Categories
Размисли Свободно време Телевизия

Филми? Не, мерси

Видяло се е! Нищо за гледане по 39847928 канала. Нищо! Дори и да ги гледаш едновременно, пак няма да ти стане интересно. Или ако минаваш бързо през каналите и навързваш думите, които успяваш да чуеш за 4-5 секунди от всеки канал не правят смешни изречения.  Нещо от сорта на „Съжалявам, приятел, в Близкия изток бомбата е мека, без пърхут до 2 седмици с крилца, но Игнасио ми е сестра.“

Макс иска да ползва тоалетната, какво толкова?! Но аз няма да гледам и този филм...

Макс иска да ползва тоалетната, какво толкова?! Но аз няма да гледам и този филм…

Ще си сваля филм, слънчевият следобед ще ме приспи, мъжът ми ще захърка до мен на дивана, а котките ще се свият на кравайче нейде. Идилия.  Изборът на жанр е лесен – нещо леко, без болезнени раздели, смърт на любимия, коремен тиф, търкалящи се очни ябълки, андроиди, облечени в дрехи от Стефифешън и софт, хард кор, етно екстрийм порно.

Отварям сайта и започвам да избирам.

О, Пресвета Дево, Санта Лучия , Св Франциск и Св Панталеймон!!!

Някога чели ли сте какви продукции излизат? Някога зачитали ли сте се в кратките резюмета? Тези кратки описания, които трябва да ви завладеят, да изпитате непреодолимо желание да свалите, дори закупите този филм. Да се тръшнете на пода, ако някой ви забрани да го гледате! Да заплашите, че ще се самообесите, ще изчезнете безкрайно,  ще вдигнете стачка, ще изичате котката и ще подпалите Райхстага ако точно в този миг не гледате този филм!!! Да искате да извикате на света, че този филм, ще ви даде базисът! Пътя, Истината и Живота? Да усещате, че нищо не би имало смисъл, ако не свалите или не си купите този филм!

А колко пъти ви се е случвало да прочетете резюмето и да видите точно това на екрана? Не да прочетете, че Клифърд намира любовта на живота си край езетото Мичиган, а в крайна сметка да се окаже, че филмът е за Втората Световна Война, но никой не е сметнал за необходимо да го спомене? И че докато Клиф намери тая ми ти любов на онова езеро на съвсем друг континент, се оказвате по средата на клане? Не че няма послание, не. Но някак е приятно да знам, че ще прегледам далака, дебелото черво и очното дъно на около 834998 войника, при това предварително. Не да очаквам бели ленени роби, венчета от омайниче, идрише и мащерка , пухкави зайчета и някаква зверски сълзлива простотия, и изведнъж да започна да броя еритроцити…. Разберете ме правилно, аз това работя. Не сълзливи простотии, но и далаци виждам, и еритроцити броя. И когато се отпускам искам лиготии, тъпотии, превземки, нещо по-така…. Искам да гледам нещо тъпо, да ангажирам 3 мозъчни клетки, с 1 повече от комата.  А ако и нахраня мозъка си ще е направо супер! Та искам просто това, което пише да е точното съдържание на филма.

Не искам да гледам как разюздан кубинец с похотлив поглед дебне Финбар с кренвирши, а около тях хистерично търчи и крещи художник, омазан с бои, рошав, сух и обладан от духове.

Първото, на което попадам, е с гръмкото заглавие „Бездомник с двуцевка“. Директно прескачам. Да ме прощават и сценаристи, и фризьори, и стилисти, и режисьори, но от това заглавие ми се степцва устата и не желая да го гледам.

