската причина? Обстоятелствата се усложняват, след като съобщават, че към града се задава ураган.“

Ще припадна! Колежанката вероятно е хот секси маафака. До тук мъжът ми е доволен. Ще си погледаме колежански цици, после аз ще го отнеса. Следователно доволна съм и аз. Нататък обаче нещата стават малко… подозрителни. Защо по дяволите, тоя идиот Джони вкарва гладен бенгалски тигър у дома, защо той е гладен и защо ще прави Сафари-ранчо? И защо тормозят аутиста? Добре, да речем, че Джони е обременен ментално и определено няма нормални бизнес идеи и планове за младежите, все пак кой ходи в скапано ранчо, за да види бенгалски тигър. Но ето, че следва „дали това е истинската причина?“ Тук ми светва! Това е нещо като Хензел и Гретел, но малко по-модерно. Вещицата е мъж или поне транссексуален. За да не става прекалено гнусно, не е човекоядец, затова намесваме какво? Какво? Бедния тигър. Не Голямата Стъпка, не някакъв съживен индиански тотем, или изобщо нещо по-американско, а бенгалски тигър.  И разбира се, иде ураган, освобождава тигри, ярост и истината.  И става някво мазало, и аз минавам надолу.

„Когато неговият колега и единствен приятел умира, Финбар МакБрайд, млад мъж с изостанал растеж, се мести в изоставено влаково депо в провинциалните покрайнини на Ню Джърси. Въпреки, че се опитва да запази живота си в уединение, Финбар скоро се забърква с художник, който се бори с личен срив и крайно приятелски кубински хотдог продавач.“

Боже… Защо?… Не… Какво е посланието човекът да е с изостанал растеж? Това някаква подигравка ли е??? И …. Не, добре, ще го подмина. Примирявам се. Търси човекът уединение, мести се на майната си, в изоставено депо, много креативно, много арт решение, но все така уединен се забърква с нестабилен творец и палав кубинец. Това май трябва да е в графата с порно, хард-кор порното.  Хотдог!!! Майчице…. Не искам да гледам как разюздан кубинец с похотлив поглед дебне Финбар с кренвирши, а около тях хистерично търчи и крещи художник, омазан с бои, рошав, сух и обладан от духове.

Изведнъж те нахлуват! Агентите на правителството! Целите са в розово. Имат по един стрък паунови пера в задника…

„Времето – съвсем близкото бъдеще. Мястото – предградията. Историята – странна , особена приказка за хора, пристрастени към Субстанция D, и за правителство, което бодро унищожава своите граждани, техните права и отношения, за да ги спаси. Робърт Дауни-Младши, Уди Харелсън, Уинона Райдър и Рори Кокран играят объркани приятели, ужасени от себе си и от внедрени агенти. Киану Рийвс е ченге под прикритие, който също е един от приятелите… докато двете му самоличности не започват да се разделят. Включете се в параноята. Никой не Ви наблюдава. Наистина.“

Така. Проследявайки творческия екип, човек започва да си мисли, че това е някаква шега, нещо на Тарантино по Борис Виан, но не съвсем, или поредният студентски проект, спечелил някаква стипендия. Да забравим за параноите, субстанциите, обърканите граждани и раздвоените личности. Някак ги срещаме тия неща всеки ден в метрото. Тук писък в мен предизвика правителството, което забележете БОДРО УНИЩОЖАВА СВОИТЕ ГРАЖДАНИ. Какво означава това според вас? Начиии, аз го виждам така. Седите си у дома, гледате си телевизия, набивате някви гнусотии. Изведнъж те нахлуват! Агентите на правителството! Целите са в розово. Имат по един стрък паунови пера в задника, а на вратовете си имат по една триметрова пухкава боа с цветовете на дъгата. Влизат, разбивайки вратата с таран, на който пише „shiny happy people” с comic sans шрифт в лила. След това се усмихват, един вади акордеон, а всички агенти се хващат и започват да танцуват онзи веселяшки танц от Лебедово Езеро, Полка или дори ръченица. Неусетно ви обкръжават и с шеги и закачки ви пробождат с кинжали с розови пискюли, бодро изнасят телата ви и ви товарят в бронирания си хипарски бус. От буса се носят песни, приветстващи светлината, деня, любовта и световния мир. Всички са доволни. Вие не, защото сте убит, но как! Бодро!

Преминаваме нататък.

И защо Шарлот качва някъв непознат с проблеми с отделителната система от пустошта! Не е ли гледала филми тая кретенка!

