Categories
Развлечение Размисли

Махмурлукът е само за силни мъже

От години искам да защитя една теза. А именно, че махмурлукът е само за силните мъже. Такива, като мене, дето са толкова силни и корави, че могат с часове да стискат здраво зъби. Какво имам предвид? Малко ми е трудно, та ще е по-добре да дам пример… наскоро се случи:

Когато се събудих една сутрин…

Да, всички истории за махмурлук, които сте чували и ще чуете, започват по този начин…

… та, когато се събудих онази сутрин, открих, че нищо не беше както трябва: цветовете на предметите наоколо липсваха, главата, която се намираше по случайност на моите рамене, съвсем не беше моята и, когато се обърнах към жена ми, тя всъщност беше с лице към мен – нещо, което никога не се случва. Обикновено спи с гръб към мен и лице към телевизора, а аз – с гръб към нея и зъби, опрени в стената. Милата ми жена. А навън слънцето така красиво пробиваше облаците с първите лъчи на изгрева.

„Еееххх, красота”, помислих си и тежко поех въздух. Това тежко поемане на въздух докара и тежък приток на тежка кръв в доста тежката ми глава. И от това не ми стана никак леко. Развих се внимателно и се изхлузих от леглото, внимавайки да не събудя милата ми жена. Не за друго. Разбирате ли… тя е мила, но когато я събудя по невнимание, става леко раздразнителна. А когато е раздразнена, не е много безопасна.

Престанах да я ядосвам след като на един 1 април ей така – на шега – ми сипа отрова за мишки в кафето и аз ей така на шега прекарах десет дена в токсикологията. Толкова се смяхме след това на остроумното й чувство за хумор – тя се смя, майка й се смя, сестра й се смя… и аз се смях. Смеех ли да не се смея…?

И затова вече съм благ и тих и не я дразня.

Отидох в банята и докато се бръснех, започнах да разплитам лентата на спомените от предната вечер. Как се докарах до това състояние? Аз по принцип не пия. Много. Средно пия. Пия по малко. Направо не си струва да се замислям като ме питат пия ли.

Та, понеже не пия… за какво говорех…?

А, да – че по принцип не пия. Но предишната вечер не издържах. Един приятел… „приятел” ми бил тоя! Това ако е приятел! Та тоя мой БИВШ приятел реши, че ще сваля жена ми. Май не предполагаше в какво може да се забърка, ако и тя го беше харесала, но не е това важното! Обичам си я тая моя жена. Обичам си я. Не е грозна, даже никак не е. Направо си е симпатична… за 140-килограмово джудже с лилава коса и мустаци… си е симпатична. Веднъж благодарение на нейната хубост се спасих от глоба от КАТ. Да. Нямам къси светлини на колата и карам я на габарити, я на дълги. И една вечер се прибираме с нея… с жената… и с колата, де. И ме спират. А тя – жена ми спи до мене на седалката. Идва катаджията и аз свалям прозореца внимателно и тихо – да не я събудя. Той се представя и ми взема документите. Обяснява какво ми е нарушението и колко ще ми струва, а аз през цялото време се опитвам да го накарам по-тихо да говори, ако може. Че така и така ще ме глобява, та поне да не ядоса и жена ми.

– Малко по-тихичко, господин полицай, ако може да говорите, че жена ми спи и като се събуди е малко нервна и може и двамата да ни нашамари.

Тя нежно изсумтя и примлясна насън.

Полицаят малко се стресна от нежното млясване, отстъпи крачка назад и се хвана за кобура с пистолета, едно улично куче до нас се изпусна на тротоара, а три аларми се включиха. Даже ми се стори, че видях в огледалото и патрул на СОТ да се задава далече-далече. Леко учуден и посъбрал кураж, полицаят се наведе да види това ангелче до мене.

– Това ли е жена ти?

– Да – казвам аз с гордост.

Тогава човекът пак отстъпи и нищо не каза. Подаде ми документите обратно и ми направи знак да продължавам.

– Няма ли да ме глобявате…?

– Ти си достатъчно глобен. Аз повече от това не мога те глобя. Лека вечер и успех.

„Какъв мил човек”, си помислих аз, а защо все разправят, че полицаите били сурови хора, подкупни и неразбрани? А когато потеглих, погледнах в огледалото за задно виждане и го видях да се кръсти – явно и религиозен. А после да говорят лошо за такива мили хора.