Минаваме надолу. Тук заглавието не е водещо. Но забележете:

„В центъра на този трилър са млададата колежанка Кели (Бриана Евигън) и нейният брат – аутист Том (Чарли Тан), които попадат в капан, в собствената си къща, с гладен бенгалски тигър, закупен току-що от втория им баща Джони (Гарет Дилахънт), с намерението да започне бизнес „Сафари-парк“ в своето ранчо, но дали това е истинската причина? Обстоятелствата се усложняват, след като съобщават, че към града се задава ураган.“

Ще припадна! Колежанката вероятно е хот секси маафака. До тук мъжът ми е доволен. Ще си погледаме колежански цици, после аз ще го отнеса. Следователно доволна съм и аз. Нататък обаче нещата стават малко… подозрителни. Защо по дяволите, тоя идиот Джони вкарва гладен бенгалски тигър у дома, защо той е гладен и защо ще прави Сафари-ранчо? И защо тормозят аутиста? Добре, да речем, че Джони е обременен ментално и определено няма нормални бизнес идеи и планове за младежите, все пак кой ходи в скапано ранчо, за да види бенгалски тигър. Но ето, че следва „дали това е истинската причина?“ Тук ми светва! Това е нещо като Хензел и Гретел, но малко по-модерно. Вещицата е мъж или поне транссексуален. За да не става прекалено гнусно, не е човекоядец, затова намесваме какво? Какво? Бедния тигър. Не Голямата Стъпка, не някакъв съживен индиански тотем, или изобщо нещо по-американско, а бенгалски тигър.  И разбира се, иде ураган, освобождава тигри, ярост и истината.  И става някво мазало, и аз минавам надолу.

„Когато неговият колега и единствен приятел умира, Финбар МакБрайд, млад мъж с изостанал растеж, се мести в изоставено влаково депо в провинциалните покрайнини на Ню Джърси. Въпреки, че се опитва да запази живота си в уединение, Финбар скоро се забърква с художник, който се бори с личен срив и крайно приятелски кубински хотдог продавач.“

Боже… Защо?… Не… Какво е посланието човекът да е с изостанал растеж? Това някаква подигравка ли е??? И …. Не, добре, ще го подмина. Примирявам се. Търси човекът уединение, мести се на майната си, в изоставено депо, много креативно, много арт решение, но все така уединен се забърква с нестабилен творец и палав кубинец. Това май трябва да е в графата с порно, хард-кор порното.  Хотдог!!! Майчице…. Не искам да гледам как разюздан кубинец с похотлив поглед дебне Финбар с кренвирши, а около тях хистерично търчи и крещи художник, омазан с бои, рошав, сух и обладан от духове.

Изведнъж те нахлуват! Агентите на правителството! Целите са в розово. Имат по един стрък паунови пера в задника…

„Времето – съвсем близкото бъдеще. Мястото – предградията. Историята – странна , особена приказка за хора, пристрастени към Субстанция D, и за правителство, което бодро унищожава своите граждани, техните права и отношения, за да ги спаси. Робърт Дауни-Младши, Уди Харелсън, Уинона Райдър и Рори Кокран играят объркани приятели, ужасени от себе си и от внедрени агенти. Киану Рийвс е ченге под прикритие, който също е един от приятелите… докато двете му самоличности не започват да се разделят. Включете се в параноята. Никой не Ви наблюдава. Наистина.“

Така. Проследявайки творческия екип, човек започва да си мисли, че това е някаква шега, нещо на Тарантино по Борис Виан, но не съвсем, или поредният студентски проект, спечелил някаква стипендия. Да забравим за параноите, субстанциите, обърканите граждани и раздвоените личности. Някак ги срещаме тия неща всеки ден в метрото. Тук писък в мен предизвика правителството, което забележете БОДРО УНИЩОЖАВА СВОИТЕ ГРАЖДАНИ. Какво означава това според вас? Начиии, аз го виждам така. Седите си у дома, гледате си телевизия, набивате някви гнусотии. Изведнъж те нахлуват! Агентите на правителството! Целите са в розово. Имат по един стрък паунови пера в задника, а на вратовете си имат по една триметрова пухкава боа с цветовете на дъгата. Влизат, разбивайки вратата с таран, на който пише „shiny happy people” с comic sans шрифт в лила. След това се усмихват, един вади акордеон, а всички агенти се хващат и започват да танцуват онзи веселяшки танц от Лебедово Езеро, Полка или дори ръченица. Неусетно ви обкръжават и с шеги и закачки ви пробождат с кинжали с розови пискюли, бодро изнасят телата ви и ви товарят в бронирания си хипарски бус. От буса се носят песни, приветстващи светлината, деня, любовта и световния мир. Всички са доволни. Вие не, защото сте убит, но как! Бодро!

