По-долу ще прочетете истинската история на една българска приемна майка. Тя живее в голям град и се грижи за тийнейджърка. Тя е сама. Животът без мъж я е дарил с възможността да се посвети само на един човек и да се опита да поправи потрошеното му емоционално съществуване, което е калявано да не бъде пълноценно през годините в сиропиталищата. Публикувам тази история, защото се оказва, че освен желание да помагаш на малчугани и поотраснали изоставени деца, е нужно и да имаш здрави нерви. И накрая пак стигаме до изконния въпрос – „Какъв човек трябва да си, за да правиш това, в което вярваш и искаш, въпреки държавата?” Майката, която разказва историята, ще остане анонимна. Няма да напиша името й, защото социалната служба може да я накаже по хиляди начини за нейната откровеност. Името на момичето също е променено.
Здрави нерви и чувство за хумор. Това е рецептата, с която преминавам безпрепятствено през Живота. По-точно беше.
Напоследък чувството ми за хумор взе да се изпарява и ми остана само измъченото „Не’aм нерви-и-и-и-и-и-и-и-и!”. Само преди няколко години си живеех спокойно и безметежно. Бях отгледала сина си и го бях пратила да се развива сам в живота. Бях преминала активната фаза на младежкия живот, научих се на отговорности, постигнах много. Открих определени истини за себе си. Отгоре на всичкото имах отлична професия, добре платена работа, авторитет между колегите, не дължах никому нищо. Чак да ти стане скучно от идилията, която ме беше завладяла.
Един ден открих, че живея в близост до дом за изоставени деца. Отворих сърцето си за тях и постепенно те навлязоха в моята необезпокоявана територия, а аз в техните безкрайни, различни, странни и често дребни, за нас хората със семейства, тревоги. За живота им в сиропиталищата някога ще напиша цяла книга. Това ще стане тогава, когато спра да побеснявам от яд и безсилие, като се сетя за страданието на тези деца, чиято майка е държавата ни. Истината е, че аз направих много опити да променя живота в дома. Карах се, сигнализирах, молех се, убеждавах, унижавах се само и само няколкото деца, които ми навлязоха в личното пространство да имат спокойствие, сносна грижа и малко нежност. А не да растат като ранени лъвчета, на които им е взето най-ценното – обичта – и им е останал единствен инстинкта за оцеляване.
Провалих се в опитите си да променя системата. Оказа се, че светлият социализъм беше възпитал поколение от лелки и възпитатели, които оставяха на входната врата на сиропиталището човечността и родителския инстинкт, и се превръщаха в господари на 80 детски съдби. Гледаха много да не се обвързват, защото това обвързване означаваше страдание, а те нямаха никакво желание да страдат.
…зад привидната грижа в държавния дом се криеше фабрика, която те смила и те превръща в уязвимо, студено и недоверчиво създание, което после, като дойде времето, ще страда от това, че не може да даде обич на друг човек.
Точно по това време приемната грижа започваше да набира инерция и ето ти шанс да поема няколко деца. Зарязах работата си и спокойствието си, за което всеки мечтае, когато му остане време само за живот след изпълнената отговорност към деца и семейство. И тогава се гмурнах в дълбоките води на приемната грижа.
А там, подводни рифове колкото щеш и, точно в средата – водовъртеж.
Такъв един, бавен, тежък и неумолим като мъртво вълнение. Започва да те придърпва леко към центъра, а ти си пляскаш наоколо и си мислиш, че ей сега ще те пусне, за да си продължиш по пътя. Това е водовъртежът на бюрокрацията, тихата „грижа” на социалните служби. Не ми беше нужно да ме убеждават много да приема дете от дома, който ми беше в съседство. Спрях се на едно талантливо 10-годишно момиче, циганка. Боряна. Която сега е на 16. Много я харесвах, защото в цялото и същество имаше мъка, страдание и идеология на порасналия сирак, който знае какво иска, но не знае нито как да го обясни, нито кое първо да направи.
Боряна беше подритвана, обиждана, овиквана, малтретирана. Тя просто беше циганка, която имаше нужда от това да имаме доверие помежду си и да расте. Да расте, докато се учи, че има и друго, освен това, че тялото й може да бъде употребено за пари, че не е нужно да прави неща, които не харесва и не иска. И че обичта не струва нищо, тя е просто красиво нещо, което се случва между загрижени един за друг хора. Това, че Боряна беше различна, я беше превърнало в агресивна, затворена, неподдаваща се на каквото и да е, млада дама. Тя вече знаеше, че каквото е трябвало в живота й да се вземе, някой го е взел. И че зад привидната грижа в държавния дом се криеше фабрика, която те смила и те превръща в уязвимо, студено и недоверчиво създание, което после, като дойде времето, ще страда от това, че не може да даде обич на друг човек.
