Не обичам зъбарите

Не, аз не че не ги обичам, напротив. Те вероятно също са хора, даже вероятно са нормални (доколкото да чоплиш в устите на хората би влезнало в границите на нормалното). Предполагам дори, че също имат далак, сърце, панкреас и дуоденум.

Един вид са си същата торба карантии като всеки един от нас. Не,  че не съм се чудела ако разпоря тая ми ти миньорка, зъболекарата ми, дали няма да се окаже, че е всъщност извънземна и в нея живее малко човече, което управлява човешкото й тяло посредством сложен механизъм и безумен компютър, а мисли да я порна са ми идвали. О, как са ми идвали. Даже в смелите си размисли за тях подозирам, че и зъби ги болят понякога. Просто нямаше да е редно ако не са изпитвали тая болка.

Ама аз наистина не знам по-гнусно нещо на тая планета от човешката уста. А аз съм била на всевъзможни места. Все пак съм ветеринарен лекар, сещате се… Апа моята зъболекарка да е толкова нежно създание, толкова крехка, някак порцеланова. В същото време и доста луда, нали… Но да не се връщаме към гнусотиите.

Най-много ме дразни като й дам знак боботейки и клокочейки, окована на оня стол, опитвайки се да не се удавя в сместа от вода и слюнка, при все, че имам шнорхел, който смуче, че ме боли  и тя да ми каже, каканижейки:

„Дададада, чакайчакайчакай, етоетоето, тукатукатука, свършвамсвършвамсвършвам, крайкрайкрай“.

Не, наистина е голем пич. Не случайно съм избрала нея. Щото веднъж така се бях надрусала с де що имаше хапче у нас, че милата чопли в устата, а аз пея с пълно гърло американския химн. Ама некой път така ми иде да й тресна един тупаник. Един път ми прави пломба, от тия готините, беличките, дето преди да станат готини и белички са едни мръснобели топчета… И седи тя, меси си топченцето за пломба, аз седя с шнорхел в уста и се чудя как е възможно хем да се давя, хем устните ми да са толкова сухи. В миг лицето й цъфва пред мен, сложила топчето на инструмента и се хили:

…нищо че преди това съм изяла четири пици, три салати, бифтек, татарско кюфте, патица по Сечуански, два козунака и един турлю гювеч, резко огладнявам. Вървя си по улицата и се боря с желанието да разкъсам кокера на мацката пред мен…

„Ето, остана само да сложим това сополче“

И аз щях да умра. Ми а смейте се вие с пълна уста с кво ли не. Хвърчат маркучи, слюнка, вода, тампони. Ръкомахам,  събарям. Боря се за живота си, бе. Всичко намазах, а тя се чуди защо…. „Сополче“….

Не, не са нормални тия.

Разбира се, дежурната реплика: „ Два часа сега няма да дъвчиш нищо. Нищо в устата“. Естествено, нищо че преди това съм изяла четири пици, три салати, бифтек, татарско кюфте, патица по Сечуански, два козунака и един турлю гювеч, резко огладнявам. Вървя си по улицата и се боря с желанието да разкъсам кокера на мацката пред мен, който ми се вре в краката и да го изям като върколак курва. Не знам защо, ама вечно курви ядат тия върколаци, поне във филмите, които съм гледала. Или поне с тях започват. Простете вметката. Та не се стърпях. Купих си бананче. Меко е, калорично. Нищо, че половината ми уста е автономна, барабар със слюнкоотделянето и нямам никакъв контрол над нея. Все ще съумея да го сдъвча.

Не, не дъвчих. Направо инхалирах тоя банан. Просто нямаше как да дъвча с тая упойка.  Щастлива как съм надхитрила съдба, глад и зъбар в едно се усмихнах. В смисъл, гарантирам само за едната част от лицето ми. Другата имаше други занимания, някакви нейни си. Запалвам цигара и започва битка с дърпането. Едва успявам да изкомандвам част от устните си да захапят фаса, но всмукването се оказа сериозно премеждие. Дърпам през единия ъгъл на устата, то излиза през безжизнения. Как ли не се въртях, какви ли пози не заемах….

