Categories
Интелектуално

Защо лъжем за книги, които не четем?

От пустата боязън да не изглежда прост, човек може да излъже, че е прочел „Името на розата”. Например. Може и други заглавия, нашумели за кратко или за дълго, да се намерят в родната и световната литератури, заради които се вкарва в грях.
Книжарницата на Батън Руж, столицата на щата Луизиана в САЩ, е място привлекателно за стари и млади.

Книжарницата на Батън Руж, столицата на щата Луизиана в САЩ, е място привлекателно за стари и млади.

Четох, че по повод Международния ден на книгата била правена анкета сред британците. Питали жителите на Албион коя е книгата, за която най-често лъжем, че сме я чели. Оказало се, че най-много са посочили „1984” на Джордж Оруел. След нея е „Война и мир” на Лев Николаевич Толстой, на трето място е „Одисей” на Джеймс Джойс. И Библията е не кой знае колко назад. Светата книга отива веднага на четвърто място.

Та Международният ден на книгата и авторското право е на 23 април. Идеята да бъде обявен тръгва от Каталуния. В тази испанска провинция тогава честват свети Георги и всяка продадена книга върви с цвете. Книжарниците изнасят стоката си за един ден на тротоара. Заради оживлението и непосредствената среща между човека и книгата, вероятно. Не защото, като у нас, са превърнати в кинкалерии, пасмантерии и прочее битови тържища.

Датата не е избрана случайно. На нея са се споминали Шекспир, Сервантес и Инка Гарсиласо де ла Вега. Родени в различни години, и тримата умират в този ден през 1616 г. А на Шекспир 23 април е и рождената му дата. Така на този ден в много книжарници по света звучат произведения от великите писатели. Към тези имена в различни точки по света прибавят значими автори на художественото слово, което е и причина за узаконяване на авторското право. Четох, че Пушкин бил първият издател, който плащал хонорар в редактираното от него списание „Современник” (Ей, днешните издатели да имаха срама барем от гения на Александър Сергеевич!).

Лъжата най-често е от мерак да се изфукаш. Тегли те да впечатлиш събеседника си, да се изтъпанчиш, че не си по-назад от нечий божем интелектуален кръг…

От много ъгли може да се погледне и осмисли този ден. И сума ти въпроси откънтяват по всички посоки на четящата планета.

Казват, че американците пробутват добрите книги с рекламни постери на звезди – актьори, спортисти, музиканти. Което не е осъдително. Важното е читателят да бъде примамен да си купи книгата, пък тя, всеки знае от свой опит, е нещо търпеливо. Седи на нощното ти шкафче или на някоя лавица и си чака. Понякога с години. Атанас Далчев писал на едно място, че читателите на Шекспир са се родили два века след него. Аз пък го научих от „Седем ключа на вода” от Никола Радев. Неговата книга бая ме почака. Тия седем ключа не ги схващах. То какво да ги схващаш, понятие морско. Или го знаеш, или не го знаеш. И една вечер в пълна самота книгата ме споходи и не ме остави. С чувствителна душа, остър ум, многознайна, щедра. Четеш и все повече ти се услажда.

„Мълча. Мълчанието най-добре прикрива невежеството. Дъвча.” – пише на едно място Никола Радев, изправен пред безкрая на познанието на стар морски вълк.

Та не за мълчание иде реч, а за откровена лъжа, че си чел тази или онази книга. Лъжата най-често е от мерак да се изфукаш. Тегли те да впечатлиш събеседника си, да се изтъпанчиш, че не си по-назад от нечий божем интелектуален кръг или да се присламчиш към него. Пък то ти скучно! Пък то не се чете!

Има едни такива, световни инерции. Боже пази!

Як напън беше по време на Голямото четене Гого Лозанов да внуши, че „Малкият принц” е в първата десетка измежду стоте книги на българина. За тази цел потроши сума ти пари на БНТ. Ходи в Сахара и всички помним как драпаше с марковите си чепици по дюните на пустинята и все не сколасваше да преодолее съпротивата на пясъка. Казват, че Екзюпери имал къде-къде по-хубави книги, но кой знае защо мнозина се чувстват длъжни да посочват именно „Малкият принц” като книгата на живота им.

Що не вярвам, че се харесва и „Името на розата”. Но как да подминеш Умберто Еко? Ако че не са преодолели и първите десет страници от розата му, захващат да се перчат за престиж. А може би от недостиг на самочувствие? Знам ли?! Бях на представянето на тази книга в Университета и слушах преводачката. Тя говореше за своята работа над превода в абсолютно непонятен захлас. Между нея и аудиторията нямаше никаква връзка. Погледите се рееха по всички ъгли на залата, защото а се кръстосаха, а се чу въздишка на колективното отегчение.

Казват, че Екзюпери имал къде-къде по-хубави книги, но кой знае защо мнозина се чувстват длъжни да посочват именно „Малкият принц” като книгата на живота им.

Навярно различните народи лъжат за различни книги. Както и читатели от различни културни сегменти в невинния си стремеж за измама посягат към различни автори и заглавия. И за „Майстора и Маргарита” се съмнявам, че освен мъка, друго не носи на зареклия се да преброди Новия завет, масонски ложи, фантазии, да гази в мрака… Не че по-лесно му става на читателя, ако види творбата на Михаил Булгаков на сцена. Та ако ще да е и на Теди Москов. Анджек ако е негова постановка – пу-пу! – да не ни чуе именитият режисьор как си бъбрим, че ни отхвърля на бунището на невежите днес и завинаги.