Преминаваме нататък.

И защо Шарлот качва някъв непознат с проблеми с отделителната система от пустошта! Не е ли гледала филми тая кретенка!

„Шарлот качва на стоп Макс из безкрайна пустош. Спират в крайпътно заведение, Макс отива до тоалетна, но така и не се връща. Шарлот започва разтревожено да го търси. Нещата допълнително се усложняват, когато жената зад бара казва, че всъщност е майката на Макс. Историята съвсем загрубява, когато Шарлот разбира, че е заобиколена от гладни вампири и тя е следващата им жертва.“

Вече си мисля, че латиносерилите, където всеки е брат на булката, но е правил секс с нея, майка й и братовчед й не са чак толкова нереални. Явно е, че във всяка култура си има подобни феномени. Освен това Макс иска да ползва тоалетната, какво толкова?! Е, наистина, все пак в пустошта е можел да се облекчи там, нали е било…пусто, но човекът си е културен, иска тоалетна. Перисталтиката му има някакви проблеми и тая глупачка Шарлот веднага вдига врява до небето. Не знам как бих се почувствала аз, ако влезна в кенефа и след мен влезе някой, който истерично да започне да разпитва всички къде съм, та после като отворя скърцащата врата на кенефа всички погледи да се впият в мен. „Ето, това е оная, дето има запек.“ Прочитайки текстът след това, очевидно е защо Макс има проблем с акането. Ми той яде кръв?!  И защо Шарлот качва някъв непознат с проблеми с отделителната система от пустошта! Не е ли гледала филми тая кретенка! Не знае ли, че никой не се мотае из нищото ей така, от мичурински пориви и интереси? За финал всички заобикалят тъпачката Шарлот, Макс се появява хилейки се злокобно, маминка се намесва, всичко става кръв, плазма, писъци и това определено е следващият филм, който няма да гледам.

Накрая стигнах до „Животът на порно актрисата Електра Лукс се преобръща, когато разбира, че е бременна“, което категорично ме отказа, довърши, смаза и пречупи, затворих компютъра и взех книга. То се е видяло.

Още от Козата Ани четете ТУК

Categories
Развлечение Размисли

Не обичам зъбарите

Не, аз не че не ги обичам, напротив. Те вероятно също са хора, даже вероятно са нормални (доколкото да чоплиш в устите на хората би влезнало в границите на нормалното). Предполагам дори, че също имат далак, сърце, панкреас и дуоденум.

Ама аз наистина не знам по-гнусно нещо на тая планета от човешката уста.

Ама аз наистина не знам по-гнусно нещо на тая планета от човешката уста.

Един вид са си същата торба карантии като всеки един от нас. Не,  че не съм се чудела ако разпоря тая ми ти миньорка, зъболекарата ми, дали няма да се окаже, че е всъщност извънземна и в нея живее малко човече, което управлява човешкото й тяло посредством сложен механизъм и безумен компютър, а мисли да я порна са ми идвали. О, как са ми идвали. Даже в смелите си размисли за тях подозирам, че и зъби ги болят понякога. Просто нямаше да е редно ако не са изпитвали тая болка.