Така хубостта на жена ми ме спаси. И разбирате, че не мога да си я дам ей така просто. Да оставя някакъв си там мухъл да се опитва да я сваля. Той настоятелен обаче. И не се отказва. Аз не смея да се намеся, защото жена ми може да се обиди. Да каже: „Ти мене за к’ва ме имаше, бе, кретен?!?!” Тя много сладко го казва… После започват и шамарите. Затова си трая – оставям я тя да си владее положението. А аз си седя и съм си силен – силно стискам зъби. Тя лесно се засяга от всичко. И затова не смея нищо да казвам по принцип. И тогава не посмях. Само си седях кротко на масата и гледах как тя танцува с него. Пък и по принцип не съм агресивен и към приятелите си, нали разбирате… поне към онези по-високи от 155 см и по-тежки от 47 кг. И така – седя и гледам, и пия, и гледам, и пак пия, пия, пия… да удавя мъката. И си стискам силно зъбите. Като най-силните мъже.

Към края на бръсненето вече размотах лентата до момента, в който тя ме носеше към вкъщи. Тя много мило ме носи – не като другите жени да ме подпира, а си ме вдига на рамо и си ме носи.

Само един силен мъж би се оставил жена му да го носи. Или да го удря с чехъл от време на време. Защо мислите махмурлията има такъв вглъбен вид? Мисли. Той е и духовно силен. Комуникира с вътрешното си аз. Лошото е, че колкото повече се разсейва махмурлукът, толкова повече се вкисва човек, като си спомня защо се е напил предната вечер.

Не мога само да си спомня охлузванията, насиненото око и навехнатият глезен откъде са. Просто не помня, то и мойта сила си има край. Явно жена ми, милата, ме е сложила да си легна… отвисоко.

Между другото, оставил съм телефона си на добрите хора от този сайт. Ако някой от вас реши, че може да ме приюти за малко, да пише. Много моля. Аз съм тих, скромен, почти не ям, звуци не издавам. А ако ме сложите в ъгъла, съм като фикус – много разнообразявам интериора. Благодаря предварително. Силните трябва да се подкрепяме, нали?!

Categories
Свободно време

Посетете Котка и Мишка – Малката столица на бирата

Не случайно изминалата 2019 година Пловдив беше европейска столица на културата. Голям принос за това имат и многото културни и вдъхновяващи локации в града под тепетата. В следния материал ще ви запознаем с едно любимо заведение на пловдивчани, намиращо се в така наречения „творчески“ квартал – Капана.

За какво първо се сещате, когато чуете думата „капан“?

Клетка със сиренце? Мишки? За истински гризачи не знаем, но в това капанче, разположено в града на тепетата, са уловени доброто настроение и качествени напитки – двете основни причини „Котка и мишка“ да стане топ дестинация сред местни и туристи.

Бара на Котка и Мишка
Бара на Котка и Мишка

Всички знаят за сухия, горещ въздух в Пловдив и безкрайните, вити улици. След дългата разходка имате възможност да се насладите на над 100 вида вносна и родна бира. Сред фаворитите са чешката, сръбската, белгийската и немската – разнообразие, каквото рядко се среща дори в големия град. В случай, че не сте сред ценителите на пенливата бира, „Котка и Мишка“ има предложения, които ще задоволят всеки вкус – от класическата домашна лимонада до отлежалия малцов скоч.

Котка и мишка Пловдив Капана
Котка и мишка Пловдив Капана

Ще намерите бирарията на ул. Христо Дюкмеджиев 14. Ще се ориентирате по голямата витрина, от която лъха на комфорт и уют. За приятната атмосфера са отговорни Студио 8 ½, които са открили идеалния баланс между класическите дървени мебели, антикварни предмети и модерна визия. На горните два етажа са разположени офисите на онлайн медии – още едно интересно съчетание – стари журналистически практики в съвременна атмосфера.

Въпреки че в „Котка и Мишка“ пространството е ограничено, това прави всяко кътче специално, включително и стълбището. То е покрито с малки възглавнички и често се ползва като сепаре, откъдето можете да гледате едновременно бара и оживената улица. Наскоро заведението увеличи площта си с още едно помещение, ала нищо не Ви пречи да седнете на топлия бордюр отвън и да се насладите на чистия въздух лятно време.

„Котка и Мишка“ всъщност се намира на много специално място в Пловдив – творческия квартал. А за да може заведението да се впише, интериорът трябва също да е творчески ориентиран. Студио 8 ½ са се спрели на британско-сакндинавски стил. Ще го познаете по голямото дървено колело над тоалетната, висящите капани за гризачи над бара и черната дъска до входа. Всеки от Вас може да напише посланието си върху нея (ако намерите място) и всеки следващ посетител ще го вижда в продължение на месец.

Веднъж влезете ли в бирарията, няма да скучаете нито за миг, защото любезните бармани знаят много за историята на пивото и са готови да Ви споделят по един любопитен факт с всяка следваща чаша. Неусетно ще се озовете в приятелски кръг, където винаги ще сте добре дошли. Ако търсите Малката столица на бирата, тя е в „Котка и Мишка“.

А и от скоро можете да проверите за така наречения – бирен паспорт на Котка и Мишка  в заведението.