Послъгването, ако и да не е похвално, не е болка за умиране. По-страшни са други тенденции. Все по-малко книги се купуват, четат и намират място в човешките жилища. Един наблюдателен обърна внимание, че в списанията за проектиране на жилища – дали е идеален дом, дали е дървена къща по финландски терк или с покрив от палмови листа около тропиците, дали само тиклите са запазени от родопската къща, а вътре е супермода и лукс, не се предвижда място за книги. Най-много до люлеещия се стол или около лампиона да е хвърлено небрежно някое INTRO, AMICA или HABITANIA. Проблемът, разбира се, не е нов. Още Мишел дьо Монтен си признава: „На мен ми е досадно, че моите „Опити” служат на дамите само за общо обзавеждане, както и за обзавеждане на гостната.”

Но ние, любознателни и искрени читателю, не искаме да си имаме работа с такива дами. На нас ни се ще да срещнем някой, който за хубава книга и вран кон ще даде, както биха казали в Кавказ.

СНИМКА: АВТОРКАТА

Categories
Из България Икономически Интелектуално Размисли

Санкция ли е трудът

Бях в седми клас. Много, наистина много отдавна. Но това, за което искам да ти разкажа, читателю любезни, го помня ярко. Трябваше да боядисам прозореца на банята с блажна боя. Баща ми показа как да го направя. Изряза ми две картончета, които да подлагам в края на черчевето, за да минава четката върху него и не зацапвам стъклото.

Яна (внучката на авторката) приготвя сладкиш заедно с баба си.

Яна (внучката на авторката) приготвя сладкиш заедно с баба си.

След няколко дни ме попита:

– Ти боядиса ли прозореца? Я да видя.

И видя. Не бях ползвала картончетата. Стъклата от четирите краища бяха хубаво замазани и блажната боя тук-там потекла, та прозорецът приличаше на разплакан клоун.

Без думи татко ми връчи правоъгълно парче стъкло, показа как да изстържа блажната боя, рече ми да внимавам да не се порежа. Казах му, че има сватба у комшиите и всички деца ще ходим да гледаме.  Не си си свършила работата си както трябва. Сватбата ще мине и без тебе, отсече баща ми.

Ами мина, само че помня и до днес.

Мисля, че на това му се вика санкция. Ами то си е санкция. Какво да бъде друго? Да ми се извини и да ми даде гологан, защото я бях свършила като кучето на нивата? Не се и надявах на съчувствие от мама, която излъчваше непоклатима солидарност. С баща ми, то се знае, и както винаги.

Трябва да научим децата да бачкат. Мързелът е смъртоносен белег за обществото…

Та като стана реч, че се готви правилник ли, закон ли, ученици, които са натворили някаква беля да бъдат наказвани с обществено полезен труд и тутакси с едни гърди в кръг излязоха защитници на евентуално потърпевши. Забелязала съм, че представители на образователното министерство винаги ходят по тънък лед. То се търсят дефиниции, то се обтичат с масло ясни думи, то се увърта, то се усуква… Дали на висшите чиновници вечно не им се привиждат зад ъгъла лъвици същи, готови да спретнат едно „Майки за гражданско общество”?

В тази остра дискусия по тема, която засяга всяко семейство, всяка къща, цялото общество, един само Андрей Райчев назова нещата с точните им имена. От какво боледува младото поколение? – зададе риторичния въпрос социологът  и опъна длан да изброи на пръсти най-тежките болести – от безделие и хленчене. От мързел. Българинът работи по-малко от всички европейски народи. Така не бива повече да се живее. И призова дори да се възстанови трудовата повинност в държавата. Обществото има нужда от труд за него. Че щял да смете! Голяма работа. Трябва да научим децата да бачкат. Мързелът е смъртоносен белег за обществото, нажежи въздуха с нервните си ръце Райчев, баща на четири дъщери.

Сякаш на никого не идва наум, че трудът е биологично необходим,  че трудът е изправил човека на два крака.

…Децата експлоатират възрастните. Нещо повече, те експлоатират чувствата на обичащите ги.

Ооо, чувам отегчени гласове. Двуметрови дънгалаци обгрижват старателно всяко мускулно влакно,  отглеждат  бицепси и бабаитски походки, мерят помежду си коремни плочки като на хайван пазар. През ум не им минава, да помогнат в къщи като обърнат лехата в градината и отменят баба си. Или да разместят мебелите за великденско почистване. Нещо повече, говорят по телевизора (да, по телевизора), че било модерно да не си разтребват стаите, да не си застилат леглата. Модерните се присмивали на изоставащите от модата в случай, че познават такива.

Ей тези моди заместиха ходенето на бригада, брането на шипки и събирането на отпадъчна хартия. Все синила от бича, следи от теглото. Репресивни мерки от близкото недавно. Що хули, що остроумия се изсипаха, що плач се изрева и мъка. И се стигна до там, както би казала старата ми майка: „Без пари вода нема да се напият”.

И понеже стана реч, че не бива да се експлоатира детски труд, щото това било белег на отминали времена, та мен ако питате експлоатацията върви в обратен ред. Децата експлоатират възрастните. Нещо повече, те експлоатират чувствата на обичащите ги.

И какъв е резултатът? Сега расте първото поколение, което е по-неграмотно от предходното в цялата история на България. Щото и ученето на Дядо-Вазовите стихотворения наизуст  си е санкция. И то каква!

СНИМКА: shutterstock