Кой уби чалгата, бе?

Кой бе? Кой е тоя идиот?! Божкеее, спомням си едно време онзи тв канал „Оникс фолк“. Седяхме с часове и се блещехме с невярващи очи. И някой кретен ни взе това, изконното ни право да си имаме евтин фолк канал!

Не, не говоря за устни, на които са правени фрикции с коприва, та приличат повече на ваджайна, отколкото на уста. Нито за коси, които никой жив няма, та слагат екстеншъни, обемшъни и главата в един миг става по-голяма от задник, цици, бедър и бетоновоз, взети заедно. Нито за еуфоричното мятане на салфетки до припадък и неясно защо, пораждащо ерекции.

Не говоря за странни съвпадения на стайлинга на Лейди Гага и неколко наши звезди и приличните им фотосесии, в които са наляти много пари. Нененеее. Говоря ви за онази, истинската чалгица. Потната. Мазната. Дето като я чуеш и имаш усещането, че целия си в слуз, а като видиш клипчето, което струва приблизително 100 лв, барабар  с грима и осветлението и се чудиш повръща ли ти се, ака ли ти се.

Е, искам си я! Искам си Оникса, бе! Искам да гледам, да попивам. Да чуя дори песен, изпята с говорен дефект, щото има една Силвия, дето шъшка и съска. Искам да ми каже неШто, Шикалки, заШто, Шлаух, проШка. Да видя мазен тип, с гел притиснал косата си в две посоки, а централно мощен път да ми избива очния нерв, да гледа блажно от екрана в лилавия си костюм от пясъчна коприна, а зад него още по-мазен тип да бие електронно барабанче и да гледа игриво, палаво някак.

Искам да видя Глория дебела и с нелепа лимба пред хоремага. Да видя решетките на магазина, перденцата му, а на джама надпис „ХЛЯБ“. Искам Тони Дачева, бе, с плисирана поличка, бе! На точки! С кривите зъби, истинска, неподправена. Искам си и Луна с леопардова щампа да се гърчи до колата на издателя си, пеейки за любов. Жадувам Ина да ми пее „зелено, зелено“.

Искам си хитовете! Искам посланията им! Не, бе, идиот, ако четеш това и ти си тоя дето ми отне всичко, абе кажи си, бе! Кретен!  Ми, извинявам се, ама кой ако не Луна възпя плафончетата? И да, тези песни образоват, смотаняко! Никога нямаше да знам какво е плафонче! Не и докато Луна не го възпя:

Заключи бързо всичките врати,

Плафончетата  скромно угаси,

протегна плахо ти към мен ръка

и тихо с думички ми зашептя

А? Ааа? Забележки нещо, а кретен такъв?! Задник си ти! Къде е Кондьо сега? Сресан, културен. А преди? Дебел, мазен, потен и прост!  С годишни кръгове под мишниците. Доко доко, а!? Какво, бе?! Не може да си е прост ли? Или дебел?? М? Предрасъдъци нещо ли имаме? Какво му беше на образа? Що да не снима клип в дискотека „Парадайз“ в Сатовча,  бе (винаги има нещо, наречено „Парадайз“)? Всичко в огледала, дискотечни светлини, които заради осветлението за клипа само се вижда, че се въртят, но не и какъв цвят светлина разпръскват.

Искам хореографиите, бе! Група жени, без грам идея какво да правят пред камера, нито дори защо са там. Неясна стратегия, неясна концепция. Всичко е естествено, как ти душа сака, бе! Нема пози, нема заучени движения! Както си го прави у „Парадайза“, така и у клипа! То след урок всеки може, ама я да те видя да импровизираш, мухльо?! А мъжете? Високо вдигнати ръце, като болни от Бехтерев…. Върху лед. Толкова истинско…

Искам си десените на ризите на Радо Шишарката, бе, как не разбираш!

Е, Румяна почина, но каква по-голяма мъдрост, бе?! Амели Пулен викаш, дрън дрън! Да, простичките неща са важните, но Амели ми прави некви неясни послания. Камъчета, рови в лещата, майната им на всички префърцунени послания. Докато Румяна, ех, Румяна…

Аз бях в твоята кола,

разкопчах ти панталона,

Без пари си сопол, не мъж и изобщо дори не ме заговаряй, смотаняко! „Мъни, мъни, животът е париииии, мъни мъни мъни.“

но всичко свърши помежду ни –

не напипах нищо там!

Аз бях в твоята кола,

разкопчах ти панталона,

но всичко свърши помежду ни –

не се надигна нищо там!

Не, недей да съжаляваш!

Не, недей да се виниш!

Затова, че не ти стана

си виновен само ти!

Това е! Простичко и ясно! Нема нищо в панталона, довиждане. Ама има добра душа, ама грижовен бил, с чувство за хумор, обича ме. Това да не ти е Пепа и Адрес 4000, бе? Глупости! Измишльотини за стари моми. Пакетът, идиот такъв, той е важен! И парите! Много пари! Без пари си сопол, не мъж и изобщо дори не ме заговаряй, смотаняко! „Мъни, мъни, животът е париииии, мъни мъни мъни.“

Искам си и Мая и Магапаса! Да!! Веднага! Да ми пеят „Катаджийската“. „Оп, карай на ляво, оп, карай на дясно, на ляво, на дясно, шосето става тясно“. И да си гледам клипчето, да щракам с пръсти и да се чудя кой от двамата има повече боя по косата, кой повече гел и кой е по-тъп. Залагам на Магапаса, съжалявам, стара слабост ми е. Ей, това киче,  бе! Искам да заровя пръсти в него, да заровя лице като мъж у цици, да се почувствам жива! Да вдишам тези истински нещица, да ги усетя! После да разпоря потник в примитивен порив, да изкрещя:

„Ей, животеееей!“

Или ще ми кажеш, че нещо не ти е пасвал гримът в клиповете по Оникс? Защо? Ми всичкото курвендил така се гримира до ден днешен, значи си е яко! Ма мини през Лъвов мост, като не вярваш, привечер. Не че сутрин са по-скромни цветовете, очните линии или ружът. Просто привечер са по-концентрирани. Количествено и качествено.

Искам да пусна телевизора и мощен аромат на мастика, фасове, хламидии и нечиста плът да ме удари в синусите!  Да видя как Петра държи микрофона като недоизмит член. Така да ми се усмихне Хисарския Поп, та да ми се прииска да му направя екзорсизъм.

Кво се смееш, бе! Ей, галфон! Кое не ти е ясно?! Иси ли ту мангес, бе Ричи? Защо искам ли, бе? Защото ми липсва! За да им кажа – ей, хора, благодаря ви, че ви има! Защото те ми помагат! Помагат да разбера, да си припомня. Че съм възпитана по друг начин, че ценностите ми са други, а при достатъчно добро сравнение винаги има по-зле.  И някой като ми каже – Козо, ти не си такава, да знам, че ми прави комплимент. Да се полаская, бе. Ей така, да ми стане хубаво. Че съм различна. Не говоря като тях, не живея като тях, не изглеждам като тях.