Ама аз наистина не знам по-гнусно нещо на тая планета от човешката уста. А аз съм била на всевъзможни места. Все пак съм ветеринарен лекар, сещате се… Апа моята зъболекарка да е толкова нежно създание, толкова крехка, някак порцеланова. В същото време и доста луда, нали… Но да не се връщаме към гнусотиите.

Най-много ме дразни като й дам знак боботейки и клокочейки, окована на оня стол, опитвайки се да не се удавя в сместа от вода и слюнка, при все, че имам шнорхел, който смуче, че ме боли  и тя да ми каже, каканижейки:

„Дададада, чакайчакайчакай, етоетоето, тукатукатука, свършвамсвършвамсвършвам, крайкрайкрай“.

Не, наистина е голем пич. Не случайно съм избрала нея. Щото веднъж така се бях надрусала с де що имаше хапче у нас, че милата чопли в устата, а аз пея с пълно гърло американския химн. Ама некой път така ми иде да й тресна един тупаник. Един път ми прави пломба, от тия готините, беличките, дето преди да станат готини и белички са едни мръснобели топчета… И седи тя, меси си топченцето за пломба, аз седя с шнорхел в уста и се чудя как е възможно хем да се давя, хем устните ми да са толкова сухи. В миг лицето й цъфва пред мен, сложила топчето на инструмента и се хили:

…нищо че преди това съм изяла четири пици, три салати, бифтек, татарско кюфте, патица по Сечуански, два козунака и един турлю гювеч, резко огладнявам. Вървя си по улицата и се боря с желанието да разкъсам кокера на мацката пред мен…

„Ето, остана само да сложим това сополче“

И аз щях да умра. Ми а смейте се вие с пълна уста с кво ли не. Хвърчат маркучи, слюнка, вода, тампони. Ръкомахам,  събарям. Боря се за живота си, бе. Всичко намазах, а тя се чуди защо…. „Сополче“….

Не, не са нормални тия.

Разбира се, дежурната реплика: „ Два часа сега няма да дъвчиш нищо. Нищо в устата“. Естествено, нищо че преди това съм изяла четири пици, три салати, бифтек, татарско кюфте, патица по Сечуански, два козунака и един турлю гювеч, резко огладнявам. Вървя си по улицата и се боря с желанието да разкъсам кокера на мацката пред мен, който ми се вре в краката и да го изям като върколак курва. Не знам защо, ама вечно курви ядат тия върколаци, поне във филмите, които съм гледала. Или поне с тях започват. Простете вметката. Та не се стърпях. Купих си бананче. Меко е, калорично. Нищо, че половината ми уста е автономна, барабар със слюнкоотделянето и нямам никакъв контрол над нея. Все ще съумея да го сдъвча.

Не, не дъвчих. Направо инхалирах тоя банан. Просто нямаше как да дъвча с тая упойка.  Щастлива как съм надхитрила съдба, глад и зъбар в едно се усмихнах. В смисъл, гарантирам само за едната част от лицето ми. Другата имаше други занимания, някакви нейни си. Запалвам цигара и започва битка с дърпането. Едва успявам да изкомандвам част от устните си да захапят фаса, но всмукването се оказа сериозно премеждие. Дърпам през единия ъгъл на устата, то излиза през безжизнения. Как ли не се въртях, какви ли пози не заемах….

Нищо. Скрих се на завет до един магазин и след като цигарата бе зловещо ослюнчена и следователно негодна за пушене се отказах. Метнах я в първата кофа и се погледнах във витрината. Имах окаяно ужасен вид. Една част от лицето жизнена, с нормален тонус. Другата виснала, сякаш преди малко съм получила инсулт, а в ъгълчето на устата блести нежна лига.  Но това не беше всичко. Имах гигантски оток на мъртвата буза. Твърд и безчуствен. „Боже!“ – викам си аз. „Направила съм алергия към упойката!“ Хуквам обратно към кабинета и се моля да не умра от оток на Квинке или в по-добрия случай да не остана во веки деформирана. Тичам и пръхтя молби към Господ, съдбата или който ме чуе.