СНИМКИ : Заведението

Categories
Европа

Европейски ден без автомобили

Европейската комисия, кметицата, РИОКОЗ – всички дружно ни призовават да слезем от автомобилите, да се движим пеша или с велосипеди и да бъдем истински, цивилизовани европейци. Правят го внимателно – с нежен, менторски тон, сякаш обясняват на мърляво малко момченце колко послушни са другите деца, докато галят рошавата му сплъстена косица.

А титлата „европеец” звучи толкова примамливо, толкова изкушаващо – като златен медал, който гордо носиш на врата си. Тя ти дава ангелски криле, с които можеш да се възвисиш над гетото и високомерно да изгледаш от покрова на висините неговите дребни души, стари очукани автомобили, пърдящи вредни газове и разлагащите се пластове боклук в сенчестите подножия на грозните унили панелки.

Но за да се сдобиеш с европейските маниери на онези безгрижни холандци и датчани, които с грижа за природата неуморно въртят педалите, първо доста трябва да се поизкаляш. Тръгвам пеша по софийските улици, защото с колело може да се окаже опасно са живота. Времето не е много приятно. Допреди няколко минути е валял обилен дъжд.

Едва сега осъзнавам, че тротоарите са добили способността от време на време да изчезват в нищото. Колебливо опипвам въздуха пред себе си, за да проверя дали случайно не съм застанал пред портал към друго измерение, където тротоарът щастливо продължава в един по-добър свят. Уви, надеждите са напразни. Но докато напрягам отчаяно взор, виждам, че 300 метра напред, успоредно на шосето, мързеливо се изтяга ново парче тротоар. Тичам натам. Край мен хвърчат засилени автомобили. Застрашително си отправят закани с клаксоните като стадо разгонени мъжки носорози. Свистящите гуми порят плискащите се кални локви и издигат към мен неумолими вълни от мътна кафява вода. Прилича на рядка боза и мирише по същия начин.

Сред завихрената пелена от едри студени капки стигам тротоара, стъпвам на предателски разхлабена плоча и отдолу изригва нов гейзер, който залива старателно изгладения ми панталон. С майсторски финт заобикалям напречно паркираната върху тротоара кола и се промушвам през тесния процеп между нея и отсрещната стена. Единият ми крак се оказва заклещен. Извивам го с неистово усилие, вкопчвам пръсти в напуканата ронеща се фасада и се изтласквам напред. „Свобода” – ликувам възторжено, но инерцията ми е неудържима.

Като в клиширан анимационен филм се подхлъзвам на обелка от банан, задържам се някак си, разперил крака и ръце върху влажните плочи и с отчаяние виждам какво ме чака отпред. Подлезът е отворил черната си паст пред мен. Стълбите потъват в непрогледния мрак долу. Може би е въображението ми или виещият между подземните стени вятър, но до ушите ми сякаш достига заглъхващ, тъжен стон – сигурно бедна самотна душа някога е имала неблагоразумието да влезе в подлеза и никога не е открила пътя навън. „Трябва да има друг начин…” – оглеждам се трескаво. Искам да се шмугна в някоя странична кротка уличка.

Не мога! Навсякъде около мен има непреодолими прегради – провиснали дървени греди и безбройни криви парчета желязо, „майсторски” усукани с тел, от които капе ръждива вода. Докато внимателно оглеждам и най-дребната гънка на пейзажа, се стряскам от внезапен гърлен лай. Към мен се засилва огромно тежко чудовище и увисва от другата страна на оградата. Блестят зъби, зверско ръмжене стърже в ушите ми, а огънатите ламарини заплашително се накланят към мен с протяжно скърцане. Вече усещам зловонния дъх на създанието. Повече прилича на окаян продукт на генно инженерство, отколкото на куче, но в едно съм сигурен – това невъобразимо създание е опитвало човешко месо. И пак го иска в менюто си.

Време е за отстъпление. Нерешително заставам срещу входа на подлеза. От свода бавно падат едри капки. Ако не беше кръстовището отсреща, драскането с лапи и злобното ръмжене отстрани, щях да чувам плясъка им в локвичките долу. Сърцето ми се свива, притиснато в гръдния кош като в менгеме. Спомням си болката в очите на Гандалф, когато трябваше да преведе Задругата на пръстена през дълбоките, злокобни мини на Мория. Бедни Гандалф, защо нямам поне твоя светещ жезъл, за да прогоня мрака напред като с една от новите енергоспестяващи 40 ватови крушки?