„Шарлот качва на стоп Макс из безкрайна пустош. Спират в крайпътно заведение, Макс отива до тоалетна, но така и не се връща. Шарлот започва разтревожено да го търси. Нещата допълнително се усложняват, когато жената зад бара казва, че всъщност е майката на Макс. Историята съвсем загрубява, когато Шарлот разбира, че е заобиколена от гладни вампири и тя е следващата им жертва.“

Вече си мисля, че латиносерилите, където всеки е брат на булката, но е правил секс с нея, майка й и братовчед й не са чак толкова нереални. Явно е, че във всяка култура си има подобни феномени. Освен това Макс иска да ползва тоалетната, какво толкова?! Е, наистина, все пак в пустошта е можел да се облекчи там, нали е било…пусто, но човекът си е културен, иска тоалетна. Перисталтиката му има някакви проблеми и тая глупачка Шарлот веднага вдига врява до небето. Не знам как бих се почувствала аз, ако влезна в кенефа и след мен влезе някой, който истерично да започне да разпитва всички къде съм, та после като отворя скърцащата врата на кенефа всички погледи да се впият в мен. „Ето, това е оная, дето има запек.“ Прочитайки текстът след това, очевидно е защо Макс има проблем с акането. Ми той яде кръв?!  И защо Шарлот качва някъв непознат с проблеми с отделителната система от пустошта! Не е ли гледала филми тая кретенка! Не знае ли, че никой не се мотае из нищото ей така, от мичурински пориви и интереси? За финал всички заобикалят тъпачката Шарлот, Макс се появява хилейки се злокобно, маминка се намесва, всичко става кръв, плазма, писъци и това определено е следващият филм, който няма да гледам.

Накрая стигнах до „Животът на порно актрисата Електра Лукс се преобръща, когато разбира, че е бременна“, което категорично ме отказа, довърши, смаза и пречупи, затворих компютъра и взех книга. То се е видяло.

Още от Козата Ани четете ТУК

Categories
Размисли Свободно време

Мъжки закони

Да, те закъсняват всеки път по 20-30-40 минути. Вчера отново. И миналия ден. По-миналия и предния също. И аз най-накрая започнах да изпълнявам обещанието си за реакция – тръгвам точно на 16-ата минута. Без уговорки, оправдания, обяснения и мрънкане.

Нещата са много прости както за мен, така и за теб: казваш нещо и го правиш. Не плюеш на думите си всеки ден. Обещаваш дреболия и леко се напрягаш, за да изпълниш обещанието. Да свършиш миниатюрна услуга. Да си точен за среща. Да не се оправдаваш с работа, гаджета, чичовци и домашни животни. Да не се оправдаваш изобщо – защото не си от тези хора, и защото не се налага. И знаеш какво е ако не го направиш – бил си и от двете страни на барикадата. И пак ще бъдеш. Така че – подготви се подобаващо! Измъкванията и извиненията са за клинчещите женчовци.

Задълбаването в собствения егоцентризъм и последвалият анализ винаги водят до алюзия към опит за правене на добро – без цел, без никакви лични облаги, просто плах опит да си частица от социума, който диша и пулсира в безкрайните си тънки като паяжинни нишки релации. Изисквания, отговорности, които поемаш, безсмислени обещания, които предварително знаеш, че няма да спазиш. Започва да ми се драйфа – не метафорично, а съвсем физически.

Когато някой за пореден път се прецака в дори незначителна уговорка, това е адски показателно за цялостното му отношение към теб – признай го пред себе си. Когато не спазваш ангажимент спрямо някого, просто не ти дреме достатъчно за въпросния човек. Егото ти е 2-3 стъпала над неговото и следователно действаш другите си задачи. Точно това преебава нещата в зародиш – мъжът не се дъни. Той казва: „Мога и ще го направя!“. Или „Не мога да го направя!“. Или дори „Мога, но не искам да го направя!“. Просто е. И е честно. Мъжко е. Останалото го остави на онези с двете Х хромозоми.

Всеки ден имаш безброй уговорки, сключваш вербални договори (в умален мащаб, разбира се) с близки и познати, приятели и колеги. Ти се дъниш, те се дънят, после ти се оправяш, но те се дънят още. Това циклично лайняно дънене води до дъното. Там някъде емоционалната конекция се прекъсва – те решават, че ти си сноб, егоцентрик, щом не можеш да им простиш някакви си перпетуални дреболии, а ти усещаш как само едната страна в този бивалентен кофликт вкарва капчица алтруизъм. Всяко следващо действие е компромис. Компромис, за да продължиш емоционални взаимоотношения с някой, който не е готов да бъде достатъчно коректен. Или компромис с принципите ти, които си погазвал заради именно тези хора камара пъти. И не става дума за твой или нечий друг егоцентризъм, а за конкретика – точни думи, изпълнени уговорки, путкенските номера (независимо от мъж или жена) в стил „аз исках, ама то…“ не вървят.