Избрах Боряна, защото исках да променя нейната история. Исках да се почувства защитена и обичана. И очаквах онези, специалистите, от службата за закрила на детето, да са моята опора и моята дясна ръка. Реших тотално да се откажа от заплатата си на директор (която по това време беше 2 000 лева), да напусна фирмата и да се отдам на грижите за това момиче. В розовия облак, в който живеех имаше една мечта – да имам къща, в която да има много сираци, които аз гледам. И държавата ми плаща за това. Защото аз върша нейната работа. Но за проблемите с приемните деца и финансовия недостиг няма да говоря. Те са само рифовете. Няма страшно, могат да се заобиколят. То децата си идват с явната нагласа да водят война и да я „спечелят” на всяка цена… Трудното е само докато осъзнаят, че няма с кого да воюват, защото срещу тях този път не стои враг. Малко е необичайно, но все пак го осъзнават. Иска се само търпение и любов. Лесна работа. Колкото до финансите, те са помощ, но не и решение. Така или иначе, няма да мине без да се посегне на спестяванията или конкретна подкрепа от близък човек, в моя случай-роднина.
Думата ми е за водовъртежа.
Най-напред ме придърпа с трудов договор за „детегледач”. Работата е ясна. Ако искаш да се посветиш на едно дете и да не ходиш на работа, за да изкарваш пари, трябва да се примириш и да минеш на 24-часов работен ден за минимална работна заплата. Преглъща се. Важното е да разбереш кое повече искаш – кариера и пари или дете. Всъщност, аз ако исках да съм просто детегледачка, щях да се цаня да гледам нечие дете за четири часа на ден, без да ме е грижа дали си учи редовно уроците, дали е възпитано, дали взима наркотици. Заплащането щеше да е двойно. Защото моята работа като приемен родител се оценява от държавата на чисти 244 лв. Аз, обаче, исках да бъда приемен родител, да давам надежда и бъдеще на изгубените. Тази работа мога да я сравня само със Селинджъровия „Спасител в ръжта”… Тръгне да се губи някое дете, а ти, хоп, вземеш, че го спасиш.. Само да не ме чуе социалната, че ще ме обвини в емоционалност! Знаете ли, хора, не знам защо в този бранш емоциите се считат за недостатък. Ако не са емоциите и едното голямо сърце, защо ми трябва да се захващам с това лозе на баир?
…докато чиновниците, които стоят зад позицията си на социални работници, преследват добрия интерес на детето, десетки българчета чакат някой да ги изведе от затвора на сиропиталищата. И вас съветвам – приемете дете от дом в своята къща. Малчуганите не са виновни, че системата е куца.
Следващото придърпване към центъра на водовъртежа беше изискването да се подписвам в присъствена книга срещу пет работни дни седмично по 8 работни часа за всеки. Тук чувството за хумор много помага. Приемаш го като упражнение за луди и започваш да го практикуваш. Ходех си всеки ден и си се подписвах, хора. В една тетрадка. Че съм на работа. Нали разбирате, че в действителност работното време на един родител, макар и приемен, е 24 часа, 7 дни в седмицата? Само дето от Инспекция по труда определят трудовия договор като нелегитимен и неотговарящ на изискванията на трудовото законодателство. Просто, ‘щото такова нещо като „20 работни дни, 8 часов работен ден, извънреден труд, който се плаща двойно (почивни дни, национални празници)” не съществува, когато си приемен родител, макар и на заплата.
Следващото придърпване беше във връзка с ползването на платен годишен отпуск. Опитаха се да ме убедят, че трябвало да си пусна формално молба за отпуск, просто, за да се изчисти. Отказах да се включа в това, тъй като реално не ползвам отпуск без детето да е с мен. Всъщност, моето работно място е моята къща и моето приемно дете. Тогава ми предложиха да върна момичето в дома, от който съм я взела, докато си ползвам платения годишен отпуск, който ми се полага по право. Ти да видиш, как само ще отида на море, а детето ще го пратя обратно в дома за един месец. За да си почина. Формално.
Вижте, приятели, аз не мрънкам. И с 244 лева се оправям. И с глупостите с подписите в присъствената книга се оправям. И отпуск не искам. Аз съм се посветила на това дете. Но не мога да приема да ме правят на луда калинка. Аз, всъщност, съм опитно зайче, върху което някакви хора си упражняват знанията по нормативните документи, свързани с приемната грижа. Аз съм хамстерът, който тича в една въртележка, докато определени служители в социалната ми служба, тълкуват норми и закони и творят на мой гръб. Не се гордея с това, че държавата трупа опит в приемната грижа като ползва мен за безмислен тестер.
Момичето, което взех, се случи доста талантливо. Пее, танцува. Дори спечели награда по спортни танци, което я включва в графата „талантливи деца”. Прочетох някъде, че се предвиждат средства за развитие на даровити и талантливи деца. Обърнах се към социалната служба за евентуално поемане поне на месечните такси за школата по танци. Но моята социална работничка, която трябваше да защитава правата на моето момиче, каза: „Да, има такова перо за финансиране, но ние нямаме практика по въпроса.” В друг случай бих се посмяла, но сега някак си ми стана тъжно…
Та, нали си е талантливо детето, поканиха го да танцува в една страхотна благотворителна инициатива, която трябваше да накара повече хора да станат приемни родители. За целта, хората, които организираха събитието, поискаха официално разрешение от моята социална служба. Отговорът беше категоричен: „Разбира се, че може! Но не трябва да му се споменава името, не трябва и да бъде снимано. Освен това, трябва да танцува с маска на лицето, за да не го виждат гостите.” Точно тук се пропуках. Моето приемно момиче си мечтаеше за сцена като тази, където играеха едни от най-добрите танцьори. И стана така, танцът й беше оценен на второ място, но… никъде не се спомена името й. Гостите трудно видяха лицето на Боряна, а в кадрите, отразяващи събитието, тя отсъстваше. Въпреки, че взриви залата с нейното изящество, стил и увереност.