Пристъпвам напред. Слизам стъпало по стъпало. Хладна тишина и мрак ме обгръщат с лепкавите си пръсти. Вятърът съска с раздвоен език в ушите ми. Тръпки пробягват по гърба ми като краченца на забързана стоножка. Цари пълно безмълвие. Стъпвам на зацапаните плочи долу. Някъде много далеч напред проблясва светлината на изхода. Ще ми се да се втурна нататък. Да притичам с всичка сила до другата страна, но това не винаги е най-доброто решение. Вървя колебливо. Оглеждам се внимателно. Не очаквам джебчии или мародери да дебнат тук, въпреки че ако ме нападнат с нож опрян в гърлото, никой не би чул сподавения ми вопъл. Под всяка плоча, обаче, може да се спотайва нещо много по-ужасяващо. Чувам шум и стреснато се обръщам. Отдъхвам с облекчение. Нищо особено – просто прибягващ плъх, който се шмугва в невидима затънтена ниша. И той гледа да изчезне час по-скоро оттук. Душичка малка.

Стигнал съм средата на тази забравена гробница на социалистическото величие. Очаквам някоя от разхлабените плочи пред мен да се надигне и отдолу да изпълзи кръвожадно зомби с протегната полуразложена ръка, за да впие кривите си ноктести пръсти в туптящото ми сърце. Вече ясно виждам жълтите проядени зъби, усещам древния дъх на развала – смесица от мухлясало сирене, домашна лютеница и изгнил обикновен локум. Едното зловещо немигащо око е изпаднало от кухината си и се клати на тънко разтегнато сухожилие като махалото на Фуко.

Разтърсвам глава, изтръгвам се от видението и с изненада установявам, че съм застанал пред най-долното стъпало на изхода. Зашляпвам щастливо през застоялата вода в подножието на стълбището – отводнителната система от години е запушена с опаковки от вафли и кроасани, пластмасови бутилки, топчета сплъстена хартия, някакви косми, умрял гълъб, от когото се разпознава само човката и незнайно защо – едри и много издръжливи кори от диня. Качвам се гордо и лъчите на внезапно надникналото иззад облаците слънце озаряват лицето ми. Лице на един истински европеец.

Categories
Размисли Свободно време

Идиоти ли са футболистите?

Здравейте, уважаеми зрители, здравейте и добре дошли в прякото включване от Националния стадион, където всеки момент ще започне дербито, вечното дерби между двата футболни гиганта на България – „Макоцевските тигри” и „Горунските пантери” – двата тима, които с годините доказаха, че качествен футбол може да се играе дори и без топка!

Голям мач, голям мач се получава, уважаеми зрители!

Голям мач, голям мач се получава, уважаеми зрители!

Но, каква ти топка, уважаеми зрители, каква ти топка, при положение, че в дербитата от такъв ранг по прнцип в края на първото полувреме на терена остават не повече от седем души, а съдията обикновено е в безсъзнание и с изрисувани свастики по лицето.

Дано и днес, уважаеми зрители, дано и днес станем свидетели на подобно зрелище, дано, дано!

Двата тима са вече на терена, срещата ще започне всеки момент, ето го и първият съдийски сигнал.

Тече вече девета минута от мача, уважаеми зрители, на терена останаха по шест човека от двата отбора, а съдията е в неизвестност. За сметка на това обаче ние с вас ставаме свидетели на една крайно качествена игра. Ето в този момент нападателят на „Горунските пантери” избива топката в тъч…, не е ясно защо, беше сам пред вратаря, а вратарят говореше по мобилния си телефон.

Тъчът е изпълнен…, за съжаление в нов тъч, успя някакси лявото крило на „Горунските пантери” от тъч линията да хвърли топката отново в тъч линията, изобретателна е младата надежда на „Пантерите”, изобретателна е, няма две мнения по въпроса, ето, че в този момент налита и на бой на случайно дете от публиката – именно затова прякорът му е Малкия чимбер, изпитва някаква непоносимост към децата в публиката нападателят на „Горунските пантери”, но така е в големия футбол, ако не вкараш, ти вкарват.

Топката е отново във владение на „Макоцевските тигри”, но обърка се нещо там лявото крило, обърка се с краката и топката му бе отнета от футболист от противниковия отбор, не мога да ви кажа кой точно е това, тъй като още в началото на срещата той съблече екипа си и в момента играе по достойнство.

…раздадоха се на сто процента момчетата, четирима са вече в Пирогов, пети го поканиха за консултант по сценичен бой в НАТФИЗ…

Но ето, че сбърка тук нападателият на „Горунските пантери”, сбърка и подаде топката на защитник от „Макоцевските тигри”, той обаче постъпва човешки и се спъва, така че топката е отново в ръцете на „Горунските пантери”…, или по-точно в краката им, но всъщност това не е толкова важно, защото току-що на терена нахлу фен и взе топката! Точно така, точно така, топката е във фена, тича човекът, плези се, това обаче надали ще окаже влияние на играта, защото и досега на терена се играеше с четири топки, именно затова и резултатът е малко като в баскетболен мач – 68 на 64 в полза на „Макоцевските тигри”. Голям мач, голям мач се получава, уважаеми зрители, свидетели сме на голямо футболно събитие!