Самота и примирение. Почти толкова патетично като „Свобода и равенство“. Май никой не зацепи, че където има свобода, там няма равенство. И обратно. Тук е същото. В мъжките закони няма „може би“. Ужасно просто е.

Categories
Европа Развлечение Свободно време

„Българките“ от Хакни

На Нова година пропаднах в „Хакни“. Казвам пропаднах, понеже „Хакни“ е махала в Северен Лондон, бивш работнически квартал, където отиваш и все така се получава, че не си тръгваш поне две нощи.  Сега го наричат „тренди“, предимно алтернативки досаждат по пъбовете, заселват се интелектуалци и някакви американци, за които Европа започва и свършва с Англия.

Българките от Хакни
Българките от Хакни

Отидохме на парти заедно с едно българско момиче и приятелката й англичанка. Англичанката, милата, й дойде много ракията на препартито, та като слизаше по стълбите от втория етаж на автобуса, падна на глава. Проблем голям не стана, щото то в Лондон на Нова година по улиците се редуват повърнато, припаднал, повърнато, припаднал.

От вратата виждаш физиономии от всички краища на „империята“. Това му е хубавото на космополитен град като Лондон – всякакви хора, всякакви раси, всякакви луди. Обичайните забавления – алкохол, трева, а от няколко месеца насам се псува Ник Клег. Британският вицепремиер, който измисли, че университетските такси трябва да се увеличат три пъти. Криза.

По едно време англичанка в духа на социализацията се приближи към моята българска приятелка и я попита.

–        „Откъде си?“

–        „От Източна Европа“.

–        От коя Източна Европа? Да не би Гърция?

–        Не, от България“.

Тогава най-неочаквано англичанката се обърна към другия край на двора и се провикна на чист български: „Анииии, Аниии, ела да видиш какво намерила! Ехааа!“.

Така се запознахме с Анна и Анна Мария, които са толкова луди по България, че чак научили български. Говорят го със силен акцент, но правилно. Много светли и усмихнати момичета. Нито следа от изкуствените поздрави и дежурните фрази, с които се води доста често разговор на Запад.

Преди 7 години решили, че ще научат български. И го научили. Намерили си и даскал по български. Студент в Оксфорд. Всяка седмица пътували по два пъти от Лондон до Оксфорд, за да тренират писмо и реч. Още първото лято си вдигнали багажа и заминали за България, за да работят с хлапета. Да преподават английски и да се грижат за „деца, лишени от родителска грижа“ в Стражица и Велико Търново. И така вече седем лета подред.

Сближили се с малките, и с тийнейджърите. Пишат си редовно, когато са в Англия им помагат с уроците по скайп. Олющените и запуснати сгради, изобщо сиромашията в провинциална България, не ги плаши въобще. Простотията също. Някаква мутра пребил до безсъзнание брата на Анна Мария, защото в дискотеката се присегнал, за да разклати светещите въртящи се топки, висящи от тавана. Пиянска история, но момчето го прибрало Бърза помощ. След инцидента останали заради децата.

И така, докато директорът не решил, че трябва да ги изгони. Разваляли му дисциплината. Шефът хич не си е дал сметка, че тези учители по английски са най-добрите възможни за възпитаниците му. Езикът, който преподават им е роден, а и децата чрез общуването ще разберат, че има и други светове, други култури, отвъд баира на Стражица. Всъщност шефът какво го интересува, нали му развалят дисциплината….Пък и с тях или без тях, заплатата му по-голяма няма да стане. А децата, че ще научат нещо ново за света, кучета ги яли…

Анна и Анна Мария не се обидили въобще. Те схващат нашата сопнатост като част от култура, която искат да разберат, и широкосърдечно я приемат за нещо нормално. Събрали са си пари и ще дойдат и това лято. Защото са обещали на децата.

Докато пиехме смокинова ракия в задния двор на къщата в „Хакни“, разказаха готина история: „Пътуваме в метро. Гледаме едни хора. Слушам български говори. Доближава аз тези хора и попитва: „Извинете, вие да сте от България“. Поглежда лошо и отговоря: „Не! От Македония“. И не говори на мен вече. Ама аз казвам: „Много хубав български говори, браво!“ Анна разказва и се смее с пълен глас и със стиснати юмруци тупа по коленете от емоция. Много рядко някой западняк си дава зор да вникне в глупотевината на балканските спорове, та и да се шегува с тях.

Защо са научили български и защо точно България?

„Няма причина. Харесва ни!“