Нищо. Скрих се на завет до един магазин и след като цигарата бе зловещо ослюнчена и следователно негодна за пушене се отказах. Метнах я в първата кофа и се погледнах във витрината. Имах окаяно ужасен вид. Една част от лицето жизнена, с нормален тонус. Другата виснала, сякаш преди малко съм получила инсулт, а в ъгълчето на устата блести нежна лига.  Но това не беше всичко. Имах гигантски оток на мъртвата буза. Твърд и безчуствен. „Боже!“ – викам си аз. „Направила съм алергия към упойката!“ Хуквам обратно към кабинета и се моля да не умра от оток на Квинке или в по-добрия случай да не остана во веки деформирана. Тичам и пръхтя молби към Господ, съдбата или който ме чуе.

Влетявам с писъци в кабинета, ревяща неутешимо. Цялата червена и покрита от сълзи и едва успявам хълцайки и премятайки безжизнени устни една връз друга да споделя страховете си със зъболекарката. Сядам на стола и чакам присъдата си.

– Нали ти казах нищо да не ядеш?!

Поглеждам я тъпо и се чудя защо не е задействала протокола за спешни случаи, барабар със  сатурациите, ПКК, биохимията, сърдечния масаж и скенера. А тя започна да вади банана от бузата ми, който аз грижливо като хамстер съм тъпкала там без дори да разбера, че в едната си буза мога да събера ¾ банан. Вади си жената, поглежда ме с крайчеца на окото, а аз гледам тавана безизразно, за да не разбере, че ми иде да се гръмна от срам.

А тя започна да вади банана от бузата ми, който аз грижливо като хамстер съм тъпкала там без дори да разбера, че в едната си буза мога да събера ¾ банан.

Прибрах се у дома покрусена и със смачкано самочувствие. Представих си някакво тържество на зъболекарите в България, на което пред кръвожадната тълпа миньори се изправя моята, взима микрофона и казва:

„Уважаеми колеги, сега в частта за куриoзи ще Ви разкажа аз на какъв дебил попаднах веднъж.“

Ще разкаже как е вадила банан, тълпата ще се смее, а на слайд зад нея ще съм аз в цял ръст с тъп поглед. После някой ден ще се опитвам да си хвана трамвай на площад „Славейков“, а някой от някъде ще изкрещи:

„Аааааааахахаха, това е онаа с бананите, беее!“

Отворих вратата у дома все така гладна. Изломотих на баща ми, че всичко е ок и той потъва пак във вестника си. Решавам, че край, приключвам със самосъжалението, в крайна сметка да са ме видели колко човека + Тя. Нарязвам си диня смело с половин ехидна усмивка, защото диня, бате, няма как да натъпча в бузата. Приготвила съм си стройно нарязан резен, сочен и уханен. Сядам пред  телевизора с чинийка в ръка и започам да хапвам диня, гледайки поредната тъпотия между пърхута, превръзките, хапчетата срещу преяждане и Мария с нейния прах за пране. Ония мигове на усамотение, в които сякаш изчакваш харддиска, разположен в някое от полукълбата ти, да изтрие нещо неприятно и докато процесът приключи просто те няма.

Изведнъж видях баща ми. Свалил вестника и ме наблюдава с нескрита погнуса. Това е доста страшна гледка, хора. Собственият ти баща, дето ти е сменял памперсите, а после и дълго време си го викал в тоалетната за помощ след туй онуй. Собственият ти баща, дето за него ти си Детенцето на Тати, Татината принцеска. Този, който те приема такъв, какъвто си, защото просто си негово творение, следоватено си най-най- най.  Този, който с любов е целувал краката и задника ти, докато си бил 50-60 см. Та точно този човек в точно този миг ме гледаше сякаш вижда най-гнусното нещо на тоя свят. Да речем – 100 усти едновременно.

– Каквоооо?!?!?!

– Козо…. Виж се?!

Рязко излизам от унеса, в който ме е вкарал телевизора, заедно с поемането на тази амброзия динята и осъзнавам, че в едната част на устата тъпча. Успявам да преглътна доза диня, но известно количество предъвкана диня плюс семките се стичат свободно от другия край на устата, просто защото нито го контролирам, нито усещам какво се случва там.

Представих си и баща ми в тълпата зъбари, който се изправя и се провиква:

„Даа, знаем я, това е дъщеря ми!“

Всички му стискат ръката и тресат кореми от смях.

А мен просто ме болеше зъб. И затова не ги обичам. Кръвопийци! Не, тя е прекрасна, ама 100% в нея има нещо извратено. Щом работи това с кеф. Мародери!