Вечерта плаках. Пак от безсилие. Повече от пет години аз се опитвах да уча Боряна, че не трябва да си крие лицето и че трябва да върви с високо вдигната глава. Да носи с достойнство това, че е циганка, че е живяла в дом. Единственото, което Боряна имаше и беше усъвършенствала, е танца, почтителността и уважението към хората. Предполагам, че тя също не е спала от вълнение и обида. Въпреки, че всички – и нейният танцов партньор, и организаторите, и аз, положихме усилия да я уверим, че е била невероятна. Вероятно и тя се е чудела защо като е била окуражавана да не крие лицето си, е трябвало да сложи маска в този изключителен, важен и ценен миг за нея?
Аз не оставих това така. Говорих със социалните. Законът бил такъв и толкоз. Трябвало родителите да разрешат детето да се снима и показва. Социалните, впрочем, много добре знаят, че родителите й са такива само по документи и няма как да вземем такова разрешение. Майката е някъде далече, а бащата – в затвора. Не повярвах, че законът може да е чак такъв гаден и да не дава шанс на социалните да разрешат на едно талантливо дете да се изяви.
Прочетох закона. И разбрах, че е трябвало да ми разрешат. Че всъщност, детето е можело само да изрази желанието си, защото е навършило 14 години. А тя го искаше повече от всякога. Службата можеше да даде своето положително становище, защото нямаше никаква опасност за Боряна – нито я търсят сутеньори, нито името й и лицето й ще е набъркано в лоша инициатива, която е порочна.
Накрая на цялата тази история аз се замислих дали трябва да гледаме и да четем закона като Дявола евангелието. Нима социалните служби не могат да направят малък, но разумен компромис, за да не убият инициативността, желанието и хъса на Боряна. Как Боряна да върви горда и честна, когато службата, която трябва да я закриля, я завира на тъмно? И, всъщност, не са ли социалните служби тези, които трябва да издирват такива мечтатели като мен, да ги насърчават , подпомагат, за да може детето да се развива в положителна посока. Трябва ли то да чака да стане на 18 години, за да се отърве от „топлата грижа” на „Закрилата на детето” и да започне да се изявява? И няма ли да е късно?
Вече се чувствам малко уморена. То и без това ми правят проблеми с настаняване на второто дете. Предложиха ми 17-годишно момиче, което отказах защото не намирам за уместно идеята им да бъде в една стая с Боряна. А и не съм сигурна, че ще се справя, когато започнат сблъсъците по между им. Исках да приема малко дете, което да бъде настанено вкъщи, в моята стая, за да го гледам и денем, и нощем. А не бъде прехвърлено в дом за по-големи деца. Мечтаех да му спестя „запознаването” с новите по-големи другарчета, които по правило ще го поздравят за „добре дошъл”. Е, ама тук пък проблемът бил, че съм нямала място за него. Чудна работа! Как го сметнаха, че за 17-годишна девойка имам място, а за 3 годишен дечко нямам?
Здрави нерви и чувство за хумор. Така минавах през трудностите на живота. Но сега някак се уморих. Уморих се да бъда буфер между безумните решения на социалната служба, която трябва да ми помага, а не да ми пречи, и Боряна. Уморих се да обяснявам, че „това е в твоя най-добър интерес, Боряна”. Уморих се да нося гордо и смело етикета „приемен родител”.
Всъщност, мили приятели, уморих се, но не знам дали ще се откажа. Защото, докато чиновниците, които стоят зад позицията си на социални работници, преследват добрия интерес на детето, десетки българчета чакат някой да ги изведе от затвора на сиропиталищата. И вас съветвам – приемете дете от дом в своята къща. Малчуганите не са виновни, че системата е куца. Знам, че няма да ви е лесно, защото колкото градове, толкова и различни тълкувания на това чудо „приемната грижа”. Факт е, че много от социалните работници, които трябва да свързват децата и семействата, са уморени, смазани от системата и отдавна прегорели в работата си. Сигурно вече и човещината им я няма, ако се съди по критиките на моята социална, че съм емоционална.
Понякога, мили хора, си мисля, че живея в една страна от анимационните филмчета, наречена Глупландия… Там имаше една безобидна птица Юху. Аз сякаш се оприличавам на нея.
Ако не бях си изгубила чувството за хумор, щях да се оприлича на птицата присмехулник.
Пък нека някой ме убие. За да му тежи на съвестта.*
* По смисъла на книгата на Харлър Ли – „Да убиеш присмехулник”
Последни коментари