Влетявам с писъци в кабинета, ревяща неутешимо. Цялата червена и покрита от сълзи и едва успявам хълцайки и премятайки безжизнени устни една връз друга да споделя страховете си със зъболекарката. Сядам на стола и чакам присъдата си.

– Нали ти казах нищо да не ядеш?!

Поглеждам я тъпо и се чудя защо не е задействала протокола за спешни случаи, барабар със  сатурациите, ПКК, биохимията, сърдечния масаж и скенера. А тя започна да вади банана от бузата ми, който аз грижливо като хамстер съм тъпкала там без дори да разбера, че в едната си буза мога да събера ¾ банан. Вади си жената, поглежда ме с крайчеца на окото, а аз гледам тавана безизразно, за да не разбере, че ми иде да се гръмна от срам.

А тя започна да вади банана от бузата ми, който аз грижливо като хамстер съм тъпкала там без дори да разбера, че в едната си буза мога да събера ¾ банан.

Прибрах се у дома покрусена и със смачкано самочувствие. Представих си някакво тържество на зъболекарите в България, на което пред кръвожадната тълпа миньори се изправя моята, взима микрофона и казва:

„Уважаеми колеги, сега в частта за куриoзи ще Ви разкажа аз на какъв дебил попаднах веднъж.“

Ще разкаже как е вадила банан, тълпата ще се смее, а на слайд зад нея ще съм аз в цял ръст с тъп поглед. После някой ден ще се опитвам да си хвана трамвай на площад „Славейков“, а някой от някъде ще изкрещи:

„Аааааааахахаха, това е онаа с бананите, беее!“

Отворих вратата у дома все така гладна. Изломотих на баща ми, че всичко е ок и той потъва пак във вестника си. Решавам, че край, приключвам със самосъжалението, в крайна сметка да са ме видели колко човека + Тя. Нарязвам си диня смело с половин ехидна усмивка, защото диня, бате, няма как да натъпча в бузата. Приготвила съм си стройно нарязан резен, сочен и уханен. Сядам пред  телевизора с чинийка в ръка и започам да хапвам диня, гледайки поредната тъпотия между пърхута, превръзките, хапчетата срещу преяждане и Мария с нейния прах за пране. Ония мигове на усамотение, в които сякаш изчакваш харддиска, разположен в някое от полукълбата ти, да изтрие нещо неприятно и докато процесът приключи просто те няма.

Изведнъж видях баща ми. Свалил вестника и ме наблюдава с нескрита погнуса. Това е доста страшна гледка, хора. Собственият ти баща, дето ти е сменял памперсите, а после и дълго време си го викал в тоалетната за помощ след туй онуй. Собственият ти баща, дето за него ти си Детенцето на Тати, Татината принцеска. Този, който те приема такъв, какъвто си, защото просто си негово творение, следоватено си най-най- най.  Този, който с любов е целувал краката и задника ти, докато си бил 50-60 см. Та точно този човек в точно този миг ме гледаше сякаш вижда най-гнусното нещо на тоя свят. Да речем – 100 усти едновременно.

– Каквоооо?!?!?!

– Козо…. Виж се?!

Рязко излизам от унеса, в който ме е вкарал телевизора, заедно с поемането на тази амброзия динята и осъзнавам, че в едната част на устата тъпча. Успявам да преглътна доза диня, но известно количество предъвкана диня плюс семките се стичат свободно от другия край на устата, просто защото нито го контролирам, нито усещам какво се случва там.

Представих си и баща ми в тълпата зъбари, който се изправя и се провиква:

„Даа, знаем я, това е дъщеря ми!“

Всички му стискат ръката и тресат кореми от смях.

А мен просто ме болеше зъб. И затова не ги обичам. Кръвопийци! Не, тя е прекрасна, ама 100% в нея има нещо извратено. Щом работи това с кеф. Мародери!