Ето, че в този момент на терена се появява и съдията! За какъв се мисли тоя човек не ми е ясно, вместо да си седи вкъщи – идва тука да се прави на мъж, но така е в големия футбол, така е в голямата игра, понякога човек се самозабравя. Забелязвам, че му я няма едната обувка и от носа му тече кръв, но професионализмът, професионализмът в него явно надделява, защото той доста налудничаво надува свирката и се отбранява с юмруци… Дали това ще има някакви последствия за играта, да, да, точно така, точно така, отново бива издърпан съдията извън терена, обединили са се агитките на двата тима и виждаме как задружно го бият на скамейките – това е класният футбол, уважаеми зрители, това е класният футбол, виждате колко спортсменски, колко задружно подхождат феновете, как бият като един!

Умориха се футболистите, уважаеми зрители, умориха се в средата на първото полувреме и някои поседнаха на терена, ето там до вратата нападателят на „Макоцевските тигри” пали цигара, докато разговаря с фенка… Ами, няма как, няма как да не се поуморят футболистите при такава наситена игра, раздадоха се на сто процента момчетата, четирима са вече в Пирогов, пети го поканиха за консултант по сценичен бой в НАТФИЗ, заслужават, заслужават малко почивка. Виждаме халфовете на двата отбора да играят на домино близо до тъч линията, и те са уморени, и те се раздадоха.

Дават някакви знаци сега футболистите, обясняват нещо, изглежда не им се играе повече… Да, да, точно така, явно това ще е краят на срещата. Резултатът остава неясен, тъй като някой открадна цифрите от таблото, но важното е, важното е, че ние с вас, уважаеми зрители, бяхме свидетели на поредното, поредното футболно пиршество, което ни поднесоха тези момчета!

Браво, едно голямо браво за вас момчета, за вас и за българския футбол!

Categories
Из България Развлечение Размисли

Интернет в България преди 5000 години…

След разкопки на дълбочина 100 м в Русия, руските учени открили медни кабели, които били датирани на 1000 години. От находката руснаците стигат до заключението, че прадедите им са разполагали с мрежа от медни кабели (LAN) още преди 1000 години.
За да не останат по-назад, американците също направили разкопки, при които на дълбочина 200 м намерили оптични кабели. След анализ се установило, че те били на 2000 години, откъдето учените стигнали до заключението, че още по това време техните прадеди са имали оптична мрежа – цели 1000 години преди руснаците да изградят тяхната мрежа от медни кабели.
Седмица по-късно в българската преса се появява информация: „След разкопки на дълбочина 500 м, българските учени не намериха абсолютно нищо. От това можем да направим извода, че още преди 5000 години прадедите ни вече са разполагали с Wireless интернет.

Изпратено от Теодора *

Categories
Из България Интелектуално Развлечение

Кой уби чалгата, бе?

Кой бе? Кой е тоя идиот?! Божкеее, спомням си едно време онзи тв канал „Оникс фолк“. Седяхме с часове и се блещехме с невярващи очи. И някой кретен ни взе това, изконното ни право да си имаме евтин фолк канал!

Пакетът в чалгата е важен! И парите! Много пари!

Пакетът в чалгата е важен! И парите! Много пари!

Не, не говоря за устни, на които са правени фрикции с коприва, та приличат повече на ваджайна, отколкото на уста. Нито за коси, които никой жив няма, та слагат екстеншъни, обемшъни и главата в един миг става по-голяма от задник, цици, бедър и бетоновоз, взети заедно. Нито за еуфоричното мятане на салфетки до припадък и неясно защо, пораждащо ерекции.

Не говоря за странни съвпадения на стайлинга на Лейди Гага и неколко наши звезди и приличните им фотосесии, в които са наляти много пари. Нененеее. Говоря ви за онази, истинската чалгица. Потната. Мазната. Дето като я чуеш и имаш усещането, че целия си в слуз, а като видиш клипчето, което струва приблизително 100 лв, барабар  с грима и осветлението и се чудиш повръща ли ти се, ака ли ти се.

Е, искам си я! Искам си Оникса, бе! Искам да гледам, да попивам. Да чуя дори песен, изпята с говорен дефект, щото има една Силвия, дето шъшка и съска. Искам да ми каже неШто, Шикалки, заШто, Шлаух, проШка. Да видя мазен тип, с гел притиснал косата си в две посоки, а централно мощен път да ми избива очния нерв, да гледа блажно от екрана в лилавия си костюм от пясъчна коприна, а зад него още по-мазен тип да бие електронно барабанче и да гледа игриво, палаво някак.

Искам да видя Глория дебела и с нелепа лимба пред хоремага. Да видя решетките на магазина, перденцата му, а на джама надпис „ХЛЯБ“. Искам Тони Дачева, бе, с плисирана поличка, бе! На точки! С кривите зъби, истинска, неподправена. Искам си и Луна с леопардова щампа да се гърчи до колата на издателя си, пеейки за любов. Жадувам Ина да ми пее „зелено, зелено“.

Искам си хитовете! Искам посланията им! Не, бе, идиот, ако четеш това и ти си тоя дето ми отне всичко, абе кажи си, бе! Кретен!  Ми, извинявам се, ама кой ако не Луна възпя плафончетата? И да, тези песни образоват, смотаняко! Никога нямаше да знам какво е плафонче! Не и докато Луна не го възпя:

Заключи бързо всичките врати,

Плафончетата  скромно угаси,

протегна плахо ти към мен ръка

и тихо с думички ми зашептя

А? Ааа? Забележки нещо, а кретен такъв?! Задник си ти! Къде е Кондьо сега? Сресан, културен. А преди? Дебел, мазен, потен и прост!  С годишни кръгове под мишниците. Доко доко, а!? Какво, бе?! Не може да си е прост ли? Или дебел?? М? Предрасъдъци нещо ли имаме? Какво му беше на образа? Що да не снима клип в дискотека „Парадайз“ в Сатовча,  бе (винаги има нещо, наречено „Парадайз“)? Всичко в огледала, дискотечни светлини, които заради осветлението за клипа само се вижда, че се въртят, но не и какъв цвят светлина разпръскват.

Искам хореографиите, бе! Група жени, без грам идея какво да правят пред камера, нито дори защо са там. Неясна стратегия, неясна концепция. Всичко е естествено, как ти душа сака, бе! Нема пози, нема заучени движения! Както си го прави у „Парадайза“, така и у клипа! То след урок всеки може, ама я да те видя да импровизираш, мухльо?! А мъжете? Високо вдигнати ръце, като болни от Бехтерев…. Върху лед. Толкова истинско…

Искам си десените на ризите на Радо Шишарката, бе, как не разбираш!

Е, Румяна почина, но каква по-голяма мъдрост, бе?! Амели Пулен викаш, дрън дрън! Да, простичките неща са важните, но Амели ми прави некви неясни послания. Камъчета, рови в лещата, майната им на всички префърцунени послания. Докато Румяна, ех, Румяна…

Аз бях в твоята кола,

разкопчах ти панталона,

Без пари си сопол, не мъж и изобщо дори не ме заговаряй, смотаняко! „Мъни, мъни, животът е париииии, мъни мъни мъни.“

но всичко свърши помежду ни –

не напипах нищо там!

Аз бях в твоята кола,

разкопчах ти панталона,

но всичко свърши помежду ни –

не се надигна нищо там!

Не, недей да съжаляваш!

Не, недей да се виниш!

Затова, че не ти стана

си виновен само ти!

Това е! Простичко и ясно! Нема нищо в панталона, довиждане. Ама има добра душа, ама грижовен бил, с чувство за хумор, обича ме. Това да не ти е Пепа и Адрес 4000, бе? Глупости! Измишльотини за стари моми. Пакетът, идиот такъв, той е важен! И парите! Много пари! Без пари си сопол, не мъж и изобщо дори не ме заговаряй, смотаняко! „Мъни, мъни, животът е париииии, мъни мъни мъни.“

Искам си и Мая и Магапаса! Да!! Веднага! Да ми пеят „Катаджийската“. „Оп, карай на ляво, оп, карай на дясно, на ляво, на дясно, шосето става тясно“. И да си гледам клипчето, да щракам с пръсти и да се чудя кой от двамата има повече боя по косата, кой повече гел и кой е по-тъп. Залагам на Магапаса, съжалявам, стара слабост ми е. Ей, това киче,  бе! Искам да заровя пръсти в него, да заровя лице като мъж у цици, да се почувствам жива! Да вдишам тези истински нещица, да ги усетя! После да разпоря потник в примитивен порив, да изкрещя:

„Ей, животеееей!“

Или ще ми кажеш, че нещо не ти е пасвал гримът в клиповете по Оникс? Защо? Ми всичкото курвендил така се гримира до ден днешен, значи си е яко! Ма мини през Лъвов мост, като не вярваш, привечер. Не че сутрин са по-скромни цветовете, очните линии или ружът. Просто привечер са по-концентрирани. Количествено и качествено.

Искам да пусна телевизора и мощен аромат на мастика, фасове, хламидии и нечиста плът да ме удари в синусите!  Да видя как Петра държи микрофона като недоизмит член. Така да ми се усмихне Хисарския Поп, та да ми се прииска да му направя екзорсизъм.

Кво се смееш, бе! Ей, галфон! Кое не ти е ясно?! Иси ли ту мангес, бе Ричи? Защо искам ли, бе? Защото ми липсва! За да им кажа – ей, хора, благодаря ви, че ви има! Защото те ми помагат! Помагат да разбера, да си припомня. Че съм възпитана по друг начин, че ценностите ми са други, а при достатъчно добро сравнение винаги има по-зле.  И някой като ми каже – Козо, ти не си такава, да знам, че ми прави комплимент. Да се полаская, бе. Ей така, да ми стане хубаво. Че съм различна. Не говоря като тях, не живея като тях, не изглеждам като тях.

Categories
Из България Интелектуално Размисли

Ракия на голо

От първото ми идване в това село минаха 40 години. Може и само на мен така да ми се е струвало, но когато ме питаха тогава какво работя и аз казвах, че съм журналист, ме поглеждаха странно. Някой с притеснение, други с насмешка.

Снимка: Wikipedia

Беше прието да се смята, че ако правиш някаква далавера и те хванат, можеш да се оправиш, ако имаш връзки. Ако обаче те хванат и напишат това във вестника, и връзките ти не могат да те спасят. Мислех си, че тези, които ме поглеждат притеснително, са от далаверата. А които едва се сдържаха да не ми се надсмеят, бяха тези, които не вярват, че нещо може да пребори далаверата.

Имаше един възрастен човек със сурово набръчкано лице и сурово поведение. И той като всички спази традицията и дойде в къщата да види новия си съсед. Похвали ракията, която бях сварил, каза, че е много добре за гражданин и не отказваше, когато му наливах отново. В един момент каза – до тук беше. И стана. Като си тръгваше, каза – хубав занаят е журналистиката, момче, но това, което вие днес правите, не е журналистика, а пропаганда, обслужвате властта. И я обслужвате, като казвате на хората, че тази власт е последна и вечна, а не може да има вечна власт. Аз стогодишен чиляк съм виждал, за стогодишна власт не съм и чувал, каза старецът и си отиде. Другите съседи с голям страх бяха ми пошушвали, че той е бил николапетковист и е лежал в Белене три години. Тогава мислех, че е озлобен, защoто неговото време е отминало. Отиде си още през годините на „вечната“ власт и не можа да види сбъднато пророчеството си.

Сега неговата внучка е баба на красиво пет-шестгодишно момченце. Родителите му живеят и работят в съседното малко градче, където и бабата е живяла и работила като учителка преди пенсионирането си. Този дует от баба и внуче също се отличава от общоприетото по тези места.

Той се усмихна на идеята, и ми каза – смея се аз на теб, за да не се смеят на мен шефовете ми.

За ужас на по-изтънчените си родители, обикновено дошлите от столицата и големите градове за лятната ваканция на село, дечица на третия ден заговарят на диалекта на бабите си. Моите съседи – и бабата, и внучето – направо си стават за тв водещи с безупречния си правоговор и възпитано поведение. Бабата много държи на това, защото е нужно за каузата ú. Тя смята, че е несправедливо в телевизионната рубрика, където дечица коментират актуално за деня събитие, да участват само столичанчета.

Има си съвсем стройна теория за правото на децата да имат равен шанс. Обяснява с почти научна аргументация опасностите, които носи за държавата и нацията обезлюдяването на селата. А това, че за телевизиите съществуват само децата на София, е една от основните причини младите хора да се трупат в столицата. Нищо не пречи, твърди амбициозната баба, един ден от седмицата дечица от по-малките градове и села да правят т.н. малък коментар. Чрез кореспондентите. Трудно, да не кажа невъзможно, е да разколебаеш нейната настоятелност. Ангажирах се да говоря с кореспондента на една от националните телевизии в областния център, с когото се познавам от дълго време. Той се усмихна на идеята, и ми каза – смея се аз на теб, за да не се смеят на мен шефовете ми. Обясних неуспеха си на госпожата. Тя каза, че ще си намери друг канал за действие и няма да се откаже от идеята си. Но в поведението ú пролича, ако не обида, то подчертано съмнение, че съм направил това, което трябва, за да ú помогна.

Като за капак, надвечер намина и Пецата, четеридесет и пет-шест годишен местен фермер, нали вече е демоде да наречеш собственика на тридесетина едри рогати добитъка кравар.

Много услужлив и много полезен човек е Пецата, с всички се познава и никой нищо не може да му откаже. Може би защото, освен уреден и работен, е и весел и незлоблив. Сипи, каза, да пием по една ракия на голо, докато лелята направи салатата, пък после ще ти кажа защо съм дошъл. И каза… Всички в нашата къща сме ловци, аз, жената, синът, много добри ловци. Дъщерята още няма годините, но стреля като амазонка. Не вярвам, не само в България, но и на Балканите да има друго такова семейство, а никой не се сеща да напише нещо за нас или по някоя телевизия да ни покаже… За да не си помисли, че съм безразличен към проблема, започнах да го съветвам да звънне в специализирано списание или тв предаване за лов и риболов, аз ще му издиря телефоните. Не зная какво точно е очаквал от мен, но помръкна. А когато го изпращах, с искрена мъка промълви – думах си аз бат Жоро ще пикае на порязаното, ама то, пак нищо…

Сега не бих казал, че внучката на суровия старец и баба на красивото внуче е озлобена, защото си е нейното време. Сигурен съм, че тя ще се бори за идеята си, докато се омаломощи напълно. А Пецата е по-лесен в живота на човека. Скоро някой ще го похвали за нещо и той тутакси ще дотърчи да се похвали на мен, че някой го е похвалил. Ще започне със „Сипи да пием по една ракия на голо”.

Categories
Европа Развлечение Свободно време

„Българките“ от Хакни

На Нова година пропаднах в „Хакни“. Казвам пропаднах, понеже „Хакни“ е махала в Северен Лондон, бивш работнически квартал, където отиваш и все така се получава, че не си тръгваш поне две нощи.  Сега го наричат „тренди“, предимно алтернативки досаждат по пъбовете, заселват се интелектуалци и някакви американци, за които Европа започва и свършва с Англия.

Българките от Хакни
Българките от Хакни

Отидохме на парти заедно с едно българско момиче и приятелката й англичанка. Англичанката, милата, й дойде много ракията на препартито, та като слизаше по стълбите от втория етаж на автобуса, падна на глава. Проблем голям не стана, щото то в Лондон на Нова година по улиците се редуват повърнато, припаднал, повърнато, припаднал.

От вратата виждаш физиономии от всички краища на „империята“. Това му е хубавото на космополитен град като Лондон – всякакви хора, всякакви раси, всякакви луди. Обичайните забавления – алкохол, трева, а от няколко месеца насам се псува Ник Клег. Британският вицепремиер, който измисли, че университетските такси трябва да се увеличат три пъти. Криза.

По едно време англичанка в духа на социализацията се приближи към моята българска приятелка и я попита.

–        „Откъде си?“

–        „От Източна Европа“.

–        От коя Източна Европа? Да не би Гърция?

–        Не, от България“.

Тогава най-неочаквано англичанката се обърна към другия край на двора и се провикна на чист български: „Анииии, Аниии, ела да видиш какво намерила! Ехааа!“.

Така се запознахме с Анна и Анна Мария, които са толкова луди по България, че чак научили български. Говорят го със силен акцент, но правилно. Много светли и усмихнати момичета. Нито следа от изкуствените поздрави и дежурните фрази, с които се води доста често разговор на Запад.

Преди 7 години решили, че ще научат български. И го научили. Намерили си и даскал по български. Студент в Оксфорд. Всяка седмица пътували по два пъти от Лондон до Оксфорд, за да тренират писмо и реч. Още първото лято си вдигнали багажа и заминали за България, за да работят с хлапета. Да преподават английски и да се грижат за „деца, лишени от родителска грижа“ в Стражица и Велико Търново. И така вече седем лета подред.

Сближили се с малките, и с тийнейджърите. Пишат си редовно, когато са в Англия им помагат с уроците по скайп. Олющените и запуснати сгради, изобщо сиромашията в провинциална България, не ги плаши въобще. Простотията също. Някаква мутра пребил до безсъзнание брата на Анна Мария, защото в дискотеката се присегнал, за да разклати светещите въртящи се топки, висящи от тавана. Пиянска история, но момчето го прибрало Бърза помощ. След инцидента останали заради децата.

И така, докато директорът не решил, че трябва да ги изгони. Разваляли му дисциплината. Шефът хич не си е дал сметка, че тези учители по английски са най-добрите възможни за възпитаниците му. Езикът, който преподават им е роден, а и децата чрез общуването ще разберат, че има и други светове, други култури, отвъд баира на Стражица. Всъщност шефът какво го интересува, нали му развалят дисциплината….Пък и с тях или без тях, заплатата му по-голяма няма да стане. А децата, че ще научат нещо ново за света, кучета ги яли…

Анна и Анна Мария не се обидили въобще. Те схващат нашата сопнатост като част от култура, която искат да разберат, и широкосърдечно я приемат за нещо нормално. Събрали са си пари и ще дойдат и това лято. Защото са обещали на децата.

Докато пиехме смокинова ракия в задния двор на къщата в „Хакни“, разказаха готина история: „Пътуваме в метро. Гледаме едни хора. Слушам български говори. Доближава аз тези хора и попитва: „Извинете, вие да сте от България“. Поглежда лошо и отговоря: „Не! От Македония“. И не говори на мен вече. Ама аз казвам: „Много хубав български говори, браво!“ Анна разказва и се смее с пълен глас и със стиснати юмруци тупа по коленете от емоция. Много рядко някой западняк си дава зор да вникне в глупотевината на балканските спорове, та и да се шегува с тях.

Защо са научили български и защо точно България?

„Няма причина. Харесва ни!“

Categories
Развлечение

Стани Богат – Най-тъпата участничка!

А казваме, че американците са тъпи